В работата с моите клиенти понякога се случва да обсъждаме и тяхната родителска роля. Тъй като напоследък това се случва по-често, реших, че е знак да споделя своя опит в това отношение и тук, в сайта си.
Предпазване от грешки или учене от грешките
Един от основните въпроси, които вълнуват родителите, е, как да предпазят детето си от грешките, които то прави? Погледнато отстрани цялото разнообразие от родителски проблеми гравитира около това, че тяхното дете прави „погрешни неща“ (или не прави „правилните неща“, което е същото), но те не могат да го накарат да престане да ги прави, защото по някакъв начин то се съпротивлява на всичките им добронамерени съвети, обяснения и предупреждения. Вместо това продължава да върви в посока, която буди у родителите, освен гнева от безсилието, и страха и тревогата, че нещо лошо се случва или ще се случи на детето им, а те не знаят как да го предпазят.
Всички ние искаме да спестим на децата си болката и страданието, което негативният опит, който обикновено наричаме „грешка“, води след себе си, но възможно ли е това? Та нали грешките са начинът, по който се учим да вървим по пътя си самостоятелно – в началото учейки се да ходим и говорим, а след това и развивайки и други, много по-сложни неща? Нали все пак това е основният начин, по който се учим от собствения опит – падайки и ставайки – съзрявайки чрез ограниченията и трудностите, които са неизбежна част от живота?
Да искаме да предпазим децата си от болката и страданието, означава да ги предпазим от самия живот.
Затова и не успяваме. Има обаче нещо, което можем да направим, когато децата ни не искат да ни слушат. И то е да им помогнем да извлекат поука от негативния си опит. Това означава да говорим с тях си по един съвсем различен начин от обичайното съветване, предупреждаване и притискане. Означава да говорим с тях като с възрастни и да обсъждаме с тях този опит като задаваме въпроси, изказваме предположения и споделяме личния си опит. Накратко, като общуваме от позицията на емоционалната интелигентност и се ръководим от нагласата за уважение и доверие в тях.
Една от причините нашите деца да не искат да слушат съветите ни, е нещо много хубаво – силният им характер, който ги тласка толкова много държат на правото си да се учат от своя опит дори той да ги доведе до неприятности. Ако уважим това тяхно право, има голяма вероятност и те да ни отговорят със същото – с уважение. Така че когато направят някаква грешка, те ще са по-отворени към нас на етапа на нейното обсъждане и извличане на поуките. Накратко, промяната на нагласата от „как да предпазя детето си от грешки“ към „как да помогна на детето си да се учи от своите грешки“ отваря вратата на творчеството, изследователския дух и увереността, че дори и да му се случи нещо не особено приятно, детето ни не само ще се справи, но и ще израсте от този опит.
Какво всъщност искаме за децата си
След като на едно по-дълбоко ниво наистина приемем, че не можем да забраним на децата си изконното им право да се учат от собствения си опит, вкл. и негативен, сме направили първата стъпка в превръщането ни в мъдри наставници в техния процес на израстване. Втората стъпка е да си да изясним какъв е резултатът, който търсим за тях. Защото т.нар. грешка е само опит, който не е довел до желания резултат. В многобройните разговори с родители, които съм имала, този желан резултат обикновено не е нищо друго, освен различни форми на успех в живота.
Първоначално това е успехът в училище, общуването с другите и създаването на приятели, а след това е успехът в професионалната реализация и създаването на семейство. Ако продължа с въпросите си към тях, обикновено стигаме до това, че има нещо, което е отвъд успеха, и то е децата им да са щастливи и да имат пълноценен живот, безотносително каква е формата, в която това се случва. Най-отчетливо това се вижда, когато говоря с родители, които имат успешна кариера, семейство и другите желани форми на успех, но когато ги попитам дали искат техните деца да имат същия живот като техния, те казват, „не, не искам“. Така става ясно, че те, всъщност, искат „нещо друго“.
Това „нещо друго“ е просто децата ни да са щастливи. Но понеже ние самите не сме, може доста да вгорчим и техния живот, ако объркаме търсеното щастие с материалните постижения. В книгата си „Седемте духовни правила за родители“ Дийпак Чопра започва с определението за това какво е успехът.
„Най-съкровеното желание на всеки родител е да види децата си успели в живота, но колцина от нас осъзнават, че най-прекият път към успеха е пътят на духа? В нашето общество обикновено не правим тази връзка – а по-скоро обратното. Учим децата си да оцеляват, да се държат така че да заслужат одобрението ни, да се защитават, да устояват на разочарованията, перипетиите и повратите. И макар вярата в Господ обикновено да се одобрява, във всекидневието духът традиционно бива разграничаван от успеха. Това е грешка, която още от детството оказва огромно влияние върху живота ни.
Мнозина безрезервно приемат, че в същността си успехът е материален и че се измерва в пари, престиж или собственост. Тези неща определено имат своето значение, но притежанието им не е гаранция за успех. Успехът, който желаем да постигнат нашите деца, може да се дефинира нематериално, и то нееднозначно. Би следвало дефиницията да обхваща способността да обичаш и съчувстваш, умението да изпитваш радост и да я предаваш на околните, увереността от знанието, че животът има някакъв смисъл, и накрая, усещането за общение със съзидателната сила на вселената. Всички тези неща съставляват духовното измерение на успеха, измерение, което носи вътрешно удовлетворение.“
Дийпак Чопра, „Седемте духовни закона на успеха“, с.113-114
Да сме наясно за това какво всъщност искаме за децата си, е отлична основа за нашите взаимоотношения с тях. В ситуация на конфликти тя ни дава ориентири – напомня ни, че това, което ни разделя, е само различният начин, по който смятаме, че те ще намерят щастието и хармонията в живота си. И, ако сме достатъчно зрели и мъдри, ще сме наясно, че ние няма как със сигурност да знаем кой е този начин. Защото те не са ние. Защото сме различни. Но най-вече, защото нашите добри намерения не са гаранция за мъдрост и адекватност на нашите действия. Поговорката „Пътят към ада е постлан с добри намерения“ с особена сила важи именно в отношенията с децата ни.
Влияние
Затова, ако искаме да имаме влияние върху децата си, добре е преди това да имаме смирение. На пръв поглед това изглежда парадоксално, но само на пръв поглед. Ако продължим нататък, ще видим, че без смирение не можем да изпитаме искрено уважение към тяхната съдба и да проявим мъдростта, без която няма как да им помагаме да се учат от своя опит. Смирението не само ни напомня за ограниченията на собствената ни гледна точка в моментите, когато безвъпросно се опитваме да им я наложим като единствената и най-правилната. То ни помага, защото насочва вниманието ни към нас самите – единственото място, откъдето можем да влияем върху другите. И това е другото основно нещо по отношение на уроците за родителство –
ако искаме да имаме влияние върху децата си, ще трябва ние самите да сме въплъщение на същото това качество, което искаме да видим у тях.
Представете си майка, чиято дъщеря има трудности в училище – позволява на другите деца да я доминират и не може да отстоява себе си. Майката наистина се тревожи, когато вижда как другите деца я командват, а дъщеря й ги слуша и прави какво ли не, за да им се хареса – вкл. и неща, които са срещу собствения й интерес. Затова майката много активно – даже прекалено активно, се заема да внуши на детето си, че това повече не трябва да продължава, но пропуска да види, че тя самата се държи по същия или подобен начин на работното си място. Там тя също прави компромиси, които нараняват достойнството й, но от страх да не бъде отхвърлена, продължава да ги прави. Става ясно, че няма как дъщерята да слуша родител, който сам себе си не може да промени по отношение на това, за което я съветва.
Затова, ако искаме да имаме влияние върху децата си, добре е да знаем, че източникът на влияние е в нашата цялостна личност и вътрешен интегритет – не какво казваме, а какво правим – как се чувстваме, какво излъчваме от най-дълбоката си същност. Затова наистина е добре, че нашите деца не искат да слушат съветите ни в областите, в които ние самите имаме нужда от промяна. Според мен, именно това е основната характеристика на „училището за родители“ – там отношенията учител-ученик са взаимообратими.
Децата ни могат да се учат от нас само в степента, в която и ние сме отворени да се учим от тях.
В книгата си „Седемте навика на високоефективните хора“ Стивън Кови – консултантът на едни от най-влиятелните и успешни лидери в съвременния свят, казва, че „за да имаме влияние, трябва да можем да бъдем повлияни“. Този принцип на взаимновлияние е в сърцевината на петия от навиците, за които той говори, и се нарича „Стремете се първо да разберете, а след това да бъдете разбрани.“
Общуването с децата ни може да се превърне в безкраен и взаимнообогатяващ процес на учене само ако имаме отворена и възприемчива нагласа към живота и сме наясно, че промяната, която търсим, се случва „отвътре-навън„. И тогава се случва един друг парадокс – децата на подобни родители, които са силно отворени, възприемчиви и отнасящи се с уважение към тях, всъщност с желание търсят техните съвети. Те с готовност ги следват в онова, което на свой ред у тях буди уважение.
Ако въпросната майка се научи да отстоява себе си на работното място, ако развие себеуважение и способност да поставя ясни граници, когато другите злоупотребяват с нея, това ще стигне до детето й дори и думичка тя да не му каже. Тъй като нарасналото себеуважение ще бъде качеството, което просмуква всички аспекти от живота й – не само на работното й място, тя ще го излъчва и спрямо собствената си дъщеря. Обикновено деца, които се държат раболепно в училище, компенсират подобно поведение с авторитарно и властно отношение в къщи. Ако майката развие себеуважение, тя няма да позволява на дъщеря си „да й се качва на главата“ и така ще й даде нагледен пример какво означава да отстояваш себе си, да поставяш ясни граници и да не позволяваш да злоупотребяват с теб.
Да бъдеш пример за подражание е най-добрият подарък, който родителите могат да дадат на децата си. Вместо това, по-често се случва да подаряваме съвети, които, ако не бъдат приети, се превръщат в натякване, оплакване, критикуване, заплашване, обвиняване и прочие.
Най-трудната част от това да станем този пример за подражание, е да сме успели да дадем на собственото си „вътрешно дете“ този „вътрешен родител“, от който сме имали нужда, когато сме били малки.
Това означава много неща, но в основата си е едно – да се отнасяме към себе си с безусловна любов. Да развием подобно отношение към себе си не е бързо, нито лесно, защото любовта следва стъпките на разбирането – не може едновременно да разбираш и да съдиш. В този случай е добре да сме наясно, че зад отсъждането за това какво е правилно и неправилно стои представата за това как трябва да изглеждат нещата, но, подобно на всички човешки представи, тя също има своите ограничения.
Представите се развиват, теориите за отглеждане на децата – също
По времето, когато бях млада майка, на мода беше теорията на д-р Спок за отглеждане на бебетата. Тази теория вече е остаряла. В момента на мода е теорията за привързаното родителство (attachment parenting) на д-р Сиърс. На мястото на твърдите и строги предписания за отглеждане на бебета от времето на д-р Спок сега е дошла тяхната противоположност – теорията на интуитивното родителство и спонтанното откликване на емоционалните нужди на детето, според която родителят е най-важният авторитет за преценяване на това кое правилното в този много интимен процес на общуване. В тази теория виждам много ценен принос за повишаване на нивото на психично здраве и затова се радвам за настъпилата смяна в парадигмата за отглеждането на малките деца. Проблемът е, че вече имам наблюдения как по един типичен за новите теории начин, на тази теория започва да се гледа като на догма. А когато теориите за живота станат по-важни от самия живот, се случва нещо дълбоко объркано и изкривено – вместо да се опитваме да разбираме живота в неговата сложност и уникалност, ние се опитваме да го натикваме в теорията за него.
Имам клиентка, която е била голям привърженик на естественото хранене, т.е. кърменето на бебетата, но в един момент се разболява и след като отива на преглед, изследванията установяват, че причината е изтощен организъм в резултат на твърде дългия период на кърмене. Познавам и „травмирана“ от мисълта за „раждане чрез секцио“ жена, защото са й казали, че подобно раждане не е „естествено“ и че родените по този начин бебета имат не толкова добър старт в живота си. Познавам и друга жена, която след шестмесечно отдадено откликване на емоционалните нужди на ревящото си бебче, се принуждава да търси и други теории, които да й дадат идея как да се справи с подобна ситуация.
Това са теориите – карти за действителността, които се променят и осъвременяват с натрупването на противоречащи на старата теория факти. Но нищо повече от това да са само карти. В най-добрия случай те се доближават до реалността, но никога не могат да станат тази реалност. При това т.нар. „реалност“ постоянно се развива и променя. Теорията за естественото родителство е една чудесна теория, която, когато е доведена до крайност, става дълбоко неестествена. Един от основните аргументи на авторите й е, че децата отглеждани по този начин в първобитните племена, растат много по-уверени, спокойни и щастливи. И това наистина е така, но само ако се отчете разликата в психиката на майката в първобитното племе и психиката на съвременната майка. Тъй като теорията за привързаното родителство се основава на доверие в интуитивното разбиране и откликване на нуждите на детето от майката, добре е да си даваме сметка, че интуицията работи само при здрава връзка със себе си и своите инстинкти. А връзката на съвременната жена със света на нейните инстинкти е доста по-различна от тази на жената в първобитното племе.
В годините, когато моята дъщеря беше все още малко бебче и аз се опитвах да усетя какво е правилното в една или друга ситуация, това на което често пъти се натъквах, беше плътен слой от страх и тревожност. Ако в този момент трябваше да разчитам само на това какво ми казват инстинктите, щях да съм доста безпомощна. Трябваха ми много години, за да възстановя доверието в моите усещания за „правилно и неправилно“. Подобно на споделеното в блестящата книга за жени с наранен инстинкт – „Бягащата с вълци“ на Клариса Пинкола Естес, аз положих немалко усилия, за да излекувам рани, които не просто са резултат от лични травми, а които характеризират психиката на огромна част от съвременните жени. Както пише Клариса Естес, “ Дивите животни и Дивата жена са застрашени видове. В миналото женската природа е била ограбвана, потискана и насилствено преобразявана. В продължение на няколко хиляди години тя е била опустошавана като дивата природа, заточавали са я в най-затънтените кътчета на женското психе.“ Дивата жена е тази най-вътрешна инстинктивна част в психиката на майката, която „знае“ отвъд думите. Голямата трудност не е да я следваме, голямото предизвикателство е да възстановим връзката си с нея.
За „вродените образи“
И така стигаме до другото важно нещо, което смятам, че пречи на пълноценната връзка родител-дете. Живеем във време, което повече скрито, отколкото явно, ни отправя посланията, че от нас като родители едва ли не зависи съдбата на децата ни. Че, ако случайно не успеем да задоволим емоционалните им нужди по подходящ начин или не ги напътстваме подобаващо, те ще се травмират и за цял живот ще страдат заради нашите родителски грешки. Да гледаме на себе си по подобен начин означава да се мислим за Бог. Както и да сме слепи за фактите.
Факти, които ни казват, че много ярки личности са имали детство, което спокойно бихме могли да определим като „силно травмирано“, но въпреки това са станали това, което са станали – източник на вдъхновение за нас останалите. Факти за деца, родени в едно и също семейство, които имат толкова различни характери и темперамент, че сякаш нямат нищо общо помежду си – освен родителите си. Факти, в които неща, които се разглеждат като травма, породена от родителски грешки, всъщност могат да се открият като предварително заложени в рождената карта (хороскопа) на човека още преди да се случат (такива като развод на родителите, например).
Според теорията за естественото раждане, моето раждане е било далеч от „естественото“ – за да облекчат сърцето на майка ми, се е наложило да ме изваждат чрез вакуум. В моята рождена карта същият този „факт“ може да се види в планетите, които се намират в 12-тия ми дом и които са в непосредствена близост до асцендента. Обаче същите тези планети, които сочат за наличието на рождената травма, същевременно са и планетите, които са в основата на моите най-дълбоки духовни търсения. Въпросната „травма“ е оловото, което алхимирам, а частиците от откритото злато споделям и в този сайт. Ако не беше тя, аз нямаше да стана „ранен лечител“(което е архетипът на психотерапевта), а вие сега нямаше да четете споделеното от мен. Оловото от тежестите в живота ни е суровината за бъдещото злато и да искаме да се освободим от него, означава да се лишим от най-ценното – горивото за нашата духовна трансформация.
Едно от първите неща, които духовно търсещият човек разбира, е, че огромна част от нещата, които сме свикнали да смятаме, че са в наш контрол, всъщност не са в наш контрол. В частност това се отнася до отглеждането и възпитанието на децата ни. Да знаем, че на едно духовно ниво нашите деца „идват чрез нас, но не са от нас“, ни дава разбиране за зоната на нашата отговорност, което е по-близко до фактите от живота. Най-добре това го е казал Халил Джубран в поемата си „За децата“:
– Вашите чада не са ваши чада.
Те са синове и дъщери на копнежа на живота за живот.
Идват чрез вас , но не са из вас.
И макар да живеят с вас, не ви принадлежат.
Можете да им отдадете любовта си , но не и мислите си, защото те имат свои мисли.
Можете да дадете подслон на телата им , но не и на душите им,
Защото душите им обитават къщата на бъдното, в която не можете да влезете дори насън.
Можете да се стремите към тях, но не се мъчете да ги направите като себе си,
Защото животът не се връща назад, нито помни вчера.
Вие сте лъковете , които изстрелват чадата ви като живи стрели.
Стрелецът вижда целта си върху пътеката на безкрая и ви огъва с мощ, така че вихрените му Стрели да отлетят надалеч.
Нека огъването ви в ръката на Стрелеца е за радост;
Защото както Той обича литналата стрела ,
Тъй му е драг и якият лък в десницата Му.
Халил Джубран – ,,Пророкът“
Ако вярваме в духовния произход на живота, не ние, а именно „Стрелецът“, т.е. Духът, е истинският родител на децата ни. Един друг автор, Джеймз Хилман, в книгата си „Кодът на душата“ с подзаглавие „В търсене на характера и призванието“ ни казва същото това нещо, но вече не със силата на поетичната образност, а със аргументите на научния подход:
„Тъй като „травматичната“ представа за детските години е определяща в психологическата теория за личността и нейното развитие, фокусът на спомените ни и езикът, с който разказваме за живота си, са пропити с отровата на тези теории. Животът ни се определя не толкова от детството, колкото от начина, по който сме се научили да мислим за него. Според тази книга (има се пред вид „Кодът на душата“ – к.м.), на нас ни вредят не толкова травматичните преживявания от детството, колкото травматичният начин, по който си го спомняме като време на излишни, външно обусловени бедствия, оформили неправилно характера ни“. с.18
Според Хилман, вътре в нас има един вроден образ, който е подобен на жълъда, чиято съдба е някой ден да се превърне в дъб. За да разберем какъв е той, е необходимо да „изоставим обичайните и доста изхабени рамки на психологията. Те не разкриват достатъчно, защото орязват живота така, че да се вмести в рамката… Такъв живот е разказ без сюжет, съсредоточен върху все по-отегчителен главен герой – „азът“, бродещ из пустиня от пресъхнали преживявания“. Основното послание на Хилман е, че докато психологическата теория не признае първостепенната психологическа реалност на зова на съдбата, ние няма да успеем да открием кой е този вроден образ, който стои в основата на най-дълбокото ни аз и търси своята уникална форма да се разкрие.
„Иначе запазвате самоличността на социологически консуматор, определян от случайни статистики, и непризнатият повик на божествения дух изглежда като проява на ексцентричност, изпълнена с гневно негодувание и непреодолима жажда…днешната главна парадигма, обясняваща човешкия живот като взаимовръзка между генетична обусловеност и околна среда – изпуска нещо много важно: особеното чувство да бъдеш себе си.“ с.19- 20
Смятам, че голяма част от съвременните родители носят на плещите си товар от отговорности, които в по-голямата си част не са техни. Водени от най-добри намерения, те навлизат в територии, които принадлежат на Духа, и така започват да се месят в неща, чиято дълбока същност и скрита логика не разбират изцяло. Духовният подход в родителствуването вероятно означава много неща, но според мен най-важното е да признаем божественото семе, което нашите деца носят в себе си, и да се опитваме да му помагаме доколкото можем или поне да не му пречим. На практика това означава – с уважение и доверие към тяхната съдба, дори ако тя понякога да има обрати, които излизат не само извън рамките на нашия контрол, но и на представата ни за правилно или погрешно.
Най-големият успех
По някакъв начин успехът, който искаме за децата си, в сърцевината си означава „живот в хармония със себе си и своята най-дълбока същност“. Според Берт Хелингер, създателят на метода на семейните констелации, успехът има различни проявления, но най-значимият е този, в който всичко, което правим, служи на мира и любовта:
„Какво е най-големият успех за човечеството? Всичко, което служи на мира и любовта. Това са духовни успехи, които надделяват разделението между хората и нациите. Това също има своята цена. Сред предпоставките за това ниво на успех е да се разделим с нашите идеи за добро и лошо, за избрано и отхвърлено, за висше и за нисше. И в центъра на това е сбогуването с образите на Бога, които придават неизменен смисъл и важност на подобни разграничения. Тези успехи са смирени и човечни. Това са успехите на любовта – успехът на всеобхватната любов. Те връщат рая обратно на земята. Те ни носят обещанието за най-дълбокото щастие, щастие споделено с мнозина, щастие отворено за всеки. „
Bert Hellinger, Orders of success
Представата за Бога също е човешки продукт – подобно на теориите за отглеждане на децата (и всички други теории), тя също се променя и развива. А именно от нея произтичат нашите преценки „за добро и зло, за избрано и отхвърлено, за висше и за нисше“, за които говори Хелингер. Установих, че въпросните грешки, от които родителите понякога неистово се опитват да предпазят децата си, всъщност са единственият начин за промяна на тези черти от характера на децата им, които самите родители не харесват. Сещам се например за няколко случая с деца чиито „грешки“ идват от това, че са прекалено уверени в себе си не зачитат достатъчно другите. Биха ли могли тези деца да се научат на смирение, ако не преминат през някоя от многобройните форми на неуспех? И дали родителите също не учат същия този урок на смирение, разбирайки, че нямат власт над поведението и изборите, които децата им правят? И защо някои хора преживяват срещата с архетипа на Разрушителя чрез една или друга форма на лично страдание, а други правят това, т.е. сблъскват се с ограниченията на его-волята си, основно чрез трудните отношения или съдби на децата си?
Въпроси, въпроси… Знам, че каквито и да са отговорите, в най-добрия случай те ще бъдат само бегло зърване в безкрайната сложност на отношенията родител-дете през призмата на Духа.
Обобщение
Ако обобщя накратко казаното по-горе, то е:
1. Рождено право на всеки човек е да се учи от своя опит, включително и негативния, който обикновено наричаме „грешка“. Затова, ако не успеем да предпазим децата си от грешките, можем поне да им помогнем да се учат от тях. Когато говорим за мотивация за промяна, силата на доброжелателното съветване отвън е нищо в сравнение със собствения ни негативен опит. Когато помагаме на децата си да се учат от своя негативен опит, ние подхранваме увереността им в себе си и вярата, че не само ще се справят, но дори и ще израстат, каквито и трудности животът да им поднася.
2. Да станем този, който искаме да видим у детето си. Ако искаме то да слуша съветите ни, ще трябва първо ние самите да станем достоверен източник на подобно съветване. Не бихте послушали съвета за това как се печелят пари от човек, който ги няма, нали? Ако подобен съвет, обаче, ви даде милионер, вероятността да се вслушате е много по-голяма.
3. Да си дадем сметка, че в някаква степен това, което най-много искаме – за себе си и за децата ни, е да се развиваме – да ставаме все по-истински и по-верни на себе си, следвайки извивките и криволиченията на собствената ни уникална съдба, а не очакванията на другите хора за нас. Затова, ако имаме проблем с децата си, може би е дошло време за някакъв вид промяна вътре в нас. Нашите деца са и наши учители… само ако, разбира се, успеем да разберем кой точно е урокът, който Животът ни учи чрез тях.
Има и още нещо
То е свързано с една разпространена сред голяма част от родителите нагласа да поставят децата си на първо място, виждайки в тях смисъла на живота си и правейки жертви, които след това горчат на децата им. Не случайно в края на своята поема Халил Джубран пише за Източника, от който идва животът ни: „Защото както Той обича литналата стрела, тъй му е драг и якият лък в десницата Му.“ Да поставяме децата си на първо място не само ги натоварва с непосилната тежест да осмислят живота ни, отговаряйки реципрочно на жертвите, които сме правили, но е и разрез с Божествения ред, в който и „лъкът“, и „стрелата, литнала от него“, имат по равно място в сърцето на Стрелеца.
Когато казах това на една моя клиентка, тя плахо ме попита дали за това знае моята дъщеря. Аз й отговорих, „Да, знае. И не само че знае, но и е много щастлива от този факт. Казва, че така се чувства свободна да следва своя път без да изпитва чувство за вина към мене.“ И добавих, че вероятно успява да го разбере в правилната перспектива, защото винаги се е чувствала много обичана от мен. Понеже въпросната майка продължаваше да ме гледа със съмнение, аз я попитах: „Ти самата как би се чувствала, ако знаеш, че ти си смисълът на живота на твоята майка и заради теб тя е жертвала собственото си щастие?“ Едва тогава тя разбра…
Разбира се, да си родител неизбежно е свързано с правенето на жертви. Започва се с това, че искаш да спиш, а детето ти плаче. И продължава… Има обаче огромна разлика между нагласата, че правиш тези жертви заради детето си, и нагласата, че ги правиш заради самия себе си, заради преживяването да си родител, което съзнателно си избрал. Ако първото вгорчава живота на децата ни и ги натоварва с непосилна тежест и отговорност, то второто ни учи на най-безкористните и чисти форми на любов.
Камелия Хаджийска
