Напоследък слушам един подкаст с интервюта на хора, които са имали близки до смъртта преживявания (NDR – near death experiences). Историите са много интересни и, ако се интересувате от подобни теми, може да го посетите на тоя линк в ютюб: Next Level Soul Podcast .
Действа много лечебно и успокояващо да се чуе от първа ръка разказа на хора, които са видели какво има от другата страна на “завесата”. Помага ти да си спомниш кой си отвъд ограниченията на формата, както и причината да участваш в играта на Земята. При мен идва и с бонус, защото подхранва любопитството на изследователя на човешката психика у мен. Всеки разказ за отвъдното е различен, т.е. субективно оцветен, а това дава възможност за сравнение и психологически анализ.
От всички интервюта ми се прииска да споделя едно, което най-силно ме докосна – с Кристиан Сандбърг, който споделя своите спомени от времето преди да се роди. Когато той говори, не просто разбираш, а дори усещаш енергията от “другата страна на завесата” – енергията на любовта, както и на вдъхновението от огромните възможности за творчество, които човешкият живот предоставя.
Сега ще споделя основните послания на това, което той казва, а под тях и моите лични размисли върху казаното.
“Да бъдеш човек е като да ти е даден печелившия билет от лотарията.”
Вероятно това е посланието, което най-силно ме развълнува, защото помага да си спомниш защо си на Земята – вълнението на душата от приключението в света на дуалността. Най-силно го усетих, когато той разказваше за срещата си с едно същество още преди той самият да се въплъти за първи път на Земята. Това “същество” е излъчвало толкова невероятно силно чувство за радост и вътрешна сила, че той го попитал: “Боже мой, какво ли трябва да си направил, за да станеш такъв? Наистина ли усещаш толкова много радост и сила, колкото аз усещам, че ти усещаш?” (в това измерение се общува телепатично).
Отговорът на другото същество бил “Да”. А причината да стане “такъв” се дължала на това, че е имал въплъщения на това специално място – Земята. Най-важното от неговите въплъщения било и най-трудното, когато страдал от тежка хронична болест за много дълго време. Но именно благодарение на намерението, с което понесъл това страдание, той го превърнал в тази вътрешна сила, която усетил и бъдещият Кристиан. Тогава той (Кристиан) си казал: “Искам да направя това. Искам да го направя. Ще го направя.”
И го направил. Настоящият живот на Земята не е първият му живот, но е специален заради това, че чрез него му е дадена възможност да преживее най-дълбоката и плътна форма на страх. Първоначалната му съпротива към това преживяване е била толкова голяма, че инкарнацията се е случила едва на втория път и при други условия. До четири годинки той имал спомена за “отвъдното”, но след това го забравил. Травмата, която отключила преживяванията на страха, се случила, когато станал на двадесет години. Едва десет години по-късно, след като успял да се справи с по-голямата част от страха, споменът отново се завърнал. Тогава той отново си спомнил целта на този живот, както и огромната възможност, която трудните преживявания носят: “Толкова огромна, че буквално спира дъха ти.”
Очевидно нещата “от другата страна на завесата” изглеждат доста различно и е нормално е да се питаме защо въобще има „завеса“ и защо е необходимо да забравяме какво има отвъд нея. Отговорът, който Сандбърг дава, е че контрастът между там и тук е толкова огромен, че човек няма да може да се понесе подобна смазваща разлика във вибрацията. Смаляването при въплъщението прилича на това, че “все едно са те напъхали в консервена кутия с риба тон”.
След като преминеш през завесата изчезва всичко, което знаеш, както и чувството ти за свързаност с всичко останало. Чувството е, че сякаш си загубил всичко, което си ти. Това е причината да нямаме спомени – те могат да бъдат силно “инвалидизиращи”, защото знанието за “там” ще пречи да искаме да останем “тук”. С други думи, да бъдеш скрит зад завесата (vailed) те предпазва от носталгията по Дома (homesickness), където дълбочината на радостта и любовта са невъобразимо огромни и дълбоки.
Друга причина за забравянето е, че “ако искаш напълно да преживееш човешкия опит, ти трябва да бъдеш човек – напълно да се потопиш в твоята човешка перспектива.” Проблемът е, че ако напълно се потопиш в човешката перспектива, духовната изцяло изчезва, а именно в нея са ресурсите да се справим с плътните форми на страх и болка. Затова другата част на уравнението е противоположна на първата – също толкова ни е необходимо да имаме спомен и за своите духовни корени.
“Ти си многоизмерно същество, което има човешки опит, и няма от какво да се страхуваш!”
Това е изречението, което Кристиан е искал напише на листовки и да ги пусне в пощенските кутии на хората, след като е възвърнал спомените си за другата страна на завесата. И това е разбираемо, защото коренът на човешките страхове е именно чувството за отделеност от Първоизточника. Едва когато възстановим тази връзка, човешките страхове започват да изчезват.
Вместо пускане на листовки, той по-късно намира други начини, чрез които да се осмели да сподели това, което знае – написва книга. Това интервю също е част от неговото осмеляване, където той споделя, че: “Не са много душите, които могат да дойдат до това ниво на отделяне… то е като да скочиш в открития космос… защо да искам да се чувствам толкова отделен от всички останали?… Физическата инкарнация е като да скочиш отвисоко в небето.”
Подобно отделяне поражда огромен страх и точно тук идва ценността на спомена за това какво е от другата страна на завесата: “Нашият страх не може да ни разруши, ние сме по-големи, по-дълбоки… съзнанието е по-дълбоко от най-дълбокия страх. Ние имаме нуждата да му позволим да бъде там и да го почувстваме. Ако му позволим да го усетим сега, това лекува всички подобни моменти.”
“Любовта е крайната цел на живота.”
Един от въпросите, които водещият в този подкаст задава на всеки участник, е каква, според него, целта на живота. Кристиан отговаря веднага без да се замисли: “Крайната цел на живота е любовта”. Но това не е романтичната любов, любовта към малките кученца или родителската любов, а истинската любов – тази, която е с главно “Л” . Тя се изразява чрез такива качества като смирението, състраданието, мекотата, силата, постоянството. Наратко, любовта е изборът, който правим в трудните ситуации, противопоставяйки се на страха и его-защитите.
“Въпросът не е как се чувстваш, въпросът е какво правиш с това, което ти се случва, как посрещаш този момент; може ли да посрещнеш този момент с любов, а не със страх.”
Друго определение за любовта, което той дава, са действията, проникнати с “качеството на намерението, което внасяме и в най-малките моменти”. Защото точно това е същността на играта тук на Земята:
“Ние можем да бъдем свободни тук, на Земята, ние можем да въплътим нашата истинска любяща същност в земен контекст. Това е най-важното.”
Външните условия – всички тези екстремни ограничения на земния опит – осигуряват необходимия контекст, за да направим този избор. Те са илюзията, която ни помага да развием нещо, което е отвъд нея – нещо трайно, което можем да отнесем със себе си от другата страна на завесата.
Заслужава си да се чуе и види цялото интервю с него (на английски език) – това е линк към него:
Моите коментари
Като дух в бутилка
А това са моите коментари. Едната част от тях се отнася до ролята и мястото на близките до смъртта преживявания. Моето предположение е, че те идват, когато човек има нужда от помощ от “другата страна на завесата”, за да направи следващата стъпка в живота си. И винаги са под знака на дълбоката трансформация – това е основното, което споделят интервюираните – след това събитие те не са същите.
Мислех си и за близкото до смъртта преживяване, което Юнг е имал в началото на 1944 година – в болницата, след като е получил сърдечен пристъп. Той също пише, че след като това се е случило, преживяването му е дало по-голяма сила и смелост да формулира идеите си и да се довери на потока на мисълта си.
Препрочитала съм много пъти главата „Видения“ от неговата Автобиография, където подробно описва своята среща със смъртта, защото от нея може много да се научи. Най-ценното за мен беше, че ми помогна да разбера архетипния източник на ендогенните депресии и защо те неизбежно присъстват в началото на всяко духовно пробуждане (началото на индивидуационния процес).
В духовната традиция тези депресии се наричат “тъмната нощ на душата”, но аз повече харесвам алхимичната дума за нея – “нигредо” или “калцинация”. Да бъдеш толкова близо до колективната психика (в това интервю тя се нарича “от другата страна на завесата”, “отвъдното”) наистина засилва преживяването на контраста между “там” и “тук”. Именно този контраст се преживява като депресия – чувстваш се много компресиран, притиснат, тежък. Вече съм писала статия по тази тема, където по-подробно споделям моите размисли върху преживяванията не само на Юнг, но и на Гопи Кришна – тя се казва „Като дух в бутилка„.
Висше отклонение
Другата част се отнася се до любовта – отговорът, който Кристиян Сандбърг дава на въпроса какъв според него е смисълът на човешкия живот. За мен също целта на въплъщението в земно тяло е да смъкнем любовта на Земята. Тя е истинската награда за “напъхването на духа в консервната кутия на материята”. Значимият въпрос тук е какво е любовта, защото нейното духовно измерение е много различно от представите на егото, а именно да се обичаме.
Също така има съществена разлика между “любовта от другата страна на завесата” и “любовта от тази страна на завесата”. Въплъщението на архетипа на любовта в света на дуалността няма нищо общо с трансперсоналните преживявания на разширение, любов и единение, за които говорят значима част от гостите на подкаста, включително и Кристиян Сандбърг.
Трансперсоналните преживявания на любовта имат своята ценност, а именно да ни покажат по-дълбокото измерение на живота и да ни припомнят по-дълбокия му смисъл. Но те не са крайната дестинация на духовния път и дори ни отклоняват от нея. Ако беше така, нямаше да има нужда от въплъщение, щяхме все още да си стоим в рая на единението. Именно този рай е “любовта от другата страна на завесата”. Той е чувството за свързаност на нивото на колективното несъзнавано, а въплъщението на душата е изпадане от този рай с цел пораждане на съзнание.
Осъзнатата форма на любовта – „любовта от тази страна на завесата“ – е съвсем различна от несъзнаваната. Нейната същност е обединяването на противоположностите в себе си и, в този смисъл, задължително включва и преживяванията от ада. Затова искам да напомня още една статия в сайта ми за това какво представлява “висшето отклонение” (редактирана). Знанието за него много ми е помогнало като психотерапевт да разбирам как се работи с надличностните преживявания в процеса на духовно пробуждане, който Маслоу нарича преход от себеосъществяване към себенадхвърляне, а Юнг – процес на индивидуация.
Камелия Хаджийска