Според Ошо,
„Има два начина да се отделиш от фалшивите си идентичности. Ти не си това, което си мислиш, чувстваш, представяш, проектираш.
Това, което си, е просто фактът да си осъзнат.
Каквото и да се случва, ти оставаш само съзнанието. Ти си съзнанието – тази идентичност не може да се разпадне. Тази идентичност не може да бъде оспорвана. Всичко останало може да бъде отречено и отхвърлено.
Съзнанието остава крайният и единствен субстрат, единствената основа. Не може да я отричаш, не може да я отхвърляш, не може да се отделиш от нея.
Така че това е процесът: това, което не може да се махне, това, което не може да се отдели от теб, това си ти; това, което може да бъде отделено от теб, не си ти.
Болката е там; малко по-късно тя вече може да не е там – но ти ще бъдеш там. Щастието идва и си отива; било е и няма да го има – но теб ще те има. Тялото е младо, след това тялото остарява… и всичко останало идва и си отива – гостите идват и си отиват – но домакинът остава същия.
Затова Дзен мистиците казват: Не се загубвай в тълпата от гости.
Помни, че си ти домакинът. Да си домакин е будност. Да си домакин е наблюдаващото съзнание. Кой е основният елемент, който винаги остава един и същ у теб? Бъди само това и се деидентифицирай от всичко останало, което идва и си отива.
Но ние се идентифицираме с гостите. Наистина, домакинът е толкова зает с гостите, че забравя.
Мулла Насрудин организирал парти за приятели и непознати. Партито било много досадно, половината нощ вече била минала и така продължавала. И така, един от непознатите гости без да знае, че Мулла е домакинът, му казал, „Никога не съм виждал такова парти, такава глупост. Изглежда, че никога няма да свърши, и аз съм толкова отегчен, че ми се иска да се махна.“
Мулла му казал, „Ти каза съвсем същото, което и аз си мислех. Аз самият не съм виждал толкова досадно и глупаво парти досега, но не бях толкова смел както ти. Аз също си мислех да се махна и да избягам.“ И така, и двамата избягали.
Изведнъж на улицата Мулла си спомнил и казал: „Нещо погрешно се случва, защото сега си спомних, че аз съм домакинът! Така че моля те да ме извиниш, но ще трябва да се върна.“
Това ни се случва на всички нас: домакинът е загубен, той бива забравен всеки момент.
Този домакин е твоят вътрешен свидетел – твоят наблюдаващ Аз. Болката идва и удоволствието я последва; има щастие и след това има нещастие. Помни домакина. Когато гостът е там, помни и домакина.
Има толкова много видове гости: приятни, болезнени; гости, които харесваш, гости, които не искаш да са твои гости; гости, които искаш да избегнеш – но всички те са гости.
Помни домакина. Винаги помни домакина. Бъди центриран в домакина. Остани в твоето домакинстване. И тогава идва отделянето. Тогава има разстояние, има интервал – и мостът се счупва. В момента, в който мостът се счупи, настъпва феноменът на изоставянето на себе си. Ти си в него, но вече не си част от него. Тогава ти си вътре в госта, но същевременно си и домакин. Няма нужда да бягаш от госта – няма нужда.“
Osho, The Passion For the Impossible
За мен изразът „Винаги помни домакина“ е отлично средство за спомняне. Когато започнем да се люшкаме между силните чувства, той ни напомня да се върнем към себе си – към своя най-вътрешен център, който е съзнаващият Аз. Сред гостите, на които се налага да сме домакин, има и един гост, за който по-рядко говорим, защото страданието, което той поражда, е лишено от драматизъм. Привилегия на богатите хора в миналото, този гост все по-често започва да спохожда и душата на съвременния човек в моментите на пресищане или монотонност. Този гост е отегчението.
С времето успях да открия алхимичната ценност и на този вид страдание. За интроверта е по-лесно да се справи с бягството от неприятните преживявания чрез отклоняване на вниманието с различни активности във външния свят. Той може да е щастлив и с нещата, които му харесва да прави, когато е сам. Но дори и тези интровертни дейности могат да стигнат своя предел на пресищане. Това е безценен момент, защото най-сетне умът се е отегчил сам от себе си. Достигната е точка на насищане, отвъд която най-сетне може да се премине отвъд ума. Това е точката, в която „мостът се счупва и домакинът се завръща към партито, което не му харесва“.
Смятам, че поради липсата на драматизъм в страданието при преживяването на отегчение, ние сме склонни да недооценяваме важната му роля като двигател на духовния растеж на човека. А огромната част от промените в живота ни се случват именно защото сме стигнали точката на пресищане. На насищането. След което пускаме нещото, за което сме се хванали, просто защото сме преяли с тази храна. Натрапливите мисли отпадат естествено заради простата причина, че на умът вече му се повръща от тях.
Погълнати от задачите на всекидневието, движени от страховете за оцеляване и желанието за себедоказване или за преживяване на едно или друго земно удоволствие, ние не винаги успяваме да разпознаем достатъчно преживяването на досада и отегчение. Но то е там. Като другата страна на монетата, то неизбежно допълва своята противоположност – любопитството, вдъхновението, усещането за смисъл и цел. Двете части на махалото, между които неизменно се движи енергията на ума са творчество – монотонност, интерес – отегчение, застой – движение. Едва когато станем осъзнати за този факт, ще успеем да си спомним за домакина.
И така, първо е потапянето в света на сетивното – на удоволствията от земното, на борбата за оцеляване и битката за успех. По-късно идва усещането за безсмислие и застой – доста мъчително преживяване, всъщност. Едва след като и това преживяване достигне някакви критични стойности, по принципа на енантиодромията нещата се обръщат – отново идва творческият импулс и усещането за смисъл, но този път те идват от по-дълбоко място. Дейвид Гордън нарича това пускане на стратегията на егото за бягство от действителността и прегръщане на базисния екзистенциален факт – самотата. За да разграничи тези двете Ошо говори за разликата между действието и активността – действието идва от домакина, активността идва от гостите.
„Помни домакина“ е формула на алхимиране на отегчението от монотонността на всекидневния ни живот в духовно средство за осъзнаване и присъствие. Тогава, дори и нещата от живота да останат същите, погледът, който ги вижда, вече е друг. Не случайно голяма част от техниките за медитация се основават на извършването на монотонно действие (например, повтарянето на мантри), което създава условия съзнанието да премине отвъд видимото, към друго ниво на възприятие. Не е необходимо обаче да напяваме мантри, за да направим това – в живота ни винаги може да се намерят достатъчно ситуации, от които бихме искали да избягаме, защото са досадни и скучни, но въпреки това се налага да ги вършим. Точно те са прекрасна възможност за осъзнаване чрез присъствие, която можем да наречем и по друг начин: „Гостите идват и си отиват, но ти помни домакина“.
Камелия Хаджийска
