Съжаление на другите – вредният начин на помагане

Представянето на блокажите по пътя на предаването като начин на живот няма да бъде пълно, ако не представя и третия такъв – след първия, който е да гледаме на Бога като на авторитет извън и над нас, и втория, който се отнася до идеалите и стандартите на обществото. Третият блокаж се случва, когато подхождаме към помагането и състраданието към другите хора, по начин, в който границите между нас и тях се размиват. За хората с духовни ценности и чувствителни сърца, това може да се окаже не само най-важният блокаж към живота, воден от лекота и радост, но и най-неосъзнатият. По отношение на помагането на другите хора има толкова много объркващи вярвания, че сега с удоволствие споделям написаното от Памела Крибе по-долу с вас:

„Има още един фалшив бог, който искам да спомена и който вероятно взема надмощие във всекидневния ви живот. Това е съжалението към вашите приятели, споделянето на товара със своите най-скъпи същества като страдате заедно с тях.

Сега вие можете да попитате: как това би могло да бъде идол? Не се ли очаква да се свързвам с другите, особено с любимите на сърцето ми, и да им помагам, ако мога? Това, за което аз говоря, е за тенденцията ви да се свързвате с хората край себе си толкова дълбоко, че сте потопени в тяхната болка, техните проблеми и негативни емоции, че губите контакта със своята същност и вътрешен мир. Този вид съжаление и съвместно страдание не е ваш дълг, не е полезно за другия човек и не говори на истината на този, който сте.

Много от това, което вие наричате „висока чувствителност“, е да си толкова отворен към енергията на другите хора, че това да отнема твоята собствена. Вашата емпатия (т.е. способност да чувствате настроенията и емоциите на другите хора) в този случай неефективно е балансирана от прозрението, че негативните енергии на другия човек принадлежат на него, а не на вас. Вие не осъзнавате достатъчно ясно, че тази негативност играе много важна роля в живота на другия човек и че вие можете да ги осветлите чрез своето състрадание и разбиране, но това не служи на никого, ако вие страдате с него.

Разбира се, вие бихте искали да видите своите скъпи същества водещи щастлив и пълноценен живот (безотносително дали това е съпруг, дете, родител или приятел). Може би вие бихте искали те да се чувстват добре и техните проблеми да бъдат решени. Винаги обаче помнете, че проблемите, които те имат, са техни собствени творения. Проблеми с взаимоотношенията, с парите, със здравето, психологически разстройства… всички те отразяват дълбоко разположени конфликти с душата. Някъде дълбоко в себе си хората биха искали да преживеят тези проблеми, за да могат да постигнат яснота за нещо. На вас може да ви изглежда, че те са жертви, особено ако се въртят в кръг отново и отново. Но често пъти това означава, че те все още искат да преживеят някакви аспекти по-добре, и че те все още не са отворени към вашата помощ. Ако въпреки това се опитате да им помогнете, вие лесно ще се превърнете в притискащи и контролиращи и ще изчерпате своя собствен източник на сила. След което ще се изтощите и ще се предадете като начин на живот.

Като давате твърде много или неподходящо, вие хабите енергия и се оковавате с вериги към този, на който помагате. Това ви прави зависими от другия човек за вашето собствено благополучие. Вашите емоционални енергии се смесват и това е една от основните причини за загуба на сила, жизненост и осъзнатост. Малко неща могат толкова лесно да изчерпат вашата енергия толкова лесно, колкото   постоянното чувство за дълг, вина и отговорност за някой друг.

Да бъдеш наистина помагащ на някой друг означава, че ти влагаш своята енергия в служба на решението на проблема, а не в самия проблем. За да направиш това, ти няма нужда да се правиш на малък, а точно обратното – на голям. Колкото повече осъзнатост и независимост излъчваш, толкова повече ти въплъщаваш „енергията на решението“ и толкова повече ти може да означаваш нещо за някой друг без да изтощаваш себе си. Ако страдаш заедно с тях, ти само потвърждаваш проблема.“

с.22-24 Памела Крибе, „Живот от сърцето“ „HEART CENTERED LIVING“ – Messages inspired by Christ consciousness

В този сайт има не малко публикации по темата за помагането на другите хора. Тази е поредната. Но дори и да повтаря казаното в предишните, това не ме тревожи, защото ние прилагаме знанието на практика, едва когато разберем – когато наистина разберем. А за да случи разбирането, понякога се налага да минем през доста повторения. Аз лично имам богат опит в това отношение – не само като човек, чиято професия е свързана с това да помага на другите, но и като човек, който сам е бил в ролята на получаващ помощ. Затова на тоя етап от живота ми за мен няма никакво съмнение,  че

правилното помагане не би могло да доведе до добри резултати, ако липсват ясните граници между двете страни във взаимоотношението.

Също така знам, че хората понякога наистина имат нужда да стоят в цикъла на страдание малко по-дълго, отколкото те самите казват, и, отколкото на мен като техен помощник ми се иска, но това също е съвсем в реда на нещата.

Това, което отстрани изглежда като зацикляне, на един по-късен етап става ясно, че е вътрешно зреене. Разбрах, че някои хора не се интересуват от бързите решения, защото имат желание да минат през по-дълги и обиколни пътища, така че да могат да видят повече неща, да преживеят повече неща. И, въпреки че помагането е сложно нещо,

в сърцевината си то е просто, защото се основава на две базисни неща – уважение към чуждата съдба и доверие в личните ресурси на другия.

Ако тези двете липсват, се случва това, което Памела Крибе нарича блокаж, а на езика на психотерапията – поемане на чужда отговорност чрез навлизане в чужда територия. И това не е добре и за двете страни!

Знам за това не само от страната на терапевта, но и от другата страна – като участник в групи за терапевтична работа. Всеки път съм се вбесявала, ако показвайки своята слабост пред другите в този момент (или малко по-късно) някой от другите участници се втурва да ме успокоява, съветва и утешава. Дори и моите реакции да са твърде засилени (например, поради „овнешкия ми асцендент“ и „манифесторския ми хюман дизайн“), вярвам, че всеки човек, който наистина зачита своите вътрешни чувства в цялата им палитра, не би се почувствал добре от нахлуването на някой друг, който да ги обезцени като го погледне със съжаление или още повече – да го съветва и помага услужливо. Наистина вярвам, че

„пътят към ада е изпълнен с добри намерения“,

както се казва в една българска поговорка, и най-опасни са хората, които са толкова погълнати от добрите си намерения, че пропускат да осъзнаят вътрешните си причини за това, че не могат да стоят спокойно при вида на чуждото страдание и затова невротично се втурват да спасяват, утешават, помагат и прочие неща.

Ако ви е трудно да стоите спокойно, с уважение и доверие към другия, когато виждате неговата болка и страдание, не се втурвайте да го спасявате, а първо се попитайте какво не е наред с вас. Защото това със сигурност означава нещо за вашата собствена болка. Както и за здравословните граници на отговорност между нас и другите.

Защото на по-ниските нива на психично здраве, там където няма ясни граници между хората, хората са склонни да се грижат за своето благополучие като първо се грижат за благополучието на човека, с който са свързани. Те вярват, че за да могат те да се почувстват добре, първо другият трябва де се почувства добре.

Става ясно, че това всъщност е доста егоистично помагане, защото в сърцевината си то означава „Аз искам ти да си добре, за да мога аз да съм добре“ (защото, ако ти не си добре, аз също няма да съм добре). Интересното е, че тези хора вярват, че е точно обратното – че те са егоисти, ако могат да се чувстват добре, дори и когато другият не е добре. И понеже го вярват, те навлизат в чуждите територии и започват да режисират чуждите филми. От подобно смесване на границите в дългосрочен план нещата стават още по-объркани и преплетени, а в системата от взаимоотношения вече няма човек, който да въплъщава принципа на решението чрез себе си. Защото всички вече са зле.

Наистина вярвам, че всеки един от нас е отговорен за управлението на своята си планетка. Разбира се, това не значи, че ако някой не поиска нашата помощ ние не трябва да му я дадем. Не, в никакъв случай, защото това е отиване в другата крайност! Става дума за това да даваме, но като акт на свободен избор и добра воля и ако не смятаме, че „един аспект на Божественото е безпомощен без нас“, както казва Нийл Доналд Уолш. Вярвам, че ако си мислим, че без нашата помощ другият не би могъл да се справи, не само е проява на високомерие, но и намеса в Божиите работи (надявам се да четящите тук да нямат твърде буквално мислене, за да не изпаднем в безкрайни дискусии за това, че освен ляв крак, ние имаме и десен такъв).

Камелия Хаджийска