За общуването като дишането

Ние общуваме постоянно. Така както и дишаме. Дори и когато мълчим в присъствието на други хора, ние пак общуваме, защото комуникацията не се свежда само до обмена на думите, а мълчанието може да бъде много по-силно комуникативно натоварено от много изговорени думи. Когато сме сами, също общуваме – този път със себе си, водейки безкрайните вътрешни диалози и потопени във върволицата от мисли. Вероятно затова си мислим, че общуването е просто нещо. Но всъщност е точно обратното.

С общуването е както с дишането – можем да дишаме като йогите и да постигаме нива на изключително висока издръжливост, осъзнатост и здраве, но можем да дишаме плитко, повърхностно и нездравословно, което е симптом на стрес. Това че общуваме (и дишаме) постоянно, не означава, че общуваме (и дишаме) пълноценно. А разликата между пълноценното и непълноценното – дишане или общуване, е огромна. Такава, каквато е разликата между здравето и болестта, между силата и слабостта, между успеха и неуспеха.

Подобно на въздуха, общуването е толкова базисен факт за нашето съществувание, че без него не бихме могли да потвърдим валидността на това кои сме и дали въобще сме. В най-дълбоката си същност общуването представлява отношение, връзка, съотнасяне, а, както знаем от психология на възприятието, само отношенията могат да бъдат възприети. Ако един тон остане постоянен и непроменен, той престава да се чува; ако фонът и фигурата са съвсем еднакви, няма да можем да ги различим; можем да разберем дали дадена повърхност е гладка или грапава, само ако си движим ръката по нея; ако попречим на движението на зениците, зрителното възприятие става трудно, даже – невъзможно…

„Ние възприемаме света благодарение на разликите. След това обявяваме тези разлики за статични свойства на възприеманото.“ Пол Вацлавик

Ние опознаваме себе си благодарение на разликите между нас и другите. След което обявяваме тези разлики за статични свойства, т.е. вътрешно присъщи качества – на нас или на другите. Всъщност това, което възприемаме като статично свойство, е социална конструкция – краен резултат от множество съотнасяния между нас и другите, довели ни до заключението, че ние/или те, сме „такива“. В сърцевината си това е вторично създадена и различна от света на физическите обекти действителност, тъй като е валидна само в степента, в която се потвърждава и от другите хора. Както вече писах за това в предишна публикация, именно това теоретично допускане за вторичната действителност довежда системните психотерапевти до съвсем нова дефиниция за това какво поражда и как може да се лекува психичната болест.

И именно благодарение на системната психотерапия знаем за огромната значимост на човешкото общуване – толкова голяма, че ако не е нездравословно, може да ни разболее, а ако е здравословно, може да ни излекува.  И това важи не само за психичното ни здраве, но и за всички сфери на живота ни. Според авторите на книгата „Ключовите разговори“, значимостта на пълноценното общуване е толкова голяма, че те формулират своята „дръзка теория така“:

„Истината е, че последиците от всеки провален или неудовлетворителен ключов разговор са опустошителни и широкообхватни. Според нашите проучвания стабилните взаимоотношения, кариери, организации и общности черпят силата си от един и същи източник – умението да се говори открито по емоционални, спорни и деликатни теми… нашето дръзко твърдение е,че ако овладеем умението да провеждаме ключови разговори, ще дадем тласък на своята кариера, ще заздравим личните си взаимоотношения и ще подобрим здравето си. А ако и другите около нас усвоят и усъвършенстват това умение, можем да оздравим средата, в която работим и живеем.“ с. 23

Това твърдение може и да изглежда дръзко, но всъщност е доста добре аргументирано с факти от над двадесет и пет годишния им опит като изследователи, търсещи отговора на въпроса за ключът към успеха и човешкото щастие.

„От дългогодишните си изследвания с участието на повече от двайсет хиляди души и стотици организации знаем, че най-влиятелните личности – тоест тези, които най-успешно се справят с житейските и професионалните предизвикателства и същевременно изграждат здрави взаимоотношения – всъщност са тези, които умеят да провеждат успешни ключови разговори… (те) са способни да изразяват спорни и рискови мнения, така че другите – независимо дали са шефове, колеги или подчинени – да се вслушват в думите им, без да заемат отбранителна позиция или да се гневят.“ с.24

Значимостта на общуването – и най вече общуването във важни ситуации в живота ни, когато емоциите ескалират, защото залогът е висок, а мненията са различни (което е дефиницията за ключов разговор), е толкова голяма, че от нея зависи не само успехът на работното ни място (и корпоративния успех), но и хармонията в общността, в която живеем, щастието в партньорските ни взаимоотношения и здравето ни. Ето факти от изследване на връзката между моделите на общуване и здравината на брачните връзки:

„Клифърд Нотариъс и Хауърд Маркмън (двама изтъкнати специалисти в сферата на брачните отношения) изследвали двойки в разгара на разгорещен спор и установили, че въз основа на поведението си в тези ситуации хората могат да бъдат разделени на три категории: хора, които изпускат нервите си и започват за заплашват и да наричат другия с обидни епитети; други, които изпадат в тиха ярост, т.е. задържат гнева в себе си; и хора, които разговарят открито, четно и ефективно. След като наблюдавали определен брой брачни двойки известно време, двамата изследователи прогнозирали и проследили развитието на връзката им през следващите десет години. Със забележителна точност те успели да предскажат деветдесет процента от разводите при изследваните брачни двойки. Съпрузите, които излагали мнението си по важните, спорни и емоционални въпроси открито и с уважение към другия, оставали заедно. Другите се разделяли.“ с. 27

Фактите, свързани със значимостта на общуването по отношение на живота в общността и статистиката за причините за извършване на престъпление са не по-малко впечатляващи, но тях ще ги подмина, за да цитирам фактите по отношение на здравето. Авторите на тази книга споделят данни от изследвания,

които еднозначно потвърждават пряката връзка между способността да общуваме автентично, изразявайки мнението си и по най-деликатните теми, и силата на имунната ни система.

Ефективната и открита комуникация не само повишава значимо имунитета ни, но и подобрява възможността за оздравяване, ако сме били болни от рак, например. В цитирано от авторите на книгата „Ключовите разговори“ изследване се казва, че обучението в умения за ефективна комуникация намалява смъртността на експерименталната група с две трети!

„Можем в продължение на много страници да ви разказваме за въздействието на способността да водим ключови разговори върху здравето ни. С всеки изминал ден експерименталните данни се увеличават. И въпреки това на много хора нашата теза би се сторила пресилена. „Хайде стига! – ще промърморят скептично. – Нима начинът, по който човек говори или не говори, може да оказва реално влияние върху здравето му? И дори да го убие?

Краткият отговор е „да“. По-обстойният отговор изисква да изясним, че отрицателните чувства, които задържаме, емоционалната болка, която търпим, и непрестанните терзания по време на не конструктивните разговори бавно подкопават здравето ни…“ с. 30-31

Това е. Общуването е толкова важно, че от начина, по който го правим – пълноценно или не, зависи как ще се чувстваме във всяка сфера на живота ни. Подобно на раковите клетки в тялото ни, които започват да изяждат себеподобните си и се обръщат срещу човешкия организъм, унищожавайки в крайна сметка и самите себе си, така и ние, общувайки с другите хора, можем да пораждаме здраве и хармония, но можем и да разрушаваме. Разрушаваме, не само когато се гневим. Разрушаваме дори в още по-голяма степен – при това самите себе си – и когато мълчим. Когато премълчаваме или потискаме това, което ни вълнува. Защото е лесно да говорим с другите, когато всичко е наред и сме на едно мнение. Но когато мненията ни са различни? Не защото единият от нас е лош, а другият добър, а поради простия факт, че ние като хора сме различни, т.е. живеем на различни „планети“ и говорим на „различни езици“.

Тогава залогът е висок. И затова да намерим средството, с което да изразим и трудните чувства в трудни ситуации се оказва изключително важно. Подобно на дишането, обикновено започваме да ходим на курсове по йога, едва когато започнем да имаме проблеми със здравето си. И докато практикуваме дълбокото йогистко дишане, разбираме, че дишането е толкова важно, защото въздухът, който вдишваме, съдържа прана. А прана значи живот, значи жизнена енергия. Нещата не са по-различни и с общуването. Когато животът ни зацикли, когато усещаме, че сме в капан, че сме задръстени и несвободни, изведнъж разбираме, че общуването не просто е говоренето между различни хора на различни теми.

Разбираме, че общуването е толкова важно, защото съдържа в себе си любов. А любовта е това, което свързва хората.

Това свързване може да бъде хармонично, но може и да бъде дисхармонично – подобно на взаимодействието между клетките в нашето тяло. Зависи доколко пълноценно дишаме, пардон – общуваме.

Дръзката теория на четиримата автори на тази чудесна книга – „Ключовите разговори“, според мен дори не е достатъчно дръзка. За мен общуването е навсякъде. То е нашето взаимодействие с другостта и различността и именно в степента, в която успяваме да живеем в съгласие с тази различност, се поражда любов. Това е общуването – най-творческият инструмент на Земята, от чийто начин на употреба зависи дали ще живеем в рая или в ада (имам пред вид известната мисъл на Жан Пол Сартър „Адът, това са другите.“).

Камелия Хаджийска