(1) Помислете какво е повод за проблем в живота ви: Родителите? Партньорът или липсата на такъв? Децата? Шефът? Работата? Политиците? Глобалното затопляне? Грубостта на хората? Смъртта? Здравето? Вие самите и вашите несъвършенства?…
Вижте колко се може по-добре това. Формулирайте го ясно и кратко, докато усетите, че именно това е, което най-много ви притеснява и тревожи.
(2) След което направете следващата стъпка – напишете как се чувствате по този повод. Наранени? Отхвърлени? Самотни? Неразбрани? Уплашени? Безсилни? Несвободни? Ограничени? Малки и жалки? Гневни?
(3) Третата стъпка е да напишете мислите, които тези емоции пораждат (тук можете да спрете с четенето, за да не се повлияете от това, което ще разберете за четвъртата стъпка).
(4) Накрая изследвайте тези мисли дали сред тях има такива, които съдържат обвинение и самообвинение. Тези мисли са истинският проблем. Това е. Няма друго.
Обвиненията и самообвиненията ни вкарват в порочен кръг на мисли, които водят до чувството за безсилие. А когато си безсилен, нищо не можеш да направиш. Тогава възниква и проблемът.
В първия случай – обвиненията, човек се чувства безсилен, защото някой друг от външния свят е причината за начина, по който той се чувства. Другият човек, външният свят е този, който трябва да се промени, не ти самият. Това е т.нар. манталитет на жертвата – „аз съм невинен, нищо не съм направил, за да го заслужа, не е честно...“. Но дори и това, които ни се случва, да е несправедливо (а светът е пълен с несправедливости), все пак ние имаме избора как да реагираме на него, нали така?
Във втория случай – самообвиненията блокират единственото действие, което може да освободи творческата ни енергия и смелостта да вървим по собствените ни неутъпкани пътища. Чувството за вина потиска здравословния егоизъм, както и правото да грешим, за да се развиваме.
И в двата случая – обвинението и самообвинението, проблемът е резултат на емоционална зависимост от другите и ниски нива на психична зрелост. Ако някой от въвлечените не отговори на чуждите очаквания, идват и проблемите. Прошката, която помага човешките отношенията да просъществуват, дори и когато правим грешки, тук няма място.
Същото може да се каже и по друг начин – другите хора или житейски обстоятелства са само условието, за да се прояви вътре в нас това, което е слабо, неразвито, детинско. Ако успеем да погледнем по този начин на случващото се в живота си и поемем отговорността как да реагираме на него, проблемът изчезва. Вместо него идват условия за психично развитие и научаване на зрелите форми на любов.
Ако обаче продължим да се съпротивляваме на реалността, която се е оказала под нашите очаквания, проблемът остава. И дори и психотерапевтът не може да ни помогне да го решим.
Камелия
