„Грижа за душата“ е заглавието на книга на Томас Мур, в която той подробно описва своя възглед за новия вид психотерапия, според който психологията и духовността трябва да бъдат обединени в единно цяло. Според този автор
съществува разлика между лечение на душата и грижа за душата, като една от разликите между тях е в това, че докато при лечението на душата се правят опити да се отстрани проблема, то при грижата за душата се полагат усилия да бъде разпозната духовната стойност на същия този проблем и да бъде използвана като средство за духовно развитие.
Друга разлика, според него, е, че ако при първото съществува нагласата, че като се махнат проблемите, ние вече можем да се насладим на живота си, то при второто живота е низ от предизвикателства, които никога не свършват. Това, което се променя, е само тяхното съдържание.
„…грижата за душата се различава по своя обхват от съвременните представи за психология и психотерапия. Тя не се отнася до лечение, поправяне, промяна, приспособяване или изцеляване, нито до някаква идея за съвършенство или дори подобрение. Не търси в бъдещето идеал, безпроблемно съществуване. Тя по-скоро смирено остава в настоящето, близо до живота, който се разкрива ден след ден, и същевременно е обърната към религията и духовността.“ Т. Мур
Прииска ми се да споделя идеите на този автор в сайта си, защото те показват едно полезно разграничение в подходите на работа с душевните и психичните процеси, което започвам да виждам и аз в моя опит като психотерапевт. Различните психични проблеми изискват различни подходи за справяне, затова ако не се отчита това разграничение, може да станем неефективни в усилията си да помагаме на хората, които се обръщат към нас за помощ.
Когато говоря за лечение, имам пред вид тази част от работата по вътрешните ни процеси, която се отнася от травмите от миналото и освобождаването на капсулираната енергия в тях. Когато се лекуваме, ние се отваряме нещо да напусне живота ни и това ни кара да се почувстваме по-добре, по-свободни и леки. В тоя смисъл е вярно да се каже, че когато се лекуваме, животът ни се освобождава от проблеми, които сме имали до този момент. Същевременно, когато става дума за душевни процеси (т.е. индивидуация) само този вид лечение не е достатъчно. Докато за да се случи лечението обикновено е необходима помощта на терапевт, когато става дума за грижа да душата, ние навлизаме в едно друго измерение – където лечението продължава, но вече по един друг начин. Роберто Асаджиоли – създателят на психосинтезата, пише:
„Тези, които прекалено ревностно се стремят към съвършенство, трябва постоянно да помнят, че работата по тяхното вътрешно прераждане се осъществява от духа и духовните енергии. Тяхната личностна задача е да привлекат към себе си тези сили чрез вътрешно самоотхвърляне, медитация и правилно състояние на душата, да се стремят да отстранят това, което пречи на свободното въздействие на духа.
Ако изпълнят тази задача им остава само да чакат с търпение и доверие разгръщането на духовното действие в душата.“
Роберто Асаджиоли
Въпреки че не съм съгласна с думата „самоотхвърляне“ като средството за разчистване на връзката ни с Духа, нито с идеята за съвършенството като най-същественият стремеж на духовно търсещите, сега цитирам Асаджиоли, защото не възприемам думите му буквално. Това, което виждам в тях е, че на един етап от Пътя си ние не можем нищо друго да направим, освен да чакаме – с доверие. Това е момент, в който вече сме направили много неща, за да излекуваме миналото си, преминали сме през дълбоки катарзиси и сме освободили значима част от капсулираната енергия на травмите. Това, което е останало, вече може само да се алхимира, т.е. да се превръща в съзнание и любов. Тогава Върховният терапевт става Животът, а Пътят, по който вървим, става все по-неутъпкан.
Все по-отчетливо започвам да виждам в работата си кога все още разполагам с инструментите на психотерапията, за да подпомагам процесите на лекуване и осъзнаване, и кога вече нищо не мога да направя, освен да споделям базисни ориентири за Духовните пътища, по които този човек върви, разчитайки все повече на самия себе си – на вътрешното чувство за истина и на силата на сънателното си намерение. Въпреки че в практиката разграничителната линия между тези двете не е толкова отчетлива и обикновено лечението на душата и грижата за душата протичат паралелно, когато знам за това разграничение, се чувствам по-добре. Помага ми да виждам границите на своята отговорност по-ясно.
„Затова първото, което трябва да кажем за грижата за душата, е, че тя преди всичко не е метод за решаване на проблемите. Целта й е не да направи живота безпроблемен, а да внесе в обикновения живот онази дълбочина и стойност, които идват с душевността.
В известен смисъл тя е много по-голямо предизвикателство от психотерапията, защото е свързана с култивирането на силно изразителен и изпълнен със смисъл живот у дома и в обществото.
Тя е предизвикателство и защото изисква въображение от всеки от нас. При терапията ние поставяме проблемите си в краката на професионалисти, за които предполагаме, че са обучени да ги решат вместо нас. При грижата за душата самите ние имаме задачата и удоволствието да организираме и оформим своя живот за доброто на душата.“
Томас Мур
За Томас Мур „грижата за душата“ е нов вид психотерапия. За мен този вид психотерапия обаче не е нова – тя е същото, което разпознавам в юнгианската анализа, хуманистичната психотерапия, логотерапията на Виктор Франкъл, психосинтезът на Асаджиоли, в някакъв смисъл и гещалт-терапията, защото целта на всички тях е да помогнат на човек да разбере и приеме по-дълбоко сам себе си. А това усилие за себепознание и себеприемане, постигане на вътрешна цялостност, се случва в контекста на разбиране на връзката с По-голямото цяло, към което принадлежим и извличане на смисъл на живота от нея.
Камелия
