Един от симптомите на депресията е загубата на интерес към неща, които дотогава са били привлекателни за нас – като срещи с приятели или различни форми на развлечения. Същото характеризира и процеса на духовна трансформация, от който депресията е неизбежна част (виж статията Нигредо).
Себепознанието е силно интровертен процес. Затова тогава основното ни желание става да бъдем сами със себе си в компанията на чувствата за самота, тъга и меланхолия. Според представите на средностатистическия човек това отдръпване от света може да изглежда не много здравословно. Край нас винаги ще се намерят „здравомислещи“ хора, които да ни посъветват да не се отдаваме на това настроение – да направим нещо, за да се разсеем.
Отвличането на вниманието, разбира се, има своето място в процесите на справяне със стреса и болката. В този случай обаче то не е уместно. Правилното е точно обратното, а именно да погледнем към всичко, което отбягваме и с което не искаме да имаме нищо общо. Дошло е време за вътрешно оцялостяване, а това неизбежно означава среща с всичко, което отхвърляме. Ако не знаем това, ние ще се насилваме да правим нещата, които досега сме правили, въпреки че те вече не ни доставят удоволствие. Но тъй като сме упражнили насилие върху вътрешната си природа и не сме уважили нейните естествени цикли, в резултат започваме да се чувстваме още по-зле от преди.
Затова хората, които преминават през този процес, е много важно да са информирани за смисъла и предназначението на това, през което преминават. Подобно знание би премахнало товара на невротичното страдание и би дало насоки за справяне с неизбежното страдание.
А смисълът на това, през което преминават е, че е дошло време за обръщане на погледа навътре, защото това е мястото, където е душата ни. Дошло е време за събуждане от транса на сетивата и нещата във външния свят или, както красиво го е казал Юнг, „Който гледа навън, сънува; който гледа навътре, се събужда.”
Подобно на зимата, това време нахлува в живота ни с неумолимостта на природен закон, срещу който нищо не можем да направим. Дори да продължаваме да ходим с тънки дрехи и сандали, това не променя факта, че навън е завалял снегът. Колкото по-големи са промените, през които преминаваме, толкова по-люта и дълга е зимата. Толкова по-дълго стоим сами със себе си и общуваме само с книгите.
А събуждането на копнежа за познание на нашата неумираща същност е най-голямата възможна промяна. Наричаме я „трансформация„, защото след като свърши зимата, вече няма да сме същите. Това е изключително мъчителен и труден процес, защото се късат връзки с неща от живота ни, с които сме дълбоко свързани. Листата от дървото на Аза, което носи нашето име, продължават неумолимо да падат. Тръшкането от това не помага, а само влошава състоянието.
Затова е толкова важно да уважаваме скритата причина за вътрешния процес по отдръпването от света. Това не означава да спрем да ходим на работа и да се грижим за семейството си. Всичко това продължава, но се случва на фона на вътрешна отчужденост и нежелание за общуване. Една част от нас е в света, а друга част е извън него. Прилича на това, сякаш някаква невидима стъклена стена ни отделя от външното, конкретното и преходното, а усещането за откъснатост може да бъде понякога силно плашещо.
За да стане по-ясно, ще използвам метафора. Представете си живота на монах в манастир. Макар и да живее в общност със свои братя по расо, в манастира общуването с тях не е приоритет. Приоритетът са духовните практики – молитвата, постът, религиозните книги, тишината, съзерцанието и медитацията в монашеската килия. Цялото внимание е насочено навътре към общуването със себе си.
След това си представете съвременен човек, който ходи на работа, а офисът му се намира в голям бизнес център. Заобиколен е от стотици хора, докато пътува до работното си място, както и в офиса, в който работи. Погледнато отвън, всичко при него изглежда, както при останалите хора. Погледнато отвътре, той е различен, намира се в зимата.
Накрая си представете, че събирате двете картини в една – виждате как този човек е облечен в монашеското си расо, отдаден на самота и лишения от светски развлечения и земни радости, но вместо в манастира отива в бизнес-сграда, работи на компютър и върши всекидневните си задължения.
Ако това, което пиша, не ви е чуждо, може би ще успеете да погледнете на случващото се в живота ви от един по-различен ъгъл. Духовното пробуждане на съвременния човек не изисква да ставаме отшелници в планината, а точно обратното – да обединим двата аспекта от живота си като превърнем всекидневните си задачи в източник на себепознание, будност и присъствие. Единственото, от което се нуждаем, е да си дадем позволението да преминем през този период без съпротива – толкова дълго, колкото е нужно за душата ни да дочака пролетта.
Камелия Хаджийска