Ричард Ръд: митът за свещената рана и дарбата на приемането

Според Ричард Ръд, авторът на книгата „Генетичните ключове“, в човешкото ДНК има кодиран един много специален архетип, който крие тайната на любовта. Сянката на този архетип е упадъкът на любовта, а неговата чиста и непроявена форма (сидхи)  е архетипът на универсалната любов. Между сянката и сидхито се намира проявлението на любовта в позитивната му човешка форма  -т.нар. дарба.

Този архетип е представен в 25-ти генетичен ключ и неговото разбиране преминава през разбирането за „мита на свещената рана„.

Прииска ми се да представя този генетичен ключ от неговата книга, защото той казва нещо много ценно – любовта и страданието са тясно свързани. Затова, ако разберем космическата роля на страданието в живота на човека, ще може да случим любовта на Земята.

И така, според Ръд негативната форма на този архетип (Сянката) се проявява като страх, който поражда свиване. Умът възприема нещата от живота като източници на опасност, в резултат на това възниква емоцията страх, а телесната реакция на страха е мускулна контракция, стягане. Именно това стягане според него е в основата на цялото човешко страдание  и то идва при нас като психично наследство от предшествениците ни – всичко акумулирано в генетичната ни памет като спомен от опасностите, през които ние като човечество сме преминавали. Преживяването на това чувство е сякаш нещо е увито около нас и ни стяга. И „това нещо“ копнее да бъде отпуснато.

„Колкото повече стягате болката вътре в себе си, толкова повече тя ви поглъща. Ако обаче имате куража да почетете и да се вслушате в раната в себе си, всичко за вас ще се промени. Вие ще откриете, че ако нещо е увито около вас и ви стяга, очевидно то си има цел и тази цел е да се отпусне. Затова, когато се изправите срещу своята болка с дарбата на приемането, раната започва да се успокоява и една по-висша съдба се разкрива пред вас.“ Ричард Ръд, Генетичните ключове, с. 211

Още тук се вижда тясната връзка на страха с напрежението. Напрежението, което тук възниква, е между настоящето и бъдещето, защото страхът е емоция, която възниква в резултат от очакването за нещо опасно, което може да ни се случи в бъдещето. То привежда в мобилизация човешкото тяло, активирайки добре описаната в научната литуратура реакция „борба или бягство“ – същата, която води до мускулното напрежение в тялото. Мобилизацията на тялото е израз и на различните форми на стрес, които възникват в резултат на притискането от срокове и множество задачи, които също подхранват „нещото, което се увива около нас и ни кара да се стягаме“.

„Може би  огромното стягане, което подсъзнателно си причиняваме, най-силно се вижда, когато измерваме времето. Пълната ни зависимост от времето създава едно огромно енергийно поле от напрежение и натиск на глобално ниво.“  с. 212

Ричард Ръд пише, че стягането, което е сянката на архетипа на любовта, може да бъде открито не само на ниво индивид, но и на ниво общности, чрез границите, които се въвеждат, за да ни предпазват – такива като територия, закони, правила, срокове. Когато умствената нагласа на човека е доминиращо материална, той ще търси начини да се справи с чувството на стрес и страх чрез контрол като се вкопчва в нещата, които се страхува да загуби – хора, притежания, идентичности. Това обаче още повече увеличава раната и, вместо до отваряне към потока на любовта, сърцето му се затваря. А затварянето към любовта е и затваряне и към живота.

Според Ръд, сянката на този архетип символизира началото на нашето пътешествие в тялото.

„ Да бъдете живи в едно физическо тяло може да бъде преживяно като най-голямото свиване, особено ако реалността ви се базира на страха.“ с.212

Това е разбираемо, защото инстинктът на тялото е да оцелява, а най-дълбокият и основен страх е страхът от смъртта. В този смисъл да имаш тяло означава някъде дълбоко в себе си постоянно да се страхуваш, защото смъртта рано или късно ще се случи.

Според Ръд, в най-чистата си форма страхът няма цел. То прилича на плътна сива пелена, спусната над земята и образувана от колективната  мисъл-форма на страха.

Както обикновено, сянката може да се прояви по два различни начина, които на повърхността може да изглеждат противоположни, но в основата си са едно и също нещо, а именно негативните проявления на даден архетип. Когато говори за психичните проявления на сянката на 25-тия генетичен ключ, Ричард Ръд говори за невежеството и студенината.

В първия вариант човек изгражда стена на отричане на своите болезнени чувства. Подобно отричане води до невежество – болката продължава да е там и човек е нещастен, но, парадоксално, той не си дава сметка за това.

„Невежеството е нещастие, но то не го осъзнава, докато не се случи нещо много важно“. С. 213

Другият начин за отричане на болката е по-осъзнат, защото човек поне е наясно, че има болка, а но отрича просто защото не иска да страда, не иска да го боли. Осъзнатото отричане е по-опасно, защото човек съзнателно избира да затвори сърцето си и да стане коравосърдечен.

„Точно така, както потиснатият характер не може да признае дълбочината на свещената рана в себе си, реактивният характер не иска да го направи. Този тип хора изразяват своята болка като я проектират навън. Затова те са изгубили връзката със сърцата си по един по-различен начин. Потиснатият човек не знае какво чувства, докато реактивният характер мрази начина, по който се чувства. Човек изразява тази омраза като става коравосърдечен“. с.213

Иронията е, че на нивото на чистата архетипна форма енергията на 25-ти генетичен ключ се проявява като точно обратното – живот без граници и без притискане. Затова може да се каже, че пътят от сянката до сидхито не е нищо друго, освен пътят от страха до любовта. И този път минава през дарбата, т.е. позитивната проява на архетипа на нивото на материята.

Дарбата на 25-тия генетичен ключ е Приемането.

Ричард Ръд определя тази дарба като най-великата и най-силната от всички дарби и е лесно да разберем защо е така – приемането е единственият път за интегриране на тъмната част от човешката психика, единственият начин за вътрешното ни оцялостяване. И това приемане се превръща в пътя на любовта, защото самото то е любов – може да се случи не по силата на съзнателното решение да приемаме, а чрез отварянето на сърцето. Или, както Ричард Ръд казва, човек изведнъж започва да вижда това, което досега е отхвърлял, защото вече го вижда с очите на любовта. Именно чрез това „виждане“ идва приемането.

Става ясно колко важно е да можем да разбираме. Невежеството идва от ум, който функционира в негативната си форма, а именно като средство за отричане, вместо като средство за разбиране.

„Другият голям представител на 25-тата сянка е човешкият ум. Почти всички мисловни системи създават още повече стягане у вас, с изключение на онези, които водят до по-дълбоко приемане на истинската ви природа.“ с. 212

И така, излизането от порочния кръг на страха, който поддържа сам себе си, е чрез неговото приемане такъв, какъвто е. Човек си дава позволението да го почувства, да го усети с всяка клетка на тялото. Ако успее да направи това, ще стане свидетел на нещо наистина магично. Приемането ще започне да превръща стягането в отпускане. След като човек отвори очите си за разбирането на космическата роля на „свещената рана“, сърцето му се отваря. Именно това отваряне е дарбата на приемането.

Когато човек позволи на страха да преминава през тялото му, той усеща нещо като електрически ток. Отпускането не става изведнъж, но с времето нежността на приемането започва лека-полека да разтваря складирания в клетките на тялото страх. Нещо вътре в него започва, макар и плахо, да се осмелява и да пуска контрола. Тялото откликва с благодарност, идват въздишките, дишането става по-дълбоко, мускулите започват да се отпускат. А нарасналата релаксация в тялото на свой ред довежда до повече жизненост, енергия и оптимизъм.

„Състоянието на приемането прилича на духовна пролет – всичко отново започва да изглежда възможно, защото всичко в живота ви започва да тече по-лесно и по-свободно.“ с. 214

Добре е да се знае, че дори и на нивото на дарбата – въпреки преживяванията на отпускане и разтваряне, човек продължава да има периоди на болка и страдание. За някои хора пластовете страх, които са складирани в тялото, могат да бъдат твърде дълбоки. Ако те обаче са наясно с това и знаят, че делото на приемането не е еднократен акт, че всяка нова порция страдание позволява още по-дълбоко приемане, умът им ще от враг ще се превърне в съюзник. И с времето това ще става все по-лесно и все по-бързо.

За мен описанието на Ричард Ръд за това как се случва приемането е психологически много вярно – то не може да се случи чрез съзнателната воля за приемане. Това е така, защото то не е въпрос на техника, а на нагласа, която идва в резултат на прозрението за ролята на страданието в живота на човека, което е истинската предпоставка приемането да се случи.

“Всеки опит да се опитате да приемате природата си, само разкрива още едно ниво на едва доловимо неприемане. Ето защо това, което в действителност приемате, е вашата собствена абсолютна безпомощност.“ С. 214

Приемането е в самата сърцевина на любовта, защото то е умът, който е престанал да отхвърля и да осъжда. В този смисъл то е наистина най-голямата дарба, защото носи със себе си аромата на човечността.

„Когато най-накрая успеете да приемете всичко в живота си, точно такова, каквото е в момента, вие ще сте прегърнали човешката рана… Колкото повече успявате да приемете себе си и другите, толкова повече любов ще разцъфва в живота ви. Толкова е красиво и е толкова просто.“ С. 215

Това, което лично за мен е най-интересно по отношение на този генетичен ключ, е, че на нивото на сидхито, т.е. на чистия архетип, преживяването не е блаженство и екстаз, които са характерни за по-голямата част от другите сидхи заради разпада на его-границите и края на чувството за отделеност. Точно обратното, на нивото на архетипа страданието продължава да съществува. Разликата е само в това, че то вече не е резултат от някакви лични причини или условия, а от свързаността с болките и страданието на хората, живели преди нас.

„На нивото на дарбата вие започвате да поемате отговорност за своето собствено страдание. Когато преживяването на страданието ви се задълбочи, то се усеща като безкрайно и вие започвате да трансформирате наследствените рани на хората, които са живели преди вас. Колкото по-дълбоко приемате, толкова повече трябва да отваряте сърцето си за човешката болка и, колкото повече болка трансформирате, толкова повече любов ще усещате… На едно определено ниво процесът загубва своя личен нюанс и достига универсалното измерение… всичко се превръща в приемане и розата на универсалната любов разцъфва. Това е истинската красота и цел на всяко едно страдание. „ с. 216

Подобно твърдение се потвърждава и моите наблюдения, а именно че има един вид хора, които въплъщават „закона на жертвата“. Ако се направи изследване, възможно е това да са хората, които имат този 25-ти генетичен ключ в своя хологенетичен профил? Какъвто и да е случаят, обаче, добре е всеки, който преживява „ирационално“ на пръв поглед страдание, да знае, че причината не е там, където сме свикнали да я търсим. Дори и да има фактори в актуалната житейска ситуация, които да го отключват, ако интензивността на болката е твърде голяма, може това да е знак, че в преживяването са въвлечени по-дълбоките пластове от неговата психика. А това означава едно – участие в алхимичната работа по трансформиране на колективната болка, която не е нищо друго освен страданието на изкуплението. Именно това е най-трудната част от процесите на индивидуацията, които не случайно Юнг сравнява с процеса лично да преживееш християнския мит и да заприличаш на Христос.

„Може да разберете истинското значение на кръвта на Христос само на нивото на съзнание в сидхи. Когато вибрацията ви се издигне до нивото на сидхи, всичко придобива едно космическо измерение и вие нямате друг избор, освен да поемете страданието на всички същества в себе си.“ Ричард Ръд, с. 216

Затова за хората, които повече от другите са предразположени към това да преживяват порции от страданието на Цялото, нека това да е утехата – другата страна на тази монета се нарича любов. Или, както Ричард Ръд казва – универсалната любов, защото тя е в основата на другите форми на любов – екстатичната, чувствената, състрадателната, отдадената.

На нивото на това сидхи духовното търсене спира, защото болката – основната причина да има духовно търсене, вече е приета на сто процента. Желанието да се освободиш от болката се е превърнало в огъня на любовта-състрадание към своите събратя.

„Всеки път, когато някой навлезе в 25-тото сидхи, едно огромно генетично стягане се премахва от човечеството. Любовта, която се излъчва от тези хора, притежава качество от друг свят – това не е любовта на хората такава, каквато я познаваме, а универсална любов. Телата на тези хора са преминали през радикална трансформация, за да могат да се превърнат в приемник или бокал за чистото съзнание – неопетнената кръв на вселената“. Ричард Ръд

И така, понеже приемането се случва чрез отварянето на очите, а отварянето на очите зависи от съдействието на ума, нека това да е алхимичната рецепта за превръщането на болката в любов – осъзнаването, че на най-дълбоко ниво източникът на болката и страха е резултат от отделянето от Първоизточника. Именно това е, което прави тази болка свещена – тази болка е копнежът по завръщането в състоянието на единение, където всички сме свързани, всичко е Едно.

„Свещената рана, която се крие във всеки един човек, може да се разкрие на три нива на съзнание – на вибрацията на сянката, раната поддържа човешкото страдание, на вибрацията на дарбата, раната провокира човечеството да еволюира, на нивото на сидхи раната разкрива истинската природа на човечеството като проявление на универсалната любов.“ с. 213-214

И така, страхът и болката са неизбежна част от това да си човек, но това страдание може да се превърне в нещо много ценно – в преживяването на свързаност с останалата част на човечеството чрез способността за състрадание. Защото всички ние, хората, не само нашите приятели, но и „враговете“, не само близките, но и по-далечните, не само познатите, но и тези, които не познаваме, копнеем за едни и същи неща. Да обичаме и да бъдем обичани. Да имаме здраве и сигурност. Да бъдем уважавани и ценени. И, когато тези неща са застрашени или липсващи, ние страдаме.

Дори и някои от нас да изберат да реагират на болката чрез отричане или отхвърляне, чрез невежество или коравосърдечие, все пак ние сме отговорни само и единствено за своя избор. Ако сме запознати с архетипната основа на тази болка, ще знаем и в какво да я превърнем  – в любов с едно друго качество…

Камелия Хаджийска