По-долу споделям най-важното, което знам от моя опит, за това как да бъдем добри родители на децата си. И, както обикновено за мен, търся духовното измерение на тази толкова важна роля в живота ни.

 

Предпазване от грешки или учене от грешките

Един от основните въпроси, които вълнуват родителите, с които ме среща професията ми, е как да предпазят детето си от грешките, които то прави. Проблемът възниква, когато то прави „погрешни неща“ (или не прави „правилните неща„, което е същото), а те не могат да го накарат да престане да ги прави, защото то се съпротивлява на всичките им добронамерени съвети, обяснения и предупреждения. Вместо това продължава да върви в посока, която ги кара да се чувстват безсилни, гневни и тревожни, че нещо лошо се случва или ще се случи на детето им, а те не знаят как да го предпазят.

Разбираемо е желанието да спестим на децата си болката и страданието, които грешките водят след себе си. Но това възможно ли е? Нали грешките са начинът, по който се учим от своя опит да вървим сами по нови пътища – като падаме, ставаме и така съзряваме чрез неизбежните ограничения и трудности в живота?

Да искаме да предпазим децата си от болката и страданието, означава да искаме да ги предпазим от целостта на живота. Разбира се, има ситуации, които налагат нашата категорична намеса и забрана, но ситуациите, които по-долу обсъждам, не са от тях. Те се отнасят до тези житейски опитности, през които трябва да преминем, за да съзреем, дори и от това да ни боли. Когато в подобни ситуации сме от страната на родителя, най-доброто, което можем да направим за децата си, е да им помогнем да извлекат поука от своя опит. Това означава да говорим с тях като с възрастни и да обсъждаме техните преживявания като задаваме въпроси, изказваме предположения и споделяме личния си опит, ръководейки се от нагласата за уважение и доверие в тяхната способност сами да се справят.

Когато уважим правото им да правят избори и да се учат от своите грешки, те ще ни отговорят също с уважение. А, ако направят грешка, ще са по-отворени към нас да я обсъждат и споделят. Промяната на нагласата от „как да предпазя детето си от грешки“ към „как да помогна на детето си да се учи от своите грешки“ отваря вратата към творчеството, изследователския дух и подкрепя увереността му, че дори и да му се случи нещо трудно и нараняващо, то ще успее да се справи и дори да израсте от този опит.

 

Какво всъщност искаме за децата си

След като на едно по-дълбоко ниво наистина приемем, че не можем да забраним на децата си изконното им право да се учат от собствения си опит, включително и негативен, сме направили първата стъпка в превръщането ни в мъдри наставници в техния процес на израстване. Втората стъпка е да си да изясним какво точно искаме за тях, защото т.нар. „грешка“ е само опит, който не е довел до желания резултат. А в многобройните разговори с родители, които съм имала, този  желан резултат обикновено не е нищо друго, освен различните форми на успех в живота.

Първоначално това е успехът в училище и създаването на приятели, след това е успехът в професионалната реализация и създаването на семейство. Ако продължа с въпросите си към тях, обикновено стигаме до разбирането, че това, което най-много искат всъщност, е детето им да е щастливо, безотносително на конкретната форма, в която това се случва. А това много променя разбирането за успеха.

В книгата си „Седемте духовни правила за родители“ Дийпак Чопра започва с определението за това какво е успехът.

Мнозина безрезервно приемат, че в същността си успехът е материален и че се измерва в пари, престиж или собственост. Тези неща определено имат своето значение, но притежанието им не е гаранция за успех. Успехът, който желаем да постигнат нашите деца, може да се дефинира нематериално, и то нееднозначно. Би следвало дефиницията да обхваща способността да обичаш и съчувстваш, умението да изпитваш радост и да я предаваш на околните, увереността от знанието, че животът има някакъв смисъл, и накрая, усещането за общение със съзидателната сила на вселената. Всички тези неща съставляват духовното измерение на успеха, измерение, което носи вътрешно удовлетворение.“

Дийпак Чопра, „Седемте духовни закона на успеха“, с.113-114

Един друг автор, създателят на метода семейни констелации Берт Хелингер, също дава своя дефиниция за успеха.

Какво е най-големият успех за човечеството? Всичко, което служи на мира и любовта. Това са духовни успехи, които надделяват разделението между хората и нациите. Това също има своята цена. Сред предпоставките за това ниво на успех е да се разделим с нашите идеи за добро и лошо, за избрано и отхвърлено, за висше и за нисше. И в центъра на това е сбогуването с образите на Бога, които придават неизменен смисъл и важност на подобни разграничения. Тези успехи са смирени и човечни. Това са успехите на любовта – успехът на всеобхватната любов. Те връщат рая обратно на земята. Те ни носят обещанието за най-дълбокото щастие, щастие споделено с мнозина, щастие отворено за всеки. „

Bert Hellinger, Orders of success

Да сме наясно за това какво всъщност искаме за децата си, поставя отношенията ни с тях на здрава основа. В ситуация на конфликт тя ни напомня, че единственото, което ни разделя, е различният начин, по който смятаме, че ще намерят щастието и хармонията в живота си. И, ако сме достатъчно мъдри, ще си признаем, че няма как да сме сигурни кой е този начин. Не само защото сме различни, но и защото, дори да знаем какво е добро и какво е зло, не знаем кое е за добро и какво е за зло. Поговорката „Пътят към ада е постлан с добри намерения“ с пълна сила важи и за отношенията с децата ни.

 

Влияние

Затова, ако искаме да имаме влияние върху децата си, добре е преди това да имаме смирение. На пръв поглед това изглежда парадоксално, но само на пръв поглед. Ако продължим нататък, ще видим, че без смирение не можем да изпитаме искрено уважение към тяхната съдба и да проявим мъдростта, чрез която им помагаме да се учат от своя опит. Смирението ни напомня за ограниченията на нашата гледна точка в моменти, когато безвъпросно им я налагаме като единствената правилна. То ни помага и да насочим погледа към нас самите – единственото място, върху което наистина можем да влияем.

Това е най-важният от уроците за родителство – най-добрият начин да бъдем мъдри наставници на децата си е като въплъщаваме в живота си това, което искаме да видим у тях. Друг начин да се каже същото е, че ние можем да влияем на децата само чрез личен пример, а не чрез съветване.

Представете си майка, чиято дъщеря има трудности в училище, позволява на другите деца да я доминират и не може да отстоява себе си. Майката се тревожи, когато вижда как другите деца я командват, а дъщеря й ги слуша и прави всичко само и само за да им се хареса. Майката много настоятелно я съветва да престане да прави това и да не пренебрегва себе си. Проблемът е, че тя самата се държи по същия начин на работното си място – прави компромиси, които нараняват достойнството й, но от страх да не бъде отхвърлена продължава да ги прави. Как дъщерята да слуша родител, който сам не прави това, което я съветва?

Затова, ако искаме да можем да влияем върху децата си, добре е да знаем, че източникът на влияние е в нашия интегритет – не е в това какво казваме, а в това, което правим; как се чувстваме и какво излъчваме от най-дълбоката си същност. Наистина е добре, че нашите деца не искат да слушат съветите, които ние самите не живеем.

И с това е свързана следващата важна характеристика на „училището за родители“ – отношенията учител-ученик в това училище са взаимообратими. Това означава, че децата ни могат да се учат от нас само в степента, в която ние самите сме отворени да се учим от тях. В книгата си „Седемте навика на високоефективните хора“ Стивън Кови пише, че „за да имаме влияние, трябва да можем да бъдем повлияни“. Този принцип на взаимновлияние е същността на петия навик, който той нарича „Стремете се първо да разберете, а след това да бъдете разбрани.“

И така, общуването с децата ни може да се превърне  в безкраен взаимнообогатяващ процес на учене, ако имаме отворена и възприемчива нагласа към живота и сме наясно, че промяната се случва „отвътре-навън“. Едва тогава се случва преобръщането – децата ни усещат това и започват с желание да търсят нашите съвети. Те искат да ни следват в нещата, които ги карат да ни уважават и ценят.

Майката, която има трудност да отстоява себе си на работното място, е необходимо да развие себеуважение и силата да поставя ясни граници, когато другите злоупотребяват с нея. Когато успее да направи това, това послание ще стигне до дъщеря й, дори и да не й каже нито една дума или съвет. Нещо повече, обикновено деца, които се държат раболепно в училище, компенсират подобно поведение с авторитарно и властно отношение в къщи. Ако майката развие себеуважение, тя няма да позволява на дъщеря си „да й се качва на главата“ и така ще й даде нагледен пример какво означава да отстояваш себе си, да поставяш ясни граници и да не позволяваш да злоупотребяват с теб.

Да бъдеш пример за подражание е най-добрият подарък, който родителите могат да дадат на децата си. И най-трудният. Правим това като дадем на „вътрешното си дете“ този „вътрешен родител„, от който сме имали нужда, когато сме били малки. Това означава много неща, но в основата си е качеството на безусловната любов. Когато успеем да я развием и проявим към самите себе си, тя започва да се проявява и в отношенията ни с другите, включително и с децата ни.

 

Теориите за отглеждане на децата се променят във времето. И ние с тях

Когато бях млада майка, на мода беше теорията на д-р Спок за отглеждане на децата. Тя вече е остаряла, сега на мода е теорията за „привързаното родителство“ (attachment parenting) на д-р Сиърс. На мястото на твърдите и строги предписания за това как да се грижим за бебетата си, е дошла теория, която в много отношения е тяхна пълна противоположност. Това е идеята за интуитивното родителство и спонтанното откликване на емоционалните нужди на детето, според която родителят е най-важният авторитет за преценяване на това кое правилното в този много интимен процес на общуване. Много харесвам тази теория, защото тя е стъпка напред към по-високите нива на психично здраве, но вече имам наблюдения как и на нея започва да се гледа като на догма. Това е проблемът – когато теориите за живота станат по-важни от самия живот и, вместо да се опитваме да разбираме живота в неговата сложност и уникалност, ние се опитваме да го натикаме в теорията за него.

Имам клиентка, която е била голям привърженик на естественото хранене, но в един момент се разболява. След като отива на преглед, изследванията установяват, че причината е изтощен организъм в резултат на твърде дългия период на кърмене. Познавам и жена, която се чувства много виновна, че се е наложило да роди детето си чрез коремна операция, а не през естествените родови пътища. Тя беше съветвана, че родените по този „неестествен начин“ начин бебета имат не толкова добър старт в живота си. Познавам и друга майка, която след шестмесечно отдадено откликване на ревящото си бебче, накрая колабира емоционално изтощена и започва да търси алтернативни книги (теории) как да се справи с тази ситуация.

Това са теориите – карти за действителността, които се променят и осъвременяват с натрупването на нови факти. В най-добрия случай те се доближават до определени аспекти от реалността, но никога не могат да станат цялата тази реалност. Теорията за естественото родителство е чудесна теория, която, когато е доведена до крайност, става дълбоко неестествена. Един от основните аргументи на авторите й е, че така са отглеждани децата в първобитните племена, които растат по-уверени, спокойни и щастливи. Но психиката на майката в първобитното племе и психиката на съвременната майка са толкова различни! Теорията за привързаното родителство се основава на доверие в интуитивното разбиране на детето от майката,  а интуицията работи само при здрава връзка със себе си и своите инстинкти. За съжаление връзката на съвременната жена с нейните инстинкти е силно наранена (виж книгата „Бягащата с вълци“ на Клариса Пинкола Естес ).

Спомням си как се чувствах, когато моята дъщеря беше малко бебче и трябваше да вземам решения за нея. Опитвах се да усетя какво е правилното действие, но не можех, защото попадах на плътен слой от страх. Ако в този момент трябваше да разчитам само на това какво ми казват инстинктите, щях да съм постоянно объркана и тревожна. Трябваха ми дълги години, за да възстановя доверието в моите усещания за „правилно и неправилно„.  Както пише Клариса Естес, „Дивите животни и Дивата жена са застрашени видове. В миналото женската природа е била ограбвана, потискана и насилствено преобразявана. В продължение на няколко хиляди години тя е била опустошавана като дивата природа, заточавали са я в най-затънтените кътчета на женското психе.“  Дивата жена е тази най-вътрешна инстинктивна част в психиката на майката, която „знае“ отвъд думите. Голямата трудност не е да я следваме, голямото предизвикателство е да възстановим връзката си с нея. След това следването става лесно.

 

Вродените образи

И така стигаме до следващото много важно нещо, което пречи на пълноценната връзка родител-дете. Във времето, в което живеем, нараства осъзнатостта за изключително важната роля на родителя във възпитанието и отглеждането на детето. Проблемът тук е, че това също започва да води до едностранчивост и крайност, и човек остава с тягостното усещане, че от нас като родители зависи съдбата на децата ни. Че ако случайно не успеем да задоволим емоционалните им нужди по подходящ начин, ще ги травмираме и така нашите най-скъпи същества за цял живот ще страдат заради нашите родителски грешки.

Да гледаме на себе си по подобен начин означава да се мислим за Бог. Както и да сме слепи за фактите.

Много ярки личности са имали детство, което е било „силно травмирано„, но това не им е попречило да станат източник на вдъхновение за другите хора. Деца, родени в едно и също семейство, може да имат толкова различни характери и темперамент, че отвън изглежда сякаш единственото общо помежду им са само техните родители. Книгата на Джеймс Хилман  „Кодът на душата“ е пълна с подобни примери, които илюстрират, че именно травмата е в сърцевината на това, което оформа нашата индивидуалност и творчески заложби.

„Тъй като „травматичната“ представа за детските години е определяща в психологическата теория за личността и нейното развитие, фокусът на спомените ни и езикът, с който разказваме за живота си, са пропити с отровата на тези теории. Животът ни се определя не толкова от детството, колкото от начина, по който сме се научили да мислим за него. … на нас ни вредят не толкова травматичните преживявания от детството, колкото травматичният начин, по който си го спомняме като време на излишни, външно обусловени бедствия, оформили неправилно характера ни“.

Джеймс Хилман, „Кодът на душата“, с.18

Както пише Хилман, вътре в нас има един вроден образ, който прилича на жълъда, чиято съдба е да се превърне в дъб. За да разберем какъв е нашият вроден образ – какво е семето, от което ще израсте нашата индивидуална съдба, е необходимо да „изоставим обичайните и доста изхабени рамки на психологията. Те не разкриват достатъчно, защото орязват живота така, че да се вмести в рамката… Такъв живот е разказ без сюжет, съсредоточен върху все по-отегчителен главен герой – „азът“, бродещ из пустиня от пресъхнали преживявания“. (Хилман) . Според автора на тази прекрасна книга, докато психологическата теория не признае първостепенната психологическа реалност на съдбата, ние ще търсим отговора на въпроса кое е определящото за нашия живот на погрешното място – в наследствеността или във факторите на средата, вместо да погледнем към най-важното – душата, родена на Земята, за да се развива и да твори.

„Днешната главна парадигма, обясняваща човешкия живот като взаимовръзка между генетична обусловеност и околна среда, изпуска нещо много важно: особеното чувство да бъдеш себе си.“ ( с.19- 20)

 

Халил Джубран: вашите чада не са ваши чада

Има една поема на Халил Джубран, която много харесвам. С образността на поезията тя формулира най-същественото за справяне с прекаленото тежко бреме на родителството и излизането от ролята на Бога, която се опитваме да играем по отношение на съдбата на своите деца.

„Вашите чада не са ваши чада.
Те са синове и дъщери на копнежа на живота за живот.
Идват чрез вас, но не са из вас.
И макар да живеят с вас, не ви принадлежат.

Можете да им отдадете любовта си, но не и мислите си, защото те имат свои мисли.
Можете да дадете подслон на телата им, но не и на душите им,
Защото душите им обитават къщата на бъдното, в която не можете да влезете дори насън.
Можете да се стремите към тях, но не се мъчете да ги направите като себе си,
Защото животът не се връща назад, нито помни вчера.
Вие сте лъковете, които изстрелват чадата ви като живи стрели.
Стрелецът вижда целта си върху пътеката на безкрая и ви огъва с мощ, така че вихрените му Стрели да отлетят надалеч.
Нека огъването ви в ръката на Стрелеца е за радост;
Защото както Той обича литналата стрела,
Тъй му е драг и якият лък в десницата Му.“

Халил Джубран – ,,Пророкът“

Когато знаем, че на едно духовно ниво нашите деца „идват чрез нас, но не са от нас„, непосилното бреме от плещите ни пада. Знанието, че не ние, а „Стрелецът„,  Духът, е истинският родител на децата ни, ни помага да се освободим от отговорности, които не са наши. Именно тук духовният подход към родителството е по-важен от всякога. Той става източник на дълбоко смирение пред силите, които оформят нашата и чуждата съдба, дори и когато тя понякога има обрати, които не разбираме и които са извън нашата представа за правилно или погрешно. Да виждаме божественото семе у нашите деца ни помага просто да осигуряваме условията за неговия растеж, в степента, в която можем.

 

Обобщение

И така, ако обобщя накратко казаното по-горе, то е:

1. Рождено право на всеки човек е да се учи от своя опит, включително и негативния, който обикновено наричаме „грешка„. Дори и да не успеем да предпазим децата си от правенето на грешки, можем поне да им помогнем да се учат от тях. Доброжелателното съветване отвън не може да направи това, което болката и разочарованието от собствения ни негативен опит могат да направят. Когато помагаме на децата си да се учат от своя негативен опит, ние подхранваме увереността им в себе си и вярата, че ще се справят, каквито и трудности животът да им поднася.

2. Да въплъщаваме в себе си това, което искаме да видим у детето си. Ако искаме то да слуша съветите ни, ще трябва първо ние самите да станем достоверен източник на съветване. Не бихте послушали съвета за това как се печелят пари от човек, който е беден, нали? Ако обаче подобен съвет ви даде милионер, вероятността да се вслушате е много по-голяма.

3. Да си дадем сметка, че на едно духовно ниво успехът, който най-много искаме, както за себе си, така и за децата ни, е да се развиваме. Това означава  да ставаме все по-истински и по-верни на себе си, следвайки извивките и криволиченията на собствената си уникална съдба, вместо на чуждите очаквания. Затова, ако имаме проблем с децата си, това означава, че е време да променим нещо вътре в нас. Нашите деца са и наши учители, но само ако разберем кой е урокът, който Животът чрез тях ни учи.

Има и още нещо

То е свързано с разпространена сред голяма част от родителите нагласа да поставят децата си на първо място, виждайки в тях смисъла на живота си и правейки жертви, които след това горчат на децата им. Не случайно в края на своята поема Халил Джубран пише за Източника, от който идва животът ни: „Защото както Той обича литналата стрела, тъй му е драг и якият лък в десницата Му.“ Да поставяме децата си на първо място не само ги натоварва с непосилната тежест да осмислят живота ни, отговаряйки реципрочно на жертвите, които сме правили, но е и в разрез с Божествения ред, в който и „лъкът„, и „стрелата, литнала от него„, имат по равно място в сърцето на Стрелеца.

Когато казах това на една моя клиентка, тя плахо ме попита дали за това знае моята дъщеря. Аз й отговорих, „Да, знае. И не само че знае, но и е много щастлива от този факт. Казва, че така се чувства свободна да следва своя път без да изпитва чувство за вина към мене.“ И добавих, че вероятно успява да го разбере в правилната перспектива, защото винаги се е чувствала много обичана от мен. Понеже въпросната майка продължаваше да ме гледа със съмнение, аз я попитах: „Ти самата как би се чувствала, ако знаеш, че ти си смисълът на живота на твоята майка и заради теб тя е жертвала собственото си щастие?“  Едва тогава тя разбра…

И понеже въпреки това има риск за неразбиране, ще направя още едно уточнение. Разбира се, че да си родител е свързано с правенето на жертви. Започва се с това, че искаш да спиш, а детето ти плаче. И след това продължава под толкова много и различни форми. Има обаче огромна разлика между нагласата, че правиш тези жертви заради детето си, и нагласата, че ги правиш заради самия себе си – заради преживяването да си родител, което съзнателно си избрал. Ако първото вгорчава живота на децата ни и ги натоварва с непосилна отговорност, то второто ни учи на най-безкористните и чисти форми на любов.

Камелия Хаджийска