публикувано 29.03.2011 от Камелия Хаджийска в Self help
 
 

Самосъжаление или самосъстрадание

За мен като психотерапевт беше много ценно да науча за разликата между първичните и вторичните чувства според теорията на Берт Хелингер, създателят на метода на семейните констелации. Тъй като тази разлика се отнася до това дали се избягва истинското чувство или се преживява изцяло, тя е основен ориентир за това накъде да се насочи психотерапевтичната работа. Докато първичните чувства са свързани с автентичното изживяване на истинските чувства, то характерното за вторичните чувства е, че представляват заместители на същите тези чувства и всъщност са замаскирани форми да се избегне дълбочината на преживяването на истинските чувства. Общото за вторичните чувства е, че могат да се проточат по-дълго във времето, като накрая вместо да се почувстваме по-добре, се чувстваме по-зле от преди.

Казват, че е добре да си поплачем, за да ни олекне, но това не се отнася до плачът, който е породен от вторично чувство – така нареченото самосъжаление. Докато неговата първична форма се отнася до чувството на дълбока болка от загуба, то в неговия псевдо-вариант вместо да усетим дълбочината на болката, усещаме, че ни е мъчно… за себе си. И така попадаме в капана на самосъжалението. Странно е, че на фона на нашето разбиране, че ни е изключително неприятно някой да се отнася със снизходителното чувство на съжаление към нас, ние сме склонни сами да си го причиняваме това, като живеем с месеци и години затънали в самосъжаление и усещането за „горкият аз“. Както обикновено, средството за справяне с проблема е осъзнаване и това, което трябва да осъзнаем в случая, е разликата между здравословното чувство на тъга и скърбене, и нездравословното чувство на самосъжаление и оплакване. Психотерапевтите с опит умеят да разпознаят тези различни форми на преживяване на печал, за да поощрят изразяването на първичните чувства и да спрат изразяването на вторичните чувства. Те знаят, че ако имаме работа с вторично чувство, дори и да плачем с часове, това няма да ни помогне, само ще ни обезсили – че така наречените техники за катарзис в психотерапията, са уместни само по отношение на първичните чувства, които протичат  интензивно и дълбоко и оставят след себе си усещането за лекота и освобождаване. По-долу е цитат от книгата на Дейвид Гордън „Съзнателно сънуване“, където този психотерапевт говори за същото.

„Хората често ми казват: „Когато съм тъжен и плача, имам чувството, че съм се върнал у дома, при истинската си същност.“ Именно такова е преживяването на състрадание към собствените си страдания. Парадоксалното при скръбта се състои в това, че когато си позволим да изпитаме тъгата от загубата, без да се самообвинавяме, започваме да се чувстваме по-добре, а не по-зле. От моя личен опит и от опита на приятели и пациенти съм стигнал до извода, че преживяването на плача при депресия е истински мъчително, докато плачът при истинска тъга се усеща като парадоксално „хубаво нещо“.“ Д. Гордън

Когато става дума за себепознание, за мен разграниченията са винаги особено полезни. Същото важи и за разликата между двете форми на тъгуване за нещата, през които сме преминали в живота си и които по един или друг начин са ни наранили – самосъжалението и състраданието към себе си. Ако умеем да ги разпознаваме, ще знаем как да избягваме обезсилването от  първото и преживяването на обичта към себе си във второто.

Камелия