Гари Терасино за Уди Алън
Чета статия, че на първи декември 2015 година, американският режисьор, актьор, сценарист, драматург, комик и музикант Уди Алън става на 80 години. Чета подробности около неговата дълга биография, както и цитати от неговата „автобиография“. Такива като, „Когато до родителите ми достигна слухът, че са ме отвлекли, те веднага взеха мерки – дадоха стаята ми под наем.“ Чета и че той – с цялата си световна слава и успехи, все още продължава да бъде заклет срамежливец, който „изпитва истински ужас да се запознае с новия асистент на звукомонтажиста“ и би направил всичко възможно, за да избегне ръкостискането с него. А „случаите, когато го прави – вяло, без никакъв плам – явно са моменти на истинско мъчение, по време на които не знае накъде да гледа.“ Накрая попадам на коментар на Гари Терасино за него, който ме размисля:
„У Уди има някаква самоненавист. Нещо като изказването на Граучо Маркс: „Никога не бих се присъединил към клуб, който би ме приел за свой член“. Личи по онова, от което се е отказал. Ясно е от съмненията му по отношение на собствената му работа. От начина, по който съсипва личния си живот.“
„У Уди има някаква самоненавист. Нещо като изказването на Граучо Маркс: „Никога не бих се присъединил към клуб, който би ме приел за свой член“. Личи по онова, от което се е отказал. Ясно е от съмненията му по отношение на собствената му работа. От начина, по който съсипва личния си живот.“Замислих се. По-точно, сетих се за едно нещо, което бях прочела по повод самоненавистта в „Книга на дервишите“, която моя близка ми изпрати. Там пишеше, че съществуват десет вида „прегради“ пред правилното използване на човешкия дух в материалното му проявление. Те произтичат от „небрежно отношение към грубите чувства“ и водят до преживявания на „затворничество“ у човека. Според този текст това са десет качества, които „заслужават порицание“, като четвъртото от тях е:
„СТРЕМЕЖЪТ КЪМ ВЪЗХВАЛА И ЛЮБОВ. Нарцисизъм, който прави невъзможна обективната самооценка; необходим е балансиращ фактор, стигащ до самопрезрение.“
При съвсем първия прочит на по-горното, а именно че стремежът към любов (и възхвала) е качество, което трябва да се заклейми, се смутих. Също така се запитах – от това излиза ли, че самопрезрението всъщност е добро нещо, щом е балансиращ фактор“?! Та нали именно самопрезрението е в основата на депресивните състояния и затова в психотерапията толкова много голямо внимание се отделя на развитието на зрелите форми на обич към себе си? И тогава се усетих – да, точно така – на ЗРЕЛИТЕ форми на обич към себе си, а не болните и нарцистичните. Защото нарцисизмът е също любов към себе си, но много болна. Много изкривена и параноична форма на любов към себе си, в която целият свят се върти около теб и всичко, което ти се случва, се приема болезнено лично. И в дадения случай не става дума само за маниакалния край на нарцисизма – противоположният му край, където са болезнените срамежливци също е там, макар и с обратен знак.
Така от срамежливостта на Уди Алън и неговата самоненавист стигнах до книгата за дервишите и темата за самопрезрението, а скоро след това и до заключение, до което и преди това бях стигала, а именно че „проблемът е решението“. Проблемът не е срамежливостта, проблемът е нарцисизмът – едно състояние, в което човек чувства, че всички погледи са вперени в него и всичко се преживява много лично. Прилича на това да се намираш в центъра на вселената и всичко да се върти около тебе. И понеже Вселената, която се върти в нашите глави, съдържа в себе си както рая, така и ада, „вселенският закон за дуалността“ започва да създава огромни проблеми за люшкащият се между полярностите ум. Ум, който така и не успява да намери отговор на дълбоко терзаещия го въпрос: „Какъв съм аз, всъщност?! Дяволско изчадие или ангелско създание?!“
С интерес продължих да чета статията за странностите на Уди Алън и коментарите на Гари Терасино за него. Нали, както знаем от Джеймс Хилман, именно в живота на най-надарените и изявените представители на човечеството по-отчетливо можем да видим чистото действие на архетипи, който действат в колективните пластове на психиката на всеки един от нас?
Когато прочетох, че саморазрушаването в живота на Уди Алън се отнася не само до творческата му кариера, но и до личния му живот, успях да погледна с други очи на женитбата му със Сун И Превин, осиновената дъщеря на бившата му съпруга Миа Фароу. И това, което този път успях да видя, беше смелост. Смелостта да бъде скандализиращ, различен, отхвърлен, но верен на музата си. Също така видях и силата му да се отказва. Да се отказва от едно от най-дълбоките човешки желания – да си разбиран, приеман, одобряван и харесван. Всъщност тези двете са същността на индивидуацията – този естествен вътрешен процес по отделяне и обособяване, докато заемем уникалната си форма.
Това, което обаче окончателно ми помогна да видя алхимичната роля на „самоомразата/саморазрушението“ не само в живота на Уди Алън, но и на всеки един от нас, останалите хора (които макар и да не се люшкаме в крайностите между полюсите на ада и рая все пак продължаваме да се поклащаме в средата), беше следния коментар на Терасино:
„Има наистина нещо такова у Уди, но то не е точно саморазрушително.
Той просто винаги върши нещата по този начин – продължава Терасино. – У него се долавя известно презрение, потребност да обърне всичко наопаки, без всъщност да го прави, да внесе смут, да покаже на хората, че е в състояние да си тръгне. Мислите, че не мога да си ида от Холивуд? Напротив, мога. Не вярвате, че мога да напусна Вегас? Ето че мога. Смятате, че не мога да изоставя закачката между работническата и средната класа от Вземи парите и бягай и Поспаланко? Само гледайте. Тръгна си от Миа въпреки децата. Мога да бъда номиниран от Академията през година. Но не искам. Уди е в състояние да действа по този начин. А повечето хора не могат. Повечето творци се вкопчват във всичко. Гонят хитове. Няма друг популярен сценарист или продуцент, който да не се опиянява от популярността. Орсън Уелс дори, ако щете, е бил влюбен в известността си. При други творци себеомразата се проявява като отчаяна нужда от успех и хвалебствия. Скорсезе го е грижа за успеха. За Хичкок всичко на света е временният успех. Гонитбата на хитове изкарва от релси хора като Копола или Хал Ашби, тласка ги към повече наркотици и алкохол и откровено саморазрушително поведение“.
Откъс от „Уди. Биография“ на Дейвид Еваниер
Четях и си казвах – та това е истинска „алхимична рецепта“! В нея саморазрушението, самоомразата, самоненавистта се използват в тяхното истинско предназначение – да подпомагат процесите на вътрешната трансформация като насочват разрушението само спрямо нещата, към които имаме предразположеност да се вкопчваме – вътре или вън от нас. Вероятно именно тази „разрушителна“ дейност е в основата и на невероятното творческо дълголетие на Уди Алън, което – заедно с пословичната му срамежливост – продължава и до ден днешен? Иглежда, че вътре в него има едно нещо, което с едната ръка разрушава, но с другата – създава. Истинско въплъщение на архетипа на Луцифер, който в негативните му форми свързваме с първородния (и най-големия!) от греховете, населяващи човешкото ни ДНК – гордостта и високомерието (и съпътстващия го егоцентризъм, откъснатост от чувствата и липса на емпатия), а в позитивните си форми е самият Бог-Творец, въплътен в човека; светлината, която свети отвътре; „архетипът на значението“ или на „Мъдрия стар човек“, както го нарича Юнг.
Темата за тоя архетип обаче е твърде важна, с твърде много нюанси и затова ще споделя какво съм разбрала за нея някой друг път. Сега само ще се присъединя (на патерици) към честващите рождения ден на Уди Алън. И ще насоча благодарността си към Гари Терасино, без чиито коментари нямаше да мога да разпозная още една алхимична рецепта за трансформация на вътрешния ни Луцифер.
Камелия