„Започни сега. Започни
оттам, където си ти.
Започни с болка.
Започни със съмнение.
Започни с ръце,
които треперят. Започни
с глас, който също трепери,
но започни. Започни
и не спирай.
Започни там, където си ти,
с това, което имаш.
Просто започни.“
Йеома Умебинйуо
Всяко начало е начало на „треперещите ръце„. На пръв поглед изглежда като страх. На втори, е вълнение. Вълнението, което хората с любов към приключенията познават много добре. Те обожават възбудата на адреналина, който се освобождава заедно с надмогнатия страх и крачката към новото.
По един или друг повод, по един или друг начин, постоянно се случва нещо да отлагаме. Не е необходимо това да е нещо конкретно – може да е осмеляването да заявяваш все повече своята собствена истина. Не е необходимо да е нещо голямо – може да е изпращането на писмо, което дълго планираме да напишем. Отлагането на нещата понякога е добре – помага ни да следваме вътрешния си импулс за действие и да изчакаме подходящото време за действие. Понякога обаче е израз на точно обратното – на това, че вътрешният Противник е взел надмощие и изчерпва енергията ни в зацикляне на етапа на мисленето – на безкрайното обмисляне и планиране, карайки ни да се чувстваме малки и обезсилващо нерешителни.
Ако това стихче идва сега при вас на принципа на синхроничността, проверете дали не се отнася до второто. И дали не е време за действие.
