„На мен винаги ми се е струвало, че вината не е истинско чувство, а по-скоро защита срещу усещанията – на самота, грозота, лошота и вероятно на угризение.
Вината е защита срещу истинското страдание.
На вас може да ви звучи еретично, но във вината има нещо силно манипулативно и хлъзгаво. Когато хората заобясняват колко виновни се чувстват за нещо, нерядко ми се струва, че това е някак нереално. То изисква публика.
Угризението е много по-дълбоко и по-болезнено, и никакви слушатели не могат да го изкупят, защото то е конфронтация със собствената ни душа…
Угризението може да бъде свързано с някаква дълбоко присъща нравственост, която е част от вътрешната същност, докато вината се свързва с нарушения спрямо колективната етика.
Угризението често е начало към придвижване към действителността, към приемане на собствената двойнственост – с други думи, на депресивното положение на Клайн…
Вината, да го кажем грубо, е вид психичен антидепресант… И да, аз смятам, че депресията – онази, която е нигредо, процес на обособяване и „егоизъм“, също е архетипен процес на посвещение, в който се изковава истинската индивидуална съвест.“
Лиз Грийн
Ако сте решили, че най-важното във вашия живот е да го видите такъв, какъвто е, а не през призмата на вашите очаквания и желания, ето едно добро начало – започнете да правите разграничение между вина и угризение. Защото по-голямата част от нашите проблеми идва от това, че изкривяваме реалността, за да напасне на нашите вярвания, желания и очаквания. При това не толкова външната, а вътрешната ни реалност.
И така продължаваме, докато животът започне да крещи, че нещо не е наред. Това, което не е наред, е изкривяването на реалността. Да се чувстваме виновни също е форма на такова изкривяване.
Не познавам по-добър начин да спрем с обвиненията към хората от външния свят от това да престанем сами себе си да обвиняваме, че не сме съвършени. Затова, както пише Лиз Грийн, да станем депресивни в смисъла на М. Клайн е израз на психично здраве. Това означава, че вече сме в контакт с реалността без да я изопачаваме.
Едва след това можем и да променяме тази реалност. Преди това обаче е приемането й такава, каквато е.
Камелия Хаджийска
