Това е една история, която е истинска. Или, поне като такава съм чула за нея – в един от многобройните текстове от Ошо. Главният герой в нея е една много интересна жена, суфи-мистичка – Рабия, за която се разказват анекдоти как е проповядвала своето учение. Това е един от тях.
Та, един ден Рабия била на улицата и търсела нещо под светлината на уличната лампа (по-скоро – на залязващото слънце, тъй като вероятно по това време е нямало улични лампи:). Хората от селото, които минали покрай нея, я попитали какво търси и тя им казала, че търси иглата си. Те й предложили своята помощ и заедно продължили търсенето. Но тъй като иглата била малка, а мястото – твърде голямо, за да се намери една игла, те я попитали дали си спомня къде точно я е изпуснала. И тя отговорила, че, разбира се, че си спомня – загубила я е в къщи. „В къщи?! Ти луда ли си?!“, се изумили селяните. „Защо тогава я търсим тук, след като ти си я загубила в къщи?!“ била тяхната естествена реакция. Отговорът на Рабия бил: „Ами в къщи е тъмно, а тук е светло. Затова.“ След което пояснила, че истинските луди всъщност са те, защото търсят истината не там, където е тя – вътре в себе си. Че я търсят навън, във външните неща от живота, а това е погрешното място, макар и осветено.
Много ми харесва тази история. За мен тя не само е блестяща метафора за това къде е истинското място за постигане на истинско щастие и пълнота – вътре в нас. За мен тя е прекрасен начин да се каже защо, въпреки огромните си усилия, не успяваме да намерим решение на проблемите си, защо не можем да открием отговорите на своите въпроси. Защото ги търсим навън, на светлото. А светлото не просто е това, което виждат очите ни – външния свят, хора и събития. То е това, което вече знаем, което вече е осветено от прожекторите на съзнателната ни нагласа. Тъмното не просто е мястото вътре в нас, както е показала Рабия на хората от селото – то е и нашето подсъзнание, неосветеното от ума място.
Вярвам, че основната причина да съществува психотерапията като професия е в този много прост, но базисен факт – че ние, хората, имаме подсъзнание. Т.е. имаме една психична част вътре в нас, която не познаваме. И, не само, че не я познаваме, но тя е и непознаваема, тъй като многократно надвишава способността на ума да обхване безкрая на душевното и мистерията на живота.
Няма нужда, обаче, да стигаме чак толкова надалеч. И по-близката обиколка в нашето минало ще ни убеди, че в нашето подсъзнание има много неща, за които не знаем. Учените казват, че всички събития, които са се случили в живота ни от нашето раждане досега, се пазят в паметта ни, и макар и да не си ги спомняме, при стимулиране на мозъка или под хипноза имаме достъп до тях.
В архивите на нашето минало има и много повече от това, което ни се е случило от раждането до сега. Там са записите от перинаталното ни развитие, т.е. записите от вътреутробния период от живота ни, когато сме били в корема на майка си. Едно от направленията на психотерапията – трасперсоналната психотерапия, е изследвало много подробно този слой от спомените.
Ако сте от хората, които вярват в душата, ето още два пласта, които веднага можете да добавите към подсъзнанието и които също са формирани от записите на миналото. Единият е на миналите животи, а другият – на семейната ни душа, където се съдържа информация за съдбите на много и неизвестни нам предшественици. Те също са вътре в нас. Ако не вярвате, посетете или терапевт, който работи с регресивна хипноза, или участвайте в група за семейни констелации. Преживяванията, които възникват в този процес, са много истински. Ако причината за тяхното възникване няма нищо с вътрешната ни истина, те щяха да ни оставят безразлични. Но това не е така.
Архивите на нашето подсъзнание са наистина огромни. Казват, че те са повече от 95% от психичния ни апарат, че съзнателната част е най-много 5% от него. С други думи, те са едно безкрайно поле от информация, за което не знаем и което е потънало в миналото, което съдържа причините за нещата, случващи ни се в настоящето.
И, за да станат нещата още по-сложни, в тъмнината се намира и нашето свръх-съзнание, т.е. душата ни. То е мястото, където се свързваме с Бога в себе си и където преживяваме своята безкрайност. Това място също е вътре в нас… казват постигналите просветление.
Няма лошо. Единственият проблем е, че там е иглата.
Камелия Хаджийска