По-долу е откъс от книгата на Томас Мур „Грижа за душата“, който реших да споделя, защото дава още една гледна точка към темата за нормалността през призмата на социалния консенсус. Тя поредната статия, която коментира тази тема след статиите за:
- Действителност от първи и втори порядък (традицията на системната психотерапия) и
- Памела Крибе за втория блокаж по пътя към предаването: „идеалите и стандартите на обществото“
Хората, които познават аналитичната психология, ще разпознаят силното присъствие в нея на идеите на Юнг и известната му мисъл, „Дайте ми един нормален човек и аз ще го излекувам.“ Морализаторството е един от най-големите убийци на душата, затова думите на Томас Мур са безценни.
„До известна степен грижата за душата изисква да отворим сърцата си по-широко от когато и да било преди, смекчавайки осъждането и морализаторството, които може би дълги години са били характерни за нашата нагласа и поведение. Морализаторството е едно от най-ефективните оръжия срещу душата, което ни защитава от нейната сложност. Няма нищо по-показателно и вероятно по-изцеляващо от това да преосмислим моралистичните си нагласи и да открием колко душа е била скрита зад тях.
Нещо повече, когато опознаем душата и смело признаем нейните странности и многообразните начини, по които тя се проявява в индивидите, ние можем да развием вкус към перверзното. Можем да оценим неговите чудатости и кривини. И накрая наистина можем да осъзнаем, че индивидуалността се ражда по-скоро в ексцентричността и неочакваните сенчести склонности на душата, отколкото в нормалността и конформизма.
Този, който се грижи за душата, няма проблем с особеното и неочакваното. Когато изнасям лекция за сянката пред бъдещите терапевти, понякога питам: „Къде е за вас границата на перверзното, къде е точката, при която се сблъсквате със собствения си страх и отвращение?“ Някои казват, че тази граница са сексуалните посегателства, и аз се чудя как тези хора могат да работят професионално с малтретирани или малтретиращи пациенти. Други заявяват, че това е жестокостта от всякакъв вид. Трети намират сексуалните фантазии за перверзни. Всеки би могъл да си зададе същия въпрос.
Къде се сблъсквам със стена, когато погледна в собственото си сърце? Къде е границата?
Не случайно историята на изкуството е пълна с гротескни образи – окървавени и изкривени разпятия, изящно деформирани тела и сюрреалистични пейзажи. Понякога отклонението от нормалното е специфично откровение. В алхимията то било наричано действие, противоречащо на природата.
В собствения си живот бихме могли да забележим същия вид артистични прояви. Когато нормалността експлодира или се разбие в лудостта и сянката, бихме могли да се вгледаме внимателно в потенциалния смисъл на събитието, преди да се опитваме да възстановим познатия ред. Ако ще бъдем любознателни към душата, може да ни се наложи да изследваме нейните отклонения, нейната перверзна склонност да се противопоставя на очакванията.
Вследствие на това бихме могли да станем подозрителни към нормалността. Една фасада на нормалност може да крие много отклонения. Заедно с това е доста лесно да разпознаем бездушието в стандартизирането на преживяванията.“
Томас Мур, „Грижа за душата“, с. 14-15
Зад фасадата на нормалността се крият не просто отклонения, които понякога наричаме перверзни. Зад фасадата на нормалността се крият затрупани късчета душа, отрязани аспекти от нашето различие, които стряскат хората, горди със своята нормалност. Маршът на средностатистическото мислене сковава живота ни със страх от отхвърляне, а нашето приспособяване се усеща като провал, когато е сметка на проявата на нашето различие и уникалност. Хубавото е, че живеем във време, когато толерантността към чуждите различия нараства. Заедно със смелостта да изразим и своите.
И така, това е значимият въпрос: „Къде се сблъсквам със стена, когато погледна в собственото си сърце? Къде е границата?“
Камелия
