Системният подход в психотерапията разглежда поведението на нарочения за болен индивид като израз на неуспешни опити да се нагоди към една не много здравословна семейна система и оспорва общоприетия критерий за нагаждане към действителността като индикатор за душевно здраве или болест.
„Става дума за привидно разбиращо се от само себе си допускане, че съществува действителна, т.е. обективна и независима от човека действителност, с която нормалните хора са по-наясно отколкото т.нар. психично болни. Идеята за такава действителност, поне от времето на Кант, е философски неиздържана. Научно тя също не е издържана, откакто се е наложил възгледът, че задачата на науката не може да бъде намирането на окончателни истини… доколкото ми е известно, това допускане за „действителната действителност“ се е запазило само в психиатрията.“
Пол Вацлавик, „Плитката на Мюнхаузен или психотерапия или действителност“
За да не отидат съвсем в дебрите на относителността и релативизма, системните психотерапети все пак правят едно уточнение, а именно че съществува действителност от първи и действителност от втори порядък. Че действителността от първи порядък обхваща света на физическите факти и техните свойства – цвят, форма, тежест, повърхност… А действителността от втори порядък обхваща смисъла, значението и стойността, които придаваме на тези обекти. В нея няма обективни критерии, защото е резултат от много сложни комуникационни процеси, които водят до изграждането на консенсус на мнозинството от хората по даден въпрос. Но това, че мнозинството се е споразумяло, че това е действителната действителност, не означава, че тя наистина е такава. Тя са само социален конструкт – израз на доминиращия за този момент консенсус на мнозинството. Ако времето и обществените нагласи междувременно се променят, този консенсус също се променя.
„Ние сме родени вътре в тази действителност и наивно приемаме, че тя е действителната действителност, докато срещата с друга култура, например, ни откъсне от това предположение“. Пол Вацлавик
Примерът, който Пол Вацлавик дава, е с хомосексуалната любов между мъжете, която в древна Гърция е била възприемана като форма на най-висша любов. В момента това обаче не е така. Социалният консенсус за любовта се е променил и дори обърнал в противоположната посока. Но за древните Гърци това е била действителността. Човешката история изобилства с примери, в които социално приемливото за едно общество или група от хора не е приемливо за друго общество или група от хора. Примери, от които става ясно, че когато се говори за социални или за психични факти, няма такова нещо като действителна действителност. Има само мисловни конструкти, които в по-голяма или по-малка степен помагат на хората да взаимодействат помежду си и да се разбират.
Подобни абстрактни разсъждения за това има ли действителна действителност и дали нагаждането към нея е критерий за психично здраве имат съвсем реални практически последствия в живота ни. Като например това човек да се „излекува“ или да реши проблемите си.
„В края на успешно краткотрайно лечение една пациентка – млада жена, описва основната промяна в конфликтните взаимоотношения с майка й със следните думи: „Така, както аз виждах нещата, имаше проблем; сега виждам нещата по друг начин и няма проблем“… Положението като такова не се е променило, но се е променило приписването на смисъл и значение на даденостите на взаимоотношенията с майката.“ Пол Вацлавик
Именно приписването на смисъл и значение са тухличките, с които конструираме нашата действителност от втори порядък. То е нашето Лего, с което изграждаме своя свят и заживяваме в него. То израз на нашата творческа сила и вътрешна неповторимост. Важното в случая е да отчитаме неговата субективна природа и всичко, което следва от това отчитане. Когато това се случи, ние не само се адаптираме към външния свят, но можем и да го променяме.
„Ние винаги се чувстваме в съзвучие с живота, съдбата и т.н. докато конструираната от нас действителност от втори порядък „пасва“, т.е. не се сблъскваме болезнено с нея. Докато имаме това чувство, ние сме в състояние да се справяме с големи трудности. Ако това чувство на „пасването“ липсва, ние изпадаме в съмнения, страх, психоза или мислим за самоубийство. Заблудата, в която всички ние сме затънали, е допускането, че съществува в известна степен подходяща конструкция на действителността, която дава сигурност, че светът е „действително“ такъв и че по този начин може да се постигне окончателна яснота, определеност и сигурност. Възможните последици от това заблуждение са много сериозни. Те ни подвеждат да обявяваме всички други конструкции за действителността за погрешни и правят невъзможно да вземаме под внимание алтернативните действителности, когато представата ни за света стане анахронична и започне да „пасва“ все по-малко.“ Пол Вацлавик
Сещам се за една ТЕД презентация на Катрин Шулц за грешките. Ако я гледате, ще разберете, че най-характерното за правенето на грешки е убедеността в собствената ни правота, докато ги правим. Това е отличителната черта и на повечето комуникативни грешки – липсата на съмнение, че правилният филм е нашият филм. Става ясно защо Пол Вацлавик свързва човешката зрялост със способността да осъзнаваме ограниченията на собствената си гледна точка и да понасяме фрустрацията на нуждата ни от сигурност и яснота. Това е характеристика и на по-високите нива в скалата за психичното здраве. Друга характеристика е отвореността към обратни връзки от външната среда, които ни помагат да се променяме, развиваме и обогатяваме. С други думи, да си отворен, непредубеден и осъзнат за това, че „твоят филм“ не е нито единственият, нито най-правилният, е основен критерий за психично здраве.
Системната психотерапия помага да дефинираме този вид действителност от втори порядък, който най-добре подхожда на вътрешната ни реалност. Мисълта на Епиктет, че „това, което ни тревожи не са самите неща, а мнението, което имаме за тези неща“, за Вацлавик е лостът, с който Архимед може да обърне Земята. Силата да променяме възприятието си съдържа толкова огромна мощ за промяна, че напомня за историята на барон Мюнхаузен, който излязъл от блатото като сам се дърпал за плитката на косата си.
„
Който страда душевно, не страда от „действителната действителност“, а от своята картина за действителността. Тази картина за него обаче е действителността и неговият е истинският смисъл на живота… Страдащите са уловени в своята собствена картина за света. Те играят това, което в комуникационните изследвания наричаме „игри безкрай“… Независимо как – спонтанно или чрез терапия – ако на страдащия му се отдаде да напусне привидно всеобхватните рамки на своята действителност, то това е последица от забележителен и труден за описване шок извън тези рамки, едно самоиздърпване нагоре, което по нищо не отстъпва на приключението на барон фон Мюнхаузен.“
Пол Вацлавик
Ако в момента тази публикация достига до вас, запитайте се доколко сте убедени в правотата на своята гледна точка за това, което ви тревожи. Също така доколко сте сигурни, че това, което си мислите за другите, е правилното за тях? Ако се свържете с усещането за релативизма на гледните точки, за крехката тъкан на това, което възприемаме като действителна действителност, вероятно в същия този момент ще усетите и съпътстващото отваряне към гледните точки на другите, към техните истории и техните „филми„. И как това отваряне води до преживяването на удоволствието от това да опознавате и участвате в един свят, толкова богат и различен от вас самите.
И това е сила – силата на автентичното общуване, която се характеризира с максимална отвореност към чуждите гледни точки, съпроводена със здраво чувство на свързаност със себе си и доверие на собствените сетива, чувства, възприятия и ценности.
Камелия Хаджийска
