Тъй като стана ясно, че здравословното проявяване на емпатия зависи от високата степен на диференциация и изграждането на здрави граници между Аза и другите хора, е важно да се разбере как се изграждат тези граници. Това е темата на следващата част в книгата на Лиз Грийн за Нептун, наречена „Сливане и разделяне„, която започва с описанието на това какво представляват преживяванията на малкото бебе, защото именно те описват същността на този архетип. Става дума за това специфично за него чувство за разтваряне, липса на граници, но също така и на аз-съзнание – едно място, където всичко е Едно.
„Не можем да разберем Нептун, без да разберем нещо от въображаемия свят на бебето, което се бори да открие собствената си реалност. Понеже всички сме били бебета, имаме база, която да изследваме. Нептуновите дилеми винаги включват нещо неформирано. Следователно трябва да се вгледаме по-отблизо в етапите на развитие на детството и в това, което може да „се обърка“, както в околната среда, така и в рамките на самото дете, за да увреди деликатния баланс между нептуновия копнеж и други фактори в личността.“ Лиз Грийн
Това, което може да се обърка е, ако преходът от океанско единение с майката към оформяне на обособена индивидуалност не се случи плавно. За целта Лиз Грийн представя концепцията на Доналд Уиникът за „достатъчно добрата майка„, придобила широка популярност и извън психотерапевтичните среди, която по отличен начин формулира основното предизвикателство пред ролята на родителя, а именно да предостави правилния баланс между свързаност и отделеност по време на порастването на детето.
Въпреки че това понятие е известно, аз ще го представя отново, за да се види по-ясно как взаимодействат центробежните и центростремителните сили вътре в собствената ни психика. Според Уиникът,
„Достатъчно добрата майка е тази, която активно се адаптира към нуждите на бебето – това е активно адаптиране, което постепенно намалява в зависимост от нарастващата способност на бебето да отчита неуспехите в адаптацията и да понася резултатите от фрустрацията.“
В началото адаптацията към нуждите на бебето е на сто процента – майката откликва и задоволява всяка нужда на новороденото, жертвайки своя сън и лични нужди. С порастването на детето тази стопроцентова адаптация постепенно намалява, давайки му по този начин възможност да започне да опознава реалността, а именно че то и майката са две отделни същества. В този смисъл появата на умерени дози фрустрация е необходима – например, да му се даде възможност да поплаче за няколко минути, преди нуждата му да се задоволи. За целта се налага самата майка да има както висока чувствителност към нуждите на бебето, така и достатъчно здраво его, които ще й позволят да усеща в различните ситуации каква е правилната доза свързаност и отделеност.
Всяко отклонение в една или друга посока може да породи затруднения при формирането на бъдещата индивидуалност на малкия човек. От едната страна е майката, която продължава да задоволява всяка нужда на детето, дори и когато то вече е по-голямо и може и само да се справя. От другата е майката, която по една или друга причина е била недостатъчно отзивчива към нуждите на бебето и затова не е успяла да изгради достатъчно здрава връзка.
“Преобладаващата черта на „достатъчно добрата майка“, може да бъде желанието, както и способността на майката да пресуши интереса от себе си към бебето… Има два вида майчино разстройство, които засягат този проблем. В едната полярност е майката, чиито лични интереси са твърде натрапчиви, за да бъдат изоставени… В другия край е майката, която е склонна да бъде загрижена във всеки момент, а бебето сега се превръща в нейна патологична загриженост… Патологично заетата майка не само продължава да бъде идентифицирана с бебето си за твърде дълго, но и внезапно се променя от загриженост към бебето към предишната си загриженост… Нормалното възстановяване на майката от загрижеността ѝ за детето ѝ осигурява нещо като отбиване. Първият вид болна майка не може да отбие бебето си, защото бебето ѝ никога не я е имало, така че отбиването няма смисъл; другият вид болна майка не може да отбие или тя е склонна да се свива внезапно и без оглед на постепенно развиващата се нужда на бебето да бъде отбито.“ Д.Уиникът
Теорията на Уиникът за „достатъчно добрата майка“ не само помага на майките да се справят с тревогите си, че не са перфектни. Тя дава формула на всеки един от нас как да съчетаваме противоположностите между отделянето и свързването по правилния начин. А това е предизвикателство за цял живот, което най-силно избухва при дълбоко влюбване. Това е така, защото всяко дълбоко влюбване активира копнежа ни за рая и сливане/единение с другия. Ако поради една или друга причина отделянето от майката не се е случило по правилния начин, то подлага на сериозен тест способността ни да разграничаваме „въображаемото“ от „реалното“.
Когато разглеждаме ролята на майката и важността на „психологическото отбиване“ от нея обаче също може да изпаднем в крайности. Затова е добре да знаем, че решаващият фактор как ще решим уравнението за свързване и отделеност не са нашите майки, а сме ние самите. Както пише Лиз Грийн:
„Недостатъчно добра майка“ може да бъде просто нещастния и нежелан носител на няколко поколения семейни конфликти, и ние може да сме изправени пред наследени соматични, както и психологични смущения, които се преживяват като съдба, защото те са работили в тъканта на семейството толкова дълго, че са станали почти неизбежни.“
Вместо да стоварваме прекалена отговорност върху плещите на своите майки, по-добре е да поемем отговорността ние самите да променим наследения семеен модел като се възползваме от постиженията на психологията. Както обвинението на майките ни, така и самообвинението са дълбоко непродуктивни (виж „Училище за родители – духовната перспектива“). Лиз Грийн цитира Франсис Тустин, която е работила с проблемите на аутизма и тревожни възрастни.
“Имам много симпатия към тези [депресирани] майки… Депресията на такава майка обикновено не е клинична и не води до хоспитализация. Тя е свързана със събития, които са част от обикновените превратности на живота, които засягат чувствителната майка в особено уязвимо време. Например, семейството може да е преместило къщата си, или бащата може да е бил далеч от дома дълго време или майката може да живее в чужда страна, или може да е смесен брак (расово или религиозно, или и двете), или емоционално важен роднина може да е починал, или може да има нахални роднини, или може да има важни годишнини около времето на раждането на детето.
Част от тази трудност на майките изглежда идва от чувството, че не е подкрепена от бащата (това може да е повторение на чувствата от собствената ѝ детска възраст или детство). По този начин тя се придържа към детето си, сякаш все още е част от тялото ѝ. Тя прави това, за да продължи да върви въпреки депресията и липсата на увереност. Това може да се случи, както когато детето е в утробата й, така и след раждането му. Страхува се от „черната дупка“, която идва, когато разпознае, че е отделна от него. Въпреки това, много относително нормални майки стават депресивни в резултат на някои обезпокоителни събития, но децата им не стават аутисти. Убедена съм, че има нещо в природата на детето, което го предразполага към аутизъм. Така ми се струва, че е по-плодотворно да разследвам приноса на детето за неговото разстройство, отколкото да се концентрирам върху това на майката. Може да успеем да направим нещо за детето, дори и да не можем да променим майката от неговото детство.“
Може още много да се говори по тази тема за отделянето и съзряването, но мисля, че нейната есенция най-кратко и ясно е формулирана от Юнг:
„Най-важното е да се родите, да дойдете на този свят – в противен случай не можете да осъществите себе си и целта на този свят е пропусната.“ ~Карл Юнг, Kundalini Seminar, Page 28
За някои хора подобно изказване може да звучи странно, защото на пръв поглед вече сме се родили. Психологическото раждане, което идва с поемането на отговорността за живота ни и реализацията на потенциала, с който сме се родили, е съвсем различно от биологическото раждане. А това е лична работа, която и най-добрата майка на света не може да ни спести.
Камелия Хаджийска
Това е линк към цялата част „Сливане и разделяне“ от книгата на Лиз Грийн, от която са по-горните цитати:
