По-долу е откъс от книгата на Томас Мур „Грижа за душата“, който реших да споделя сега, защото дава още една гледна точка към темата за нормалността през призмата на социалния консенсус. След публикациите за релативизма на действителността от втори порядък (по книгата на системния психотерапевт Пол Вацлавик) и за идеалите и стандартите на обществото като фалшив идол и пречка за изразяване на творческата ни същност (от книгата „Живот от сърцето“ на Памела Крибе), Томас Мур е още един автор, който отправя същото послание. А именно че това, което определяме като нормално, е резултат на социална конструкция (т.е. консенсуса на мнозинството) и че морализаторстването може да се превърне в едно от най-ефективните оръжия срещу душата. Преди за заклеймим нещо като перверзно, е добре да го разберем. Може би именно там се крие много важна информация за душата ни. И вероятно това е границата, която иска да бъде надскочена и която съдържа потенциала за нашето духовно разширение.
„До известна степен грижата за душата изисква да отворим сърцата си по-широко от когато и да било преди, смекчавайки осъждането и морализаторството, които може би дълги години са били характерни за нашата нагласа и поведение. Морализаторството е едно от най-ефективните оръжия срещу душата, което ни защитава от нейната сложност. Няма нищо по-показателно и вероятно по-изцеляващо от това да преосмислим моралистичните си нагласи и да открием колко душа е била скрита зад тях.
Нещо повече, когато опознаем душата и смело признаем нейните странности и многообразните начини, по които тя се проявява в индивидите, ние можем да развием вкус към перверзното. Можем да оценим неговите чудатости и кривини. И накрая наистина можем да осъзнаем, че индивидуалността се ражда по-скоро в ексцентричността и неочакваните сенчести склонности на душата, отколкото в нормалността и конформизма. Този, който се грижи за душата, няма проблем с особеното и неочакваното. Когато изнасям лекция за сянката пред бъдещите терапевти, понякога питам: „Къде е за вас границата на перверзното, къде е точката, при която се сблъсквате със собствения си страх и отвращение?“ Някои казват, че тази граница са сексуалните посегателства, и аз се чудя как тези хора могат да работят професионално с малтретирани или малтретиращи пациенти. Други заявяват, че това е жестокостта от всякакъв вид. Трети намират сексуалните фантазии за перверзни. Всеки би могъл да си зададе същия въпрос. Къде се сблъсквам със стена, когато погледна в собственото си сърце? Къде е границата?
Не случайно историята на изкуството е пълна с гротескни образи – окървавени и изкривени разпятия, изящно деформирани тела и сюрреалистични пейзажи. Понякога отклонението от нормалното е специфично откровение. В алхимията то било наричано действие, противоречащо на природата. В собствения си живот бихме могли да забележим същия вид артистични прояви. Когато нормалността експлодира или се разбие в лудостта и сянката, бихме могли да се вгледаме внимателно в потенциалния смисъл на събитието, преди да се опитваме да възстановим познатия ред. Ако ще бъдем любознателни към душата, може да ни се наложи да изследваме нейните отклонения, нейната перверзна склонност да се противопоставя на очакванията. Вследствие на това бихме могли да станем подозрителни към нормалността. Една фасада на нормалност може да крие много отклонения. Заедно с това е доста лесно да разпознаем бездушието в стандартизирането на преживяванията.
Томас Мур „Грижа за душата“ с14-15
Зад фасадата на нормалността се крият не просто отклонения, които понякога наричаме перверзни. Зад фасадата на нормалността се крият потрупани късчета душа, спотайват се отрязани части творческа различност, които стряскат хората, горди със своята нормалност. Мисля, че е добре да сме горди не с това, че сме нормални, а с това че сме себе си, че сме различни. Маршът на средностатистическото мислене сковава животите ни със страх от отхвърляне и осъждане и дори да сме успели да се приспособим, нашата различност и свобода не са успели да се изразят. А именно в тях се съдържа ядрото на човешкото ни достойнство. Приспособяването към общество, което не е въплъщение на високи нива на психично здраве, може да разболее хората, които са по-чувствителни и носят голям потенциал различност в себе си. Затова с радост споделям постиженията на тези направления в психотерапията, които търсят критерия за психично здраве не в приспособяването. Това е не само системната психотерапия, това е и логотерапията на Виктор Франкъл. За хората, които търсят смисъл в живота си, приспособяването не е вдъхновяваща цел. То може и да поражда усещането за нормалност, но не и за пълноценно изживян живот.
Време е за повече толерантност към чуждите различия. И повече смелост да изразим своите.
Камелия