Приемането е друг много важен урок от уроците за вътрешна сила – наред с отговорността, мъдростта и духовната вяра. Всъщност, ако сме се свързали със силата на вярата, приемането я следва по един много естествен и логичен начин.
Когато повярваме, че Животът, дори и да не ни дава това, което искаме, но винаги това, от което имаме нужда, изведнъж пускаме хватката на контрола. И само от това пускане на контрола се освобождава толкова много енергия, която е отивала в това да се страхуваме, да насилваме нещата да станат по нашия начин, да вървим срещу течението на съдбата. Да се предадеш е източник на сила и то какъв! То е акт на върховно доверие към живота, то е израз на върховна любов. Не случайно всички хора, които са постигнали просветление споделят едно и също, а именно – че са пуснали борбата и са казали своето тотално „да“ на живота такъв, какъвто е – тук и сега.
По някакъв начин приемането дори не може да се нарече урок по вътрешна сила, защото то е резултат от научен урок по вътрешна сила.
Знам колко усилено съм се опитвала да казвам „да“ на нещата от живота ми, да благодаря за това, което се случва, но отвътре се е пораждало „не“ и отхвърляне. Така разбрах, че приемането не може да се случи насила – то може да дойде едва след доста борба и като акт на предаване. Такава е историята за това как Буда е получил просветление – то е дошло след като седем години е медитирал, но не е успявал да преживее Божественото в себе си и накрая се е предал. Именно с думата „приемане“ описват своя опит Екхарт Толе и Байрън Кейти, които са прекарали дълги години в борба и отхвърляне преди да преживеят това, което ги е превърнало в последствие духовни учители.
И, макар че аз самата не съм преживяла подобно „върховно предаване“, знам как изглеждат малките предавания и какво облекчение, вътрешен покой и свобода носят, когато се случат. Също така знам, че те са дошли не като съм се насилвала да приемам нещата, а като съм била искрена със себе си, че не мога да ги приема, дори и да съм знаела, че „правилното“ нещо е да ги приема. Дори да съм съгласна с думите на Кейти, че „Когато спориш с реалността ти губиш, но само 100% от времето“ съм спорела и сега пак понякога споря с тази реалност, макар че знам кой ще спечели накрая. Знам, че за мен пътят към приемането преминава първо през борбата. След това приемането се случва от само себе си. Монетата се претъркулва и се показва и другата си страна.
Ако днес този текст идва при вас, може би е знак да се отпуснете и да видите, че всичко край вас е наред – точно сега, точно така, както е в точно този момент. Дори и да водите своите битки, дори и да не приемате много от нещата, които знаете, че трябва да приемате, значи точно така трябва да е. Да приемем собственото си неприемане е също форма на приемане, което ще ни доведе до „Голямото пускане на контрола“ някой ден.
Камелия Хаджийска