В целостността на нашия отговор спрямо случващото се в живота ни се крие много важна тайна. Ако я разберем, ако наистина я разберем, нещо значимо се случва в живота ни и след това вече не сме същите.
За да обясня какво имам предвид ще започна по-отдалече – от времето, когато започнах да чета „духовни книги“, в които пишеше колко важно е да приемаме живота (и себе си) такъв, какъвто е. Това беше практиката на безусловната любов и аз много се стараех да я следвам. Докато един ден си дадох сметка, че здраво съм затънала в депресия и мизантропия. И причината беше ясна – те бяха гласът на истината, че аз всъщност не мога и не искам да приемам всичко. Те бяха сянката на съзнаваната ми нагласа.
Бях потресена да открия как въпреки професията си бях успяла да се самоизлъжа, че приемам и обичам безусловно. Толкова често си бях повтаряла, че трябва да приемам боклуците по улиците, простаците, корумпираните политици, собствените си ограничения и несъвършенства, че почти си бях повярвала. Докато не дойде денят на истината и тя беше, че със същата лекота, с която се разплаквах, когато виждах проявите на доброта у хората, можех да изпитвам и искрена омраза към нещата, които не харесвах. В моята депресия и моето хейтърство беше истината за моята цялостна реакция към света и към самата себе си. И тази истина беше, че всъщност толкова много неща аз не приемах, осъждах и отхвърлях.
Тогава реших, че моята основна духовна практика вече ще бъде истината, а не безусловната любов. Станах до болка искрена със себе си. Ако мразех някой, го мразех. Ако изпитвах обич, обичах. Ако завиждах – завиждах. Ако бях отчаяна – бях отчаяна. Ако бях гневна – бях гневна. Тази практика ми помагаше да бъда обективен и безпристрастен наблюдател на вътрешния си живот; да регистрирам нещата, но без да се идентифицирам с тях. Правеше ме по-толерантна и смирена – виждах, че това, което толкова яростно отхвърлям у другите, не е по-различно от това, което откривам вътре в себе си. А най-голямата ирония беше, че приемането на моето неприемане ме направи по-приемаща.
Тогава попаднах на книгата на Майкъл Тамура „Отговорът си ти“. Докато четях главата „Потвърждаване на духа“ нещо в мен се „намести“. В нея той описваше същото, което и аз правех, но с други думи, които помагаха разбирането ми да потъне в още по-голяма дълбочина.
„Няма нещо, което не е Бог. Така че изследването и потвърждаването на духа не е определянето на това кое е дух и кое не е…Потвърждаването на духа означава долавяне на духа, който е това, което избере да бъде… Колкото повече започвате да се определяте с истината и целостта на духа, толкова повече ще овладеете егото и ще го научите да се предавате на единството на съществуванието…“ Майкъл Тамура, с. 129
В дадения случай да потвърдиш (от английски „to validate“) означава да „установиш истината или автентичността на нещо“. А да „потвърдиш духа“ означава да признаеш случващото се в живота ти като формата, която в този момент духът е избрал да заеме – както доброто, така и злото; както приятното, така и неприятното; както пълнотата, така и неудовлетворението; както хармонията, така и дисхармонията. Противоположностите заедно образуват цялото, а цялото е духът. Без възприемането на противоположностите не може да се появи съзнание и това е причината да изпаднем от райската градина. Но именно благодарение на придобитото познание ще можем да се върнем обратно в нея, вече променени.
„Потвърждаването започва, когато кажем „здравей“ на духа. Тогава той може да стане нашият духовен паспорт, с който смело да търсим нови духовни хоризонти, излизайки от овехтялото старо жилище. Потвърждението винаги води до подобрение на състоянието ви. От друга страна, ако не потвърждавате или пренебрегвате потвърждението, състоянието ви ще се влоши. Нищо във Вселената не остава на едно и също място; условието на съществуванието винаги се придвижва напред към повече цялостност или към повече разруха. Това е пътят на Живота. И потвърждението е тайния ключ към цялото учение и лечение; без него не можете да постигнете духовно израстване и осъществяване на своята цел.“
Майкъл Тамура, „Отговорът си ти“, с.114
Познавам немалък брой хора, които дълги години водят вътрешните си битки; вече са изморени от усилията да бъдат живи в свят, който не харесват. Разбирам безсилието, през което преминават, но също така знам и че има нещо, което може да се направи. То е да разграничават преживяването на болката (дискомфорта, празнотата, неудовлетвореността, напрежението, трудните емоции) от мислите за нея. Дори и емоцията да се преживява като съпротивление, умът не е необходимо да произвежда мисли, които спорят с реалността и я отхвърлят.
Също така е добре да бъдем осъзнати за своите вътрешни противоречия. Наскоро получих имейл от една жена, в който тя пишеше, че е бясна на бога и на себе си, и го завършваше с думите „Моли се за мене!“ Написах й: „На кого точно да се моля – на този, на когото си бясна ли?“ Вярвам, че става ясно защо молитвите ни не се чуват. Както и защо е толкова важно съпротивата ни да е насочена в правилната посока. Има разлика между това да сме гневни на нещо, което възприемаме като външно спрямо себе си, и да сме осъзнати, че една наша част се бори с друга наша част.
Сещам се за Екхарт Толе, който получава просветление в момент на крайно отчаяние. Когато си казал, че повече не може да понася сам себе си, се появила мисъл, която го оставила безмълвен.
„Аз един човек ли съм или двама? Ако не мога да живея със себе си, трябва да съм двама: аз и този, с когото не мога да живея. Тогава само един от двамата е истински.“ „Бях така изумен от това странно откритие, че умът ми спря. Бях в пълно съзнание, но вече нямаше мисли. Тогава усетих, че ме повлича нещо като въртоп от енергия. Отначало бавно, после по-бързо. Обзе ме силен страх, тялото ми започна да трепери. Чух думите „не се съпротивлявай“, сякаш някой ги произнесе в гърдите ми. Усетих как ме засмуква празнотата…“
с. 24, от книгата „Силата на настоящето“
За Толе първо бил въпросът кой е истинският Аз, след това – чуването на гласа да не се съпротивлява, а накрая – пробуждането за чудото на живота. След „пропадането в бездната на празнотата“ на сутринта той се събудил с чувството, че светлината е любов и че е нещо живо. Всичко край него било съвсем същото, но начинът, по който той го възприемал, е бил изцяло различен. Същото се е случва и на Байрън Кейти, автор на книгата „Да обичаш това, което е“. Преди да получи просветление, тя дълги години е живяла със съпротивление към това, което е.
Крайната степен на отчаяние също е начин да стигнем до крайната степен на приемане. Това обаче са екстремни форми. По-често обединяването на противоположностите става постепенно. За целта е достатъчно ако просто валидизираме истината, че духът е навсякъде – дори и там, където най-малко сме склонни да виждаме „духовност“.
„Един от отличителните белези на просветлените души е техният избор да потвърдят духа, независимо какви са обстоятелствата. Размерите на нашето духовно пробуждане не са това, което се случва в живота ни, а как избираме да отвърнем на всичко, което се случва. Ако останем будни, трябва да потвърдим духа в себе си и в другите; иначе ще заспим отново поради провала да подхраним душата си.“
Майкъл Тамура, „Отговорът си ти“, с. 128
Вече знам, че приемането зависи от въз-приемането. Да потвърдим духа не означава да приемем всички форми, които той заема, а да имаме очите, с които да виждаме, че той е навсякъде. Включително и в нещата, на които най-яростно се съпротивляваме. Не е необходимо да приемаме „тъмното лице“ на бога, достатъчно е да валидидизираме истината, че богът има и „такова“ лице. Това за мен е директният път към вътрешното оцялостяване, което единствено може да запълни дупката от празнотата и да донесе така дълбоко желаната вътрешна хармония.
Камелия Хаджийска
