От книгата на Дон Мигел Руис „Четирите споразумения“:
„Точно както правителството разполага със закони, управляващи колективния сън, нашите убеждения са кодексът, управляващ индивидуалния ни сън. Всички тези закони съществуват в ума ни, ние им вярваме и Съдникът в нас основава всичко на тези правила. Съдникът отсъжда и жертвата понася вината и наказанието. Но кой казва, че в този сън има справедливост?
Истинската справедливост е да плащаш само веднъж за сторената грешка. Истинската несправедливост е да плащаш повече от веднъж за сторената грешка.
Колко пъти плащаме за една грешка? Отговорът е – хиляди пъти. Човекът е единственото животно на земята, което плаща хиляди пъти за същата грешка. Останалите животни плащат по веднъж за всяка направена грешка. Но не и ние. Ние имаме могъща памет. Правим грешка, осъждаме се, намираме се за виновни и се наказваме. Ако съществува справедливост, това би било достатъчно; не е необходимо да го правим отново. Но всеки път, когато си спомним, ние отново се съдим, отново се чувстваме виновни и се наказваме отново и отново и отново. Ако имаме съпруг или съпруга, той също ни напомня за грешката, така че да можем отново да се осъдим, да се накажем и да се почувстваме виновни. Нима това е честно?
По колко пъти принуждаваме съпрузите, децата или родителите си да плащат за същата грешка? Всеки път, когато си спомним за грешката, ние отново ги обвиняваме и им изпращаме всичката емоционална отрова, породена от несправедливостта, и после ги принуждаваме отново да платят за грешката. Справедливост ли е това? Съдникьт в ума греши, защото системата от вярвания, кодексът греши. Целият сън почива върху фалшив закон.
Деветдесет и девет процента от складираните в умовете ни убеждения не са нищо друго, освен лъжи, и ние страдаме, защото вярваме на всички тези лъжи.
В съня на планетата е нормално хората да страдат, да живеят в страх и да създават емоционални драми. Външният сън не е приятен сън; това е сън, изпълнен с жестокост, страх, войни и несправедливост. Индивидуалните сънища на хората се различават, но като цяло са предимно кошмари. Ако се вгледаме в човешкото общество, виждаме едно много трудно за живеене място, защото го управлява страхът. Из целия свят срещаме човешко страдание, гняв, отмъщение, наркомании, насилие по улиците и огромна несправедливост. Макар да съществува в различна степен в различните държави, страхът контролира външния сън.
Ако сравним съня на човешкото общество с описанието на ада във всички световни религии, откриваме, че са абсолютно еднакви. Религиите рисуват ада като място на наказание, място на страх, болка и страдание, място, където огънят те изгаря. Огънят е породен от произтичащите от страха емоции. Винаги, когато изпитваме гняв, ревност, завист или омраза, ние усещаме изгарящия ни огън. Живеем в адски сън.
Ако приемем ада за състояние на ума, тогава той е навсякъде около нас. Другите може да твърдят, че ако не правим, каквото са ни казали да правим, ще отидем в ада. Не е вярно! Ние вече сме в ада, включително и онези, които ни заплашват. Никой не може да изпрати някого в ада, защото вече сме в него. Наистина, другите могат да направят ада още по-лош. Но само ако го позволим.“
Дон Мигел Руис, „Четирите споразумения“
Чувството за вина е едно от най-опасните чувства, които пречат да бъдем цялостни. То е, което ни кара да търпим неща, които не трябва да търпим, а да променяме. То е, което ни пречи да се учим от грешките си и да се развиваме. То е, което ни кара да се страхуваме от новото и да сме истински.
За да се справим с него, е необходимо да правим разграничение между чувството за вина и чувството за отговорност. Чувството за отговорност е „истинската справедливост„, когато плащаш само веднъж за сторената грешка. Чувството за вина е „истинската несправедливост„, когато плащаш повече от веднъж за сторената грешка.
Да можем да поемаме отговорност за грешките си, без да се поддаваме на чувството за вина е основен урок от „уроците за любовта„!
