В духовната литература често се говори за „егото“ като основен враг на „душата„. Подобна гледна точка може сериозно да навреди, защото не отчита разликата между позитивните и негативните форми на едно и също нещо – емпиричното Аз на човека. Тази разлика е, че неговите негативни прояви са израз на защитни механизми, основани на страха, а позитивните – да бъде център на съзнанието и средство за изграждането на здрави граници между нас и другите хора.
Нещо повече, без зраво его няма да можем да се справим с предизвикателствата на духовната трансформация, които неизбежно включват преживявания от света на надиндивидуалната психика (света на архетипите). Без силен вътрешен център (развит вътрешен наблюдател) и достатъчна заземеност, има опасност да се идентифицираме със съдържанията, които идват от по-дълбоките пластове на човешката психика. Противно на това, което изглежда, т.нар. „инфлация на егото“ е израз на слабо, а не на силно его.
Затова проблемът с егото не е, че го имаме, а че го „използваме неправилно„. За неговото истинско предназначение и специална роля в творчеството на Земята пише и Памела Крибе.
„Егото е частта от душата, ориентирана към материалния, външния свят. По същество егото е инструмент на душата за нейното проявление като физическо същество във времето и пространството. То придава на съзнанието фокус. Егото придава на съзнанието конкретност, вместо океаничност, придава му качеството „тук и сега”, вместо „навсякъде и винаги”. То превежда вътрешните импулси в конкретна материална форма. Егото е онази част от вас, която като мост осъществява връзката между духовната и физическата ви части.
За душата като нефизическа духовна същност е крайно неестествено да бъде фиксирана във времето и пространството. Душата е независима от всяка материална форма. Когато летите насън, вие се свързвате с тази независима и свободна ваша част. От друга страна, егото ви свързва и фиксира. То ви позволява да действате във физическата реалност. Като такова, егото изпълнява ценна роля, която няма нищо общо с понятията „добро” и „зло”. Когато действа в балансирани ситуации, то е неутрален и незаменим инструмент на душата, обитаваща Земята във физическо тяло.
Но когато егото започне да управлява съзнанието на душата, вместо да служи като неин инструмент, тя излиза от равновесие. Когато егото диктува на душата (което е характеристика на съзнанието, основано на егото), то не изпълнява функцията само да превежда вътрешните импулси в материална форма, а започва да контролира и избирателно да потиска тези импулси, т.е. ви представя изопачен образ на реалността. Небалансираното его винаги се стреми към власт и контрол и от тази позиция ще интерпретира всички факти като позитивни или негативни.
Настоятелно препоръчваме в ежедневния живот да изобличавате вашите собствени действия, мотивирани от желание за власт и контрол.
Опитайте се да наблюдавате колко често ви се приисква да подчините вещи или хора на вашата воля, дори ако правите това в името на благородни цели. Колко често се чувствате раздразнени, ако нещо не върви според вашите желания? Важно е да осъзнаете, че зад нуждата да контролирате винаги стои страхът да не изгубите контрола. Така че се запитайте: какво рискувате, ако отпуснете контрола, ако освободите нуждата от предвидимост? Кой е най-дълбокият ми страх?
Цената, която плащате за това да държите всичко „под контрол”, е напрегнато и ограничено отношение към живота.
Когато се осмелявате да живеете според вътрешното си вдъхновение и правите само онова, което ви носи радост, това ще сътвори в живота ви един естествен ред. Ще се чувствате релаксирани и щастливи и без да изпитвате нуждата да променяте потока на живота. Това означава да живеете без страх – да живеете, изпълнени с доверие към онова, което ще ви поднесе животът. Можете ли да го направите?”
Ченълингите на Йешуа, Памела Крибе
Още публикации по тази тема: Крайната цел на егото.
