От книгата на Дон Мигел Руис „Четирите споразумения“
„Всичките ни естествени наклонности се изгубват в процеса на опитомяване. И когато станем достатъчно големи, за да започне умът ни да разсъждава, научаваме думата „не“. Възрастните казват: „Не прави това, не прави онова“. Ние въставаме и заявяваме: „Не!“ Бунтуваме се, защото браним свободата си. Искаме да бъдем самите себе си, но сме много малки, а възрастните – големи и силни. След известно време започваме да се боим, защото знаем, че всеки път, когато направим нещо не както трябва, получаваме наказание.
Опитомяването е толкова могъщо, че в определен момент от живота вече не ни е нужен опитомител.
Нямаме нужда от мама или татко, училището или църквата, за да ни опитомяват. Дресирани сме толкова добре, че се превръщаме в свой собствен дресъор. Ние сме самодресиращо се животно. Сега можем да се опитомяваме съгласно заложения в нас мироглед и посредством същата система от наказания и награди. Наказваме се, когато престъпваме правилата на системата си от вярвания; награждаваме се, когато сме „добро момче“ или „добро момиче“.
Мирогледът напомня управляващ ума ни кодекс. Всичко в този кодекс е наша безпрекословна истина.
Съобразяваме преценките си с него, даже и вътрешната ни природа да протестира. Дори и моралните закони като Десетте Божи Заповеди са заложени в ума ни в процеса на опитомяване. Едно след друго, всички тези споразумения стават част от кодекса и управляват съня ни. В умовете ни има нещо, което преценява всичко и всички, включително времето, кучето, котката – всичко.
Вътрешният Съдник използва съдържанието на кодекса, за да прецени всичко, което правим и не правим, мислим и не мислим, чувстваме и не чувстваме. Всичко се подчинява на тиранията на този Съдник. Всеки път, когато сторим нещо, престъпващо кодекса, Съдникът ни обявява за виновни, заслужаващи наказание и длъжни да изпитваме срам. Това се случва много пъти на ден, ден след ден през всичките години от живота ни.
Една друга част от нас е подложена на осъждане и тази част се нарича жертвата. Жертвата понася обвиненията, вината и срама.
Това е онази част от нас, която казва: „Горкият аз, не съм достатъчно добър, не съм достатъчно умен, не съм достатъчно привлекателен, не заслужавам любов, тежко ми“. Големият Съдник се съгласява и казва: „Да, не си достатъчно добър“. И всичко това е основано на мироглед, който никога не сме избирали. Той е толкова силен, че дори години по-късно, когато се запознаем с нови концепции и се опитаме да вземаме собствени решения, откриваме, че убежденията ни продължават да ръководят живота ни. Всичко, което е в разрез с кодекса, предизвиква странно усещане в слънчевия ви сплит и то се нарича страх. Нарушаването на правилата в кодекса отваря емоционалните ви рани и реакцията ви е да произведете емоционална отрова. Тъй като всичко в кодекса се приема за вярно, всяко предизвикателство към убежденията ви ви изпълва с несигурност.
Дори кодексът да греши, той ви кара да се чувствате сигурни.
Ето защо ни е необходима голяма смелост, за да въстанем срещу собствените си убеждения. Защото дори да знаем, че не сме ги избрали, истината е, че сме се съгласили с всички тях. Споразумението е толкова силно, че дори да се убедим в неговата погрешност, изпитваме вината и срама, възникващи при нарушаването на тези правила.“
Дон Мигел Руис, „Четирите споразумения“
Впечатляващо как непсихолог като Дон Мигел Руис може така точно да опише основна вътрешна динамика в човешката психика, а именно порочния кръг на осъждане и самоосъждане, който има своите корени в обуславянията на обществото (колективното съзнание).
Предимството на неговото описание е в даването на точни имена, с които да назовем вътрешните си врагове – Съдникът и Жертвата. Това са тези гласове вътре и вън от нас, които слушаме и чиято истинност не се сещаме да подложим на съмнение. В порочния кръг на вина-обвинение те представляват взаимообуславящи се вярвания – ако успеем да се справим с единия от тях (например постоянното самообвинение), другият автоматично губи силата си.
Книгата на Дон Мигел за „Четирите споразуменията“ е във висша степен форма на когнитивна психотерапия. Ако човек стане осъзнат за своите вярвания, основани на осъждане и самоосъждане, и ги замени с вярвания и мисли, основани на доверие и разбиране, това би довело до радикална позитивна промяна в живота му.
И това усилие е висша форма на любов – както към себе си, така и към другите.
