Когато започнем да вървим по пътя навътре към себе си, идва период, в който губим интерес към неща, които дотогава са били привлекателни за нас – като срещи с приятели или различни форми на развлечения. Себепознанието е силно интровертен процес и затова основното ни желание става просто да бъдем сами със себе си, отдавайки се съпътстващите чувства на самота, тъга и меланхолия. Тъй като според представите на средностатистическия човек това може да изглежда не особено здравословно и край нас винаги ще се намерят здравомислещи хора, които да ни посъветват да не се отдаваме на това настроение, дори и да не ни се иска, ние се насилваме да правим нещата, които досега сме правили, но които вече не ни се правят.
Ако имате подобен опит, значи знаете, че не се получава. Всъщност, това което се получава, е да се почувствате още по-зле, защото сте упражнили насилие върху вътрешната си природа и не сте уважили нейните естествени цикли. Затова е добре за хората, които преминават през този процес, да знаят неговия смисъл и предназначение. Това би облекчило доста нещата и би им спестила поне невротичната част от страданието, тази която е породена от погрешни вярвания. А смисълът е много прост –
дошло е време за обръщане на погледа навътре.
Вътре в нас е мястото на нашата идентичност, там е мястото на съкровеното ни Аз, там е срещата с душата ни. Подобно на зимата, това време идва в живота ни, следвайки процесите на зреене във вътрешната ни природа и нахлува в живота ни с неумолимостта на природен закон, срещу който нищо не можем да направим. Зимата идва в живота ни и, дори да продължаваме да ходим с тънки дрехи и сандали, това не променя факта, че навън е завалял снегът.
Колкото по-големи са промените, през които преминаваме, толкова по-люта и дълга е зимата, толкова по-дълго стоим самички и общуваме сами със себе си и с книгите.
А събуждането на копнежа за познание на нашата неумираща същност е най-голямата възможна промяна. Наричаме я „трансформация“, защото след като свърши зимата, вече не сме същите. Помагаме й като не й пречим със собственото си неразбиране и уважаваме вътрешните процеси по отдръпване от света. Това не означава да спрем да ходим на работа, да се грижим за семейството си или да се чуваме с приятелите си. Всичко това продължава, но се случва на фона на една вътрешна отчужденост и нежелание за общуване. Изглежда, че сме в света, но все пак не сме в него – някаква стена от стъкло ни отделя и това усещане в определени случаи може да бъде болезнено реално.
За да стане по-ясно, ще използвам метафора. Представете живота на монах в манастир. Макар и да живее в общност със свои братя по расо, в манастира общуването не е приоритет. Приоритетът са духовните практики – молитвата, постът, религиозните книги, тишината, съзерцанието и медитацията в монашеската килия. Цялото внимание е насочено навътре в себе си и търсенето на Бога. А сега си представете един съвременен човек, който ходи на работа и офисът му се намира в голям бизнес център. Заобиколен е от стотици хора, докато пътува до работното си място, както и в офиса, в който работи. Погледнато отвън, всичко при него изглежда, както при останалите хора, погледнато отвътре – той е монах. Накрая си представете, че събирате двете картини в една – например виждате как въпросният човек е облечен в монашеското си расо и е отдаден на самота и лишения от светски развлечения и земни радости, за да може да се свърже с Бога, но вместо в манастира отива в бизнес-сграда, работи на компютър и, както обикновено си върши всекидневните задължения.
Ако това, което ви пиша не ви е чуждо, може би ще успеете да погледнете на случващото се в живота ви от един по-различен ъгъл. Духовното пробуждане на съвременния човек вече не изисква отшелничество в планината или манастира, а точно обратното – интеграция на двата аспекта от живота ни, използване на всекидневните ни задачи и предизвикателства като повод за себепознание, будност и присъствие. Единственото, от което се нуждаем, е да обърнем погледа си навътре и да си дадем позволението да преминем през този период без съпротива – толкова дълго, колкото е нужно и по начин, който се диктува от вътрешните нужди на душата ни. Ако тя иска самота и изолация, така да бъде. Да можеш да бъдеш сам и самотата да не ти тежи също е един от уроците по вътрешна сила .
Камелия