А това е четвъртата и последна задача, която Венера дава на Психея, за да изкупи греха си – да донесе кутийка с крем за красота от царицата на подземния свят Персефона. За разлика от предишните три задачи (сортиране на купчина със семена, донасяне на златна вълна от диви слънчеви овни и донасяне на вода от ледения водопад на Стикс), този път изпитанията пред Психея са няколко на брой и по-трудни. Съответно текстът, в който Мари Луиз фон Франц тълкува тяхното психологическо измерение, е по-дълъг. Лично за мен той е и най-ценният.
Смятам, че всичко, написано от тази невероятна жена, заслужава да се прочете, защото дава отговори на болезнени въпроси в човешките отношения, с които всеки един от нас малко или повече се е сблъсквал. Само човек, който лично е преминал през страданието от обединението на противоположностите в себе си, може да пише с такава дълбочина и мъдрост. Точно така я усещам, когато чета нейните книги и, в частност, нейната психологическа интерпретация на тази история.
И така:
„След като е донесла водата от Стикс на Венера, Психея е изпратена от нея в света на мъртвите, за да получи от Персефона, царицата на подземния свят, определена кутия с парфюмиран крем за красота, паралел на тъмното лице на Изида. Изпаднала в голямо отчаяние, Психея иска да се самоубие, като се хвърли от една кула, но кулата започва да говори и я съветва да слезе в Хадес, а след това ѝ дава допълнителни указания.
Кулата, както я тълкува Нойман, е символ на самата Велика майка. Тя е също така символ на интровертността, на затварянето в собствения вътрешен свят и на съзерцанието на самия себе си. Именно оттеглянето позволява на Психея да се справи със задачите, които я очакват.
Докато прекосява реката на подземното царство с лодката на Харон, един полумъртъв старец я моли да се смили над него. Но нейната задача е да не слуша жалките му викове за помощ. Естественият стремеж на жената е да бъде майка, да се грижи и да съчувства на всичко. Където и да има наблизо ранено същество или нещо, което докосва естествения женски майчински инстинкт, тя иска да го подкрепи. Да кажеш „не“ на този стар инвалид за една жена е по-трудна постъпка, отколкото за един мъж.
Да не изпитваш сантиментална любов към нещо, което е обречено да умре и трябва да си отиде, е много трудно. Това важи и за анализата: невротичната нагласа на анализанта естествено плаче за нашето съчувствие, но да се поддадем тук би означавало да поддържаме живота на нещо умиращо или вече мъртво. Да изпитваме съжаление и любов, съчетани с безразсъдната „жестокост“ да оставим осъденото нещо да умре, е много трудно в практическия живот. Много по-лесно е да бъдем изпълнени с чувства и да се поддадем на женската си склонност да съчувстваме.
Да имаш „нож“ в ръката и, без да се вслушваш във виковете на пациента, да отрежеш неправилното отношение, това може да бъде много болезнено за самия лекар. Естествено същото се отнася и за съдържанието на несъзнаваното, което е изживяло времето си. Човек не бива да изпада в ретроспективна сантименталност, а да живее напред, „оставяйки мъртвите да погребат своите мъртви„. Психея успява да пренебрегне този старец, който вика за помощ, и Харон я отвежда на другия бряг на реката.
Тук Харон се появява в обичайния си античен образ – като скъперник, зле настроен старец, който поема само онези хора, които могат да му платят. В известен смисъл той е негативното олицетворение на това, което Юнг нарича „трансцендентна функция„. Юнг има предвид под това способността на несъзнаваното да създава символи. Тя е „трансцендентна„, защото не само надхвърля съзнателното ни разбиране, но е единственото нещо, което с помощта на символа позволява на човека да преминава от едно психично състояние в друго. Оттук и превозвачът!
Бихме останали завинаги заклещени в едно придобито състояние на съзнанието, ако тази трансцендентна функция на психиката не ни помагаше да преминем в нови нагласи, като създава символ, който споделя и двата свята: бидейки свързан с психичното състояние на настоящето, както и с бъдещето, символът ни помага да преминем. „Habentibus symbolum facilis est transitus.“
Много често при анализа се вижда, че някой е надраснал старото си състояние, но се чувства изгубен и объркан от новото. В това междуцарствие или вакуум човек може само да се държи за веригата от символи, които произвежда несъзнаваното, т.е. за собствените си сънища, които никога не ни разочароват, а сигурно ни превеждат от надраснатото към новата житейска нагласа. Този етап между двата свята – на съзнанието и на несъзнаваното – обаче има и качеството на стесняване, на депресия и на това, че трябва да се държим за малките неща.
Харон има египетски паралел в лицето на бог Ахарантос или Акеру, който поради сходство в звученето на името е отъждествяван с Харон в синкретичната гръко-римска египетска религия. Но Акеру има по-позитивна функция в Египет. Той е изобразяван като прост селянин, който сее и жъне пшеница, и затова в много текстове от египетските гробници се тълкува като носител на възкресението. Следователно може да се каже, че “ Превозвачът„, който от екстравертна гледна точка се възприема като негативен (защото по време на появата му настъпва известно помрачаване на съзнанието и само сънищата продължават да произвеждат символи, водещи към другия бряг), е бил възприеман по-позитивно от египтяните, с тяхната по-интровертна цивилизация. Те са виждали в него посяването на пшеницата, която изчезва в земята и се събужда отново за живот.
В образа на Исус също има загатване за същата мистерия на Озирис и „възкресението“ на пшеницата. В тази светлина може да се разглежда и общото вярване в древността, че човек трябва да има пари за Харон: в повечето антични гробници мъртвите имат под езика си грош или драхма за Харон, който в противен случай може да ги остави на брега между двата свята. Това показва, че трансцендентната функция изисква минимум съзнателно либидо. Лечебната функция на несъзнаваното не може да ни преведе „на другия бряг“, ако не ѝ дадем либидо, т.е. съзнателно внимание. Човек вижда това толкова трагично при хора, които са се влачили може би двадесет години под ужасяващо скрито страдание от невротичен симптом. Такива хора са били спирани на брега поради липса на пари за Харон. Те не са получили правилните указания или им е липсвал инстинктът или щедростта да ги следват.
Тогава Психея стига до един старец на име Окнъс, който отново и отново навива черно-бяла връв и след това я развива. Окнъс означава колебание и на него също Психея не трябва да обръща внимание, а трябва да мине покрай него и да не обръща внимание на това, което ѝ казва, иначе ще се захване с него. Въжето, което се появява и в други приказни мотиви, препраща към обща митологична тема и се тълкува като редуване на черно и бяло, на ден и нощ и на други противоположности. Така че може да се каже, че Окнъс – ехидността – се занимава непрестанно с безкрайната верига от противоположности в несъзнаваното и с въртенето на плетката от противоположности, така че никога не стига до някакво дело или пробив.
Това е друга класическа форма на затъване в несъзнаваното: много хора осъзнават, че всичко има плюс и минус, че всичко в психиката е двусмислено, че всичко, което човек предприема, може наивно да се тълкува като чудесно дело, но има и своите тъмни мотиви. Ако човек осъзнае това, често става неспособен да направи или да помисли каквото и да било и тогава изпада в Окнъс. Дали да го направя, или не? Всичко си има недостатък и всичко, което бих могъл да направя, има своя абсолютен двойник. Такова осъзнаване може да нарани élan vital. Тайната е да си кажем: „О, добре, щом има два аспекта, по дяволите с това, ще направя това, защото това съм аз и съм готов да платя за него; така или иначе всичко е наполовина грешно, каквото и да прави човек!„
Хората със слабо его-съзнание и слаба функция на чувствата не могат да поемат отговорност за решенията си, а се омаломощават пред лицето на парадокса. При анализа те твърдят: „Миналия път казахте… ! Но няма ли и друг аспект?“ Човекът отговаря: „Да, със сигурност, но тогава …“ Като цяло те искат вие да решавате вместо тях, а това е най-лошото от всичко, защото тогава биха могли да останат инфантилни. Всичко това звучи просто, но в действителност е ужасно и опасно, една от истинските дяволии на несъзнаваното! Окнъс, който съвсем правилно е представен тук като свръхдявол, трябва да се избягва!
След това Психея трябва да мине покрай три стари жени, които тъкат. Те, както знаем от митологичния контекст, са подобни на германските норни или на гръцките Парке или Мойра, тъкащите богини на Съдбата. Тях Психея също трябва да изостави, което означава, че трябва да ги преодолее. Тук е голямото изкушение за жените, а също и за мъжката анима: изкушението да заговорничи и да помага на съдбата. Много е показателно, че след Окнъс идват тези три жени, защото може да се каже, че заговорничеството обикновено идва след чувството за безнадеждност.
Например, ако една жена обича мъж и на пръв поглед няма никакъв шанс да го завладее, тя ще започне да заговорничи, за да го хване. Ако имаше увереност, че това, което трябва да се случи, ще се случи, нямаше да има нужда да заговорничи; но съществува изкушението да се коригира съдбата, да се помогне на късмета. Това е особен недостатък на жените. Ако се случи да се поддадат на изкушението, те унищожават, както обяснява Юнг в „Жената в Европа“, своя Ерос и своята творческа възможност. Но това е характерно и за анимата при мъжете. Ако един мъж заговорничи, се знае, че той все още е обладан от анимата.
Давам един вид откровено примитивен пример: един мъж наистина се интересува само от банковата сметка на годеницата си, но това не му е позволено да стигне до съзнанието, затова той си внушава, че обича жената. В действителност той иска да има парите, но не може да отдели това желание от чувството на незаинтересована любов и затова се държи в полусъзнателно състояние, в което си внушава, че това момиче е правилното, за което да се ожени. Може би има и известно привличане, но с това друго малко „нещо“ на заден план: тя има богат баща.
Психея избягва тази опасност с това, че минава покрай тримата тъкачи на съдби. Едва когато човек осъзнае подобни нечисти, полусъзнателни мотивации и „мине покрай тях“, не изпадне в тях, процесът на индивидуация може да продължи. Следователно, ако мъжът или жената не могат да се въздържат от тези замисли, няма истинска любов, защото двамата са абсолютно несъвместими, макар че винаги са близо един до друг. Психея успява да се измъкне от всички тези опасности.
Последната задача на Психея е да слезе в подземното царство и да вземе от Персефона кутията, която съдържа божествената красота, и да я занесе на Венера. Тук тя не се подчинява, отваря кутията и веднага изпада в смъртоносен сън. Но по чудо се появява Ерос и я събужда обратно за живот. По-късно, благодарение на намесата на Зевс, Ерос и Психея се женят, Венера се примирява и дори танцува на сватбения фестивал. По-късно Психея ражда дете на Олимп, наречено Voluptas (Удоволствие).
Тъй като идва от страната на смъртта, божествената красота очевидно е нещо отровно, което се пази за боговете и което хората не бива да притежават. Това може да се сравни с библейската история, в която Адам и Ева открадват съзнанието от Бога и така поставят началото на трагедията на човечеството. Но тук грехът не се състои в кражбата на познанието за доброто и злото, а в желанието да искаме да участваме в божествената красота. Това е свързано с добре познатия естетизъм на анимата при хората. Анимата на човека му нашепва: това, което е красиво, е и добро, в платоновия смисъл на думата (kalon k’agathon, „доброто и красивото вървят заедно“).
Един от най-дълбоките проблеми на мъжа е, че той на практика не е способен да обича жена, ако тя е много грозна. Той не може да отдели чувството си от естетизма. Съществува историята за мъжа, който не можел да избере между две жени. Едната била красива, а другата грозна, но прекрасна певица. След дълга борба певицата победила. Тогава в първата сутрин на медения месец той се събужда, поглежда я и я разтърсва, като казва: „За Бога, пейте!„. Това е ужасен проблем на анимата, защото мъжът чувства, че красотата е божествена и че тя върви с доброто, докато злото и грозотата принадлежат заедно.
Както Меркелбах вече е установил, Коре или Персефона е разновидност на Венера-Изида в нейния подземен аспект. Но защо проблемът за красотата? В приказката Психея естествено отваря кутията – както във всички приказки, защото в приказките никога не е било забранявано нещо, което не е било правено – и това, което излиза, е объркване, сънотворна мъгла, която я приспива подобно на смърт. По този начин тя е захвърлена още по-дълбоко в несъзнаваното.
Мехлемът има напълно отрицателна роля в нашия контекст, тъй като не е създаден за Психея. То е било предназначено за Венера, която, вероятно съвсем основателно, е искала да подсили собственото си очарование. Венера не би изпаднала в сън, ако беше отворила кутията. Затова трябва да вникнем в значението на мехлема.
Маслото и многото видове кремообразни мехлеми са имали в Египет сакраментална или религиозна функция: те са представлявали жизнена субстанция. Египтяните се къпели и помазвали своите богове. Те спускали статуите си до Нил и редовно ги измивали, а след това ги помазвали с кремообразна субстанция; идеята на това била да им вдъхнат живот. Те осъзнавали, поне в проектирана форма, че дори боговете ще бъдат лишени от най-малката житейска функция или значение, ако хората не им дадат своята психическа субстанция.
В християнската традиция свещеното масло все още играе голяма роля в католическите тайнства, като представлява Светия дух и неговите дарове. По тази причина и царят е помазан. Той е „помазаният„, защото представлява християнския принцип на земята и защото изпълнява длъжността си с „Божията благодат„. Исус, царят на царете, е „помазаният“ par excellence, но в по-невидим смисъл от египетските царе. Така че може да се каже, че маслото и кремовете представляват жизнената субстанция на психиката в нейния аспект на върховна духовна отдаденост, отдаденост с пълно благоговение. Като помазвали статуите, египтяните давали на боговете си най-доброто, на което били способни, безусловна преданост и почит, които ги правили истински живи.
Следователно мирото е свързано и с любовта, със страхопочитанието, което човек може да отдаде на същество, което е по-висше от него. Ако хората се опитват да използват сънищата си за собствени цели, без да изпитват това любящо уважение към онова, което им предава несъзнаваното, тогава всичко се обърква. То се превръща в мъртво и след сравнително доброто време в началото те започват да се съмняват в аналитичния процес и в сънищата си, съмнявайки се, че те ще ги отведат някъде или по-нататък.
Но те са тръгнали по този погрешен път, защото не са отдали безусловна любяща почит, не са признали, че една жива тайна в собствените им души трябва да бъде поддържана жива, не за друго, а заради самата нея. Ето защо е правилно маслото да принадлежи на Венера, а не на човешко момиче. Човешките същества не могат да го откраднат; ако то бъде откраднато, създава този приспивателен ефект, който се вижда тук. Психея не е убита, но тя изпада в изцяло безсъзнателно състояние, в състоянието на боговете, и губи усещането за собствената си индивидуалност.
Този балсам в нашата история се нарича именно Beauty, крем за красота. Напомняме, че момичето, което по-късно Психея ще роди, се нарича Voluptas, чувствена похот. Тук ясно виждаме, че в нашия контекст приказката за Ерос и Психея е история за анима. Анимата на мъжа днес все още е много близка до тази в късната античност.
Отъждествяването на най-висшите ценности с красотата води до един вид естетизъм, който е неадекватен към живота, защото животът във всяко отношение е двойка противоположности. Той е красив, но и грозен, и двата полюса принадлежат на действителността, а преследването само на красотата и естетизмът, дори в най-висшата им форма, е вид гордост, инфлация, нереална нагласа, но такава, с която анимата у мъжете особено се опитва да съблазни.
Вечната красота не съществува в природата, тя винаги е изпъстрена с грубост и ужас, същото важи и за нашия живот. Например в „И Дзин“ хексаграма 22 се говори за Благодатта и Красотата и там може да се прочете, че великият мъдрец Конфуций веднъж хвърлил тази хексаграма и изпаднал в голяма депресия, защото разбрал, че естетизмът не е адекватен отговор на много от въпросите на живота.
Днес имаме свръхестетично отношение към религията. Църквите ни, изображенията ни и музиката, която звучи, трябва да са възможно най-красиви, защото само това е угодно на Бога. Всичко, което е мръсно, грозно и не е в тон, не се вписва. Това показва колко много и ние сме обладани от този предразсъдък – тогава се чудим, че някои от нашите младежи танцуват истинските си религиозни танци в мазета, потейки се в мръсотията, и имат повече вътрешни преживявания там, отколкото при трезва църковна красота!
Китайците, които като хора с висока култура и отличен вкус винаги са били застрашени от естетизма, са направили нещо компенсаторно, което всъщност е било само трик, но все пак ми се струва отличително. В най-хубавите времена на Хан, Сун и Мин, когато са били създадени най-великите произведения на изкуството, ако някой майстор изработвал ваза или бронзов съд, той нарочно допускал малка грешка, отчупвал я малко или слагал малко петно с неправилен цвят, за да не бъде произведението му съвършено. Нещо съвършено, в по-дълбок смисъл на думата, е несъвършено. То трябва да съдържа противоположностите и за да бъде завършено, трябва да е леко асиметрично.
Но ние все още отъждествяваме най-високите си ценности с естетическите. Единствено в съвременното изкуство художниците се опитват да се откъснат от естетизма. Тяхното изкуство иска да унищожи фалшивия вид естетизъм и да покаже „голата истина„. Човек би могъл да тълкува крема на красотата, който кара Психея да потъне в несъзнаваното, и като опасност да бъдем очаровани от божествената неземност на красотата. Тя създава екстатично състояние, в което човек губи интерес към конкретното ежедневие. Затова Психея се оттегля в царството на боговете, в царството на Венера, и не напредва повече към въплъщението на Венера на земята.
Естетизмът на анимата винаги е проблем. Дори една жена да е красива, тя все пак може да се разболее от някаква болест или да се наложи да се подложи на операция. Понякога жените се страхуват, че след операцията могат да загубят обичта на съпруга си, което показва, че чувствената връзка не е съвсем наред. Или пък те не са правилно омъжени, ако тя се страхува да загуби любовта на съпруга си по причини, свързани с красотата.
В древността естетиката е била много по-силна връзка между половете. И тук християнството е довело до известна промяна, но проблемът не е разработен и се нуждае от повече разбиране. Този проблем за красивата форма и нейната връзка и разкъсване с вътрешната истина е нещо, с което все още се сблъскваме, и тук е представен за Психея като най-голямата опасност.“
Мари Луиз фон Франц, „Златното магаре на Апулей“
- източник: Amor & Psyche
И така, предизвикателствата пред развитието на душата ни този път са най-големи, защото се отнасят до пътуването в подземния свят. В предишната, трета, задача Психея все още е от другата страна на Стикс, в света на живите и орелът на Зевс е този, който прелита сам до нейните ледени води. Емоцията тогава е повече на страх и ужас от зловещия въздух на мястото и драконите, летящи край скалите. Този път тя самата прекосява тази река и с помощта на лодкаря Харон преминава в света на мъртвите.
Срещата със света на смъртта и отвъдното носи друг тип чувства и има дълбоко трансформиращ ефект към нагласите ни към живота. Тук либидото, жизнената ни енергия, е стигнала най-дълбоката си точка на интроверсия и затова единственият начин да се справим с предизвикателството, е да стоим сами и в изолация, докато от страната на несъзнаваното дойде помощта. Но преди да дойде Ерос и ни събуди от смъртоносния сън, се случва дългото пътуване в света на смъртта и на мъртвите, т.е. на депресията.
Всяко едно от изпитанията в тази задача, които Мари Франц интерпретира, описва различни аспекти на депресивното състояние (тъмната нощ на душата, нигредото).
- Тук е желанието да сме „отделени и сами„, за да се справим с малкото психична енергия, която е останала на разположение на его-волята.
- Оттук произтича и нагласата да „държим за малките неща„, да не преследваме големи външни цели, докато приключи този период на вътрешно зреене и безвремие и се роди новото ни Аз.
- Старецът, който потъва – старата ни самоличност и всичко, свързано с нея (привързаности, идентификации, невротични нагласи), се съпротивлява и иска да оцелее, но ако искаме да се развиваме, не трябва да обръщаме внимание на виковете и протестите му. В периода на умиране няма място за „ретроспективната сантименталност„.
- Същото се отнася и до другите форми на съпротива към промяната – изкушението да „заговорничим със съдбата„, който съответства на етапа на „пазаренето“ (третият етап от модела на Елизабет Кюблер-Рос за приемането на смъртта).
- По време на депресията нашата колебливост може да достигне парализиращи способността ни за действие размери. Можем да се справим с вътрешния Окнъс, ако сме дълбоко ангажирани с грижата за душата си и оттук идва един друг вид решителност – готовността да платим цената за това, колкото и да ни струва.
- Копнежът по съвършенство е дълбоко наранен, защото депресията ни среща с грозотата – собствена и чужда. Необходимо е да развием морал, който може да надхвърли дуалността в проявлението на архетипа на любовта в материята, за да се появи в живота ни любов с друго качество. Тогава, подобно на лисицата от книгата на Екзюпери, и ние ще знаем, че „Най-същественото е невидимо за очите.„
Мари Франц пише, че лечебната функция на несъзнаваното може да ни преведе „на другия бряг“, само ако й дадем либидо, т.е. нашето съзнателно внимание. И че за целта ние имаме нужда от две неща – (1) да получим правилните инструкции за преминаването през подземния свят и (2) да имаме щедростта на сърцето, за да ги последваме. Написаното от нея по-горе съдържа тези инструкции, които действат като „мехлем“ (живителната субстанция от кутийката за красота) за душата на човека, чиито душевни процеси на развитие са го отвели в света на мъртвите и на смъртта. Второто зависи от нас самите и нашата душевна зрелост.
Следва продължение – краят на историята за Амур и Психея.
