От доста време насам изследвам идеята, че човешкото страдание има два различни източника – (1) личен и (2) надличностен (колективен). И разбирам, че има хора, които в по-голяма степен преживяват второто.

Това означава, че произходът на тяхното страдание се отнася не само до техните лични съдби и обстоятелства в живота, а е свързан с отработването на колективната болка. Причината за това е проста – тези хора имат по-силна и пряка връзка с колективното несъзнавано. Въпреки чисто личния начин, по който преживяват страданието, неговият произход е надличностен.

За първи път тази идея дойде при мен чрез книгата на Метхилд Шефер „Енциклопедия на цветята на д-р Бах“ и описанието на цветето Mustard (полски синап). Според д-р Бах това цвете е подходящо за хора, които „са предразположени към изживяване на мрачни моменти или отчаяние. Сякаш черен облак ги обгръща и скрива светлината и радостта от живота, като често няма възможно обяснение или причина за това. При тези обстоятелства е почти невъзможно да изглеждат щастливи или весели“.

Основното за надличностния вид страдание е, че хората, които го преживяват, нямат нито контрол върху него, нито рационална причина да се чувстват по този начин. Въпреки това те се чувстват безпричино депресивни, отчаяни, меланхолични, скръбни, тъжни. Но това, което най-силно ме впечатли от представянето на това полско цвете и архетипа на хората, които са предразположени към подобни състояния, е следното:

„Някои хора притежават особено сродство с това качество на енергията и могат повече от други личности да трансформират от нея в себе си. Те могат да бъдат утешени с това, че всяка трансформация в отделната личност оказва въздействие и върху всички останали, а също и върху всеобщото цяло. Те могат да превъзмогнат своята меланхолия и дори да изпитат удовлетворение пред мисълта, че тяхната меланхолия е направила планетата ни по-светла отпреди.“ М. Шефер

По-късно, когато четях описанието на високо чувствителните хора  от Герит Гилен, отново се върнах към тази тема. За тях той пише, че са „ангелите на Земята“ и, въпреки че причината да се инкарнират за всеки е различна, общото е едно – да й помогнат в нейната еволюция и развитие.

„Чрез присъствието на всички тези ангели на Земята човешкото общество като цяло придобива светлина и чувствителност.

Като човек, който е силно привлечен от Юнг и идеята за архетипите, няма как да остана безразлична към този подход за обяснение на безпричинното на пръв поглед страдание. Самият Юнг описва мистиците като

„хора с особено жизнеспособно познание на процесите в колективното несъзнавано“, а „мистичният опит като познаването на архетипите.“

Става ясно, че различни автори описват един и същи феномен с различни думи, а именно че има един вид хора, които имат по-пряк достъп до съдържанията на колективното несъзнавано, включително и до страданието, което се съдържа там. Ако успеят да го трансформират вътре в себе си, това ще трансформира същите тези енергии и в колективното несъзнавано.

Много ясно същото е казано и от Робин Норууд в книгата й Защо това? Защо на мен? Защо сега?“:

Една болест или травма може да бъде избрана от душата, не само за да изцели даден аспект от съзнанието на индивида, но също и за да изцели аспект от по-голямото групово съзнание. Когато това стане, в действие влиза известният от езотериката закон за жертвата.

Винаги когато благополучието или съзнанието на много хора напредва чрез страданието на малцина, в действие е законът за жертвата.“ с. 44

За вървящите по духовния път подобно знание носи утеха. Помага им да намерят смисъл в болката, през която преминават, и така да я носят с по-голяма лекота. Ние, българите, имаме в историята си такава личност – Васил Левски, който е казал, „Ако спечеля – печели цял народ, ако загубя, губя само себе си“. Без съмнение, че той е бил един от тези силно духовни същности, посветили живота си в името на По-голямото цяло.

Потенциалът на цветето Musturd в трансформирано състояние е, че такъв човек “ преминава през светли и тъмни дни с вътрешна радост, бодрост и сигурност.“ Той продължава да има черни моменти на тъга и мъка, но понася страданието си без чувството за вина и греховност, а с бодрост и вътрешна сила. Ботев пише за Левски, че дори и в най-критичното положение той е оставал ведър и силен – „студ, дърво и камък се пука, гладни от два или три деня, а той пее и все весел…“

Героизмът обаче не е запазена марка за неколцина избрани, а за всеки, който върви по Пътя си, колкото и да е труден и тежък.

Затова, ако сте от онзи вид хора, които тъмнината на света ги обгръща и ги потапя в океан на тъга и безнадеждност, добре е да знаете по-горното. То ще ви помогне да се освободите от невротичното страдание, породено от неразбирането на това, което ви се случва. Чрез това разбиране ще отпадне съпротивата към него и ще остане само неизбежното страдание, което не си причинявате сами със своите мисли или действия. А да можете да понесете това страдание ще ви върне достойнството и ще ви даде силата да продължите пътя си напред – пътят на саможертвата.

Камелия