Тази статия е превод от английски език на статията на Олга Казан The Dark Side of Mindfulness – Тъмната страна на осъзнатостта.
Имах намерение да я представя накратко с мои коментари, но вместо това реших първо да я споделя цялата.
Статията е дълга, но позволява на заинтересования читател да се запознае с целия контекст – предисторията, историята, научните резултати и изводи. На следващ етап ще добавя нещо и от мен самата.
И така, това е статията:
В търсене на доказателства, че медитацията подобрява съня
През 2004 г. Уилъби Бритън, тогава докторант по клинична психология в Университета на Аризона, започва да набира участници за изследване, с което, както тя е напълно сигурна, ще покаже, че медитацията подобрява съня.
Бритън, преподавател по медитация, е толкова отдадена на практиката, че вижда себе си като „двоен агент“ — човек, който използва науката, за да популяризира медитацията. Въпреки че е израснала в епископално семейство, което не спазва стриктно религиозните обреди, тя се запалва силно по будистките учения. В свободното си време чете книги за медитация и в един момент дори обмисля да стане будистка монахиня. Тя е уверена, че медитацията подобрява почти всичко, включително съня; тя вече е подобрила толкова много неща в нейния собствен живот.
За своето изследване Бритън разделя 26 участници на две групи: едната преминава през осемседмичен курс по медитация, а другата служи като контролна група. Тя ги довежда в лаборатория, където да пренощуват, докато сензори измерват техните мозъчни вълни, мускулна активност и движения на очите.
Но когато преглежда резултатите, тя с разочарование установява, че те са пълната противоположност на очакванията ѝ. Участниците в медитационната група спят по-неспокойно, с по-чести събуждания в сравнение с тези, които не медитират. Те прекарват повече време във „Фаза 1“ — най-леката фаза на съня, от която хората се разбуждат най-лесно. „Графика след графика, както и да го погледнеш — брой събуждания, брой микросъбуждания, брой минути във Фаза 1 — каза ми Бритън, — количеството медитация, което субектите практикуваха, бе в пряка корелация с по-лошото качество на съня.“
Бритън не е сигурна какво се е случило. Дали е сгрешила някъде? Дали е проектирала изследването лошо? Дали резултатът е случайност — произволна находка, която не означава много? Или може би медитиращите просто се нуждаят от по-малко сън. По онова време популяризирането на медитацията е по-важно за нея от научната етика и тя се притеснява, че публикуването на резултатите би означавало „увреждане на дхарма“ — критикуване на ученията на Буда. Затова не ги публикува.
На един медитационен ритрийт малко след това тя разговаря за изследването си с един учител по медитация, когато той казва: „Не знам защо всички вие, психолозите, се опитвате да превърнете медитацията в техника за релаксация. Всеки знае, че ако медитираш достатъчно, спираш да спиш.“
На някакво ниво Бритън трябва да е знаела това. До този момент тя прекарва години както в медитация, така и в изследване на мозъка. Тъй като повечето видове медитация имат за цел да засилят концентрацията, практиката може да действа като стимулант. И точно както химическите стимуланти от рода на кофеина и Адерал могат да пречат на съня, така може и прекомерната медитация.
Какво друго, пита се тя, знаят учителите по медитация, което спестяват на хората? Постепенно, започвайки от това изследване на съня, пластовете от мисли, които поддържат мирогледа на Бритън — че будизмът е панацея и че медитацията винаги е полезна и никога не може да навреди, — започват да се сриват. С течение на времето тя установява, че медитацията — индустрия за милиарди долари, рекламирана като лечение за тревожност, хронична болка, злоупотреба с алкохол, пристрастявания и редица други заболявания — понякога, при определени хора, може да предизвика тежки и трайни странични ефекти: депресия, тревожност, дори остра психоза. Губенето на ценностната система, която е била фундаментална за живота ѝ, я тласка да създаде новаторски корпус от изследвания относно неблагоприятните ефекти от медитацията, а след това и да основава клинична практика, насочена към подкрепа на хората — а те се оказват много, — които вярват, че медитацията им е навредила.
Предисторията
Бритън е с права руса коса, сини очи и приглушено изражение. Когато ѝ кажете нещо, тя прави пауза, сякаш премисля дали да се усмихне или не. Веднъж неин колега ѝ подсказва, че може да е от аутистичния спектър. „А аз бях просто: „Окей“, разказа ми тя наскоро.
Тя израства във ферма в Масачузетс с родители, които вярват, че човек трябва да намери проблем, който не се решава от никого, и да го превърне в своя ниша. Нишата на баща ѝ е ферментирането на отпадъци от местни предприятия и продаването им като компост.
Бритън е, по собствените ѝ думи, странно дете, което прекарва доста време само. Тя постоянно задава странни въпроси от рода на: „Какво гледа през очите ми?“.
Един ден по време на лятната ваканция след третата ѝ година в Университета „Колгейт“, където учи невронаука, Бритън отива в дома на най-добрата си приятелка Сара — шампионка по атлетика в Дъртмът — и я намира да лежи безжизнена на леглото, с ловна пушка на пода и петно от кръв на стената. Претоварена от натиска на състезателния спорт, Сара е отнела живота си.
След смъртта на Сара Бритън развива симптоми на посттравматично стресово разстройство (ПТСР). Започва да се страхува да пресича улицата и да шофира. Не обича да отваря врати, защото се бои, че може да открие труп зад тях. В един момент, докато умъртвява плъхове на работната си маса в лабораторията на Националните институти по здравеопазване, където работи между колежа и докторантурата, тя гледа как кръвта се отчаква от очите им и пита на глас колега: „Къде отива това?“. „Във фризера“, отговаря той. Но Бритън не пита за тялото на плъха, а за неговата жизнена сила. Къде отива тя?
Тя не желае да взема медикаменти, затова баща ѝ ѝ изпраща книгата „Път със сърце“ (*A Path With Heart*) от известния учител по медитация Джак Корнфийлд. Тя оценява обяснението на Корнфийлд защо хората са толкова склонни към прекомерно умуване и преживяване — „отново и отново усещаме познатото привличане на мисли и реакции, които ни отдалечават от настоящия момент“, пише той — както и факта, че той предлага изход чрез медитацията. Тя започва да медитира по половин до един час всеки ден.
Бумът на медитацията
В докторантурата си Бритън първоначално насочва изследванията си към невронауката на преживяванията, близки до смъртта, но за дисертацията си се пренасочва към изучаването на медитацията, която лично за нея е била толкова успокояваща и стабилизираща.
Медитацията, дори тогава, изживява истински подем. През 2005 г. режисьорът Дейвид Линч създава фондация, чиято цел е да популяризира трансценденталната медитация в колежите и училищата. Скоро изпълнителни директори от технологичния сектор започват да се стичат на форуми за осъзнатост, за да научат повече за „мъдростта на работното място“ или „осъзнатото лидерство“, а курсът по осъзнатост за служителите на Google редовно има дълъг списък с чакащи. Влиятелни знаменитости, сред които Опра и Ариана Хъфингтън, отдават заслуженото на медитацията за това, че ги държи балансирани в процеса на изграждане на техните империи. Леброн Джеймс се партнира с Calm — приложение за медитация и сън за милиарди долари. Днес, според едно проучване, около половината от всички американци са опитвали медитация, а около една пета медитират редовно.
Популярността на медитацията е напълно основателна. Въпреки че практиката отдавна се подкрепя от по-екзотичните и псевдонаучни кътчета на уелнес индустрията, както и от източната философия, все по-голям обем от научни изследвания подсказва, че тя има всякакви измерими ползи. Големи проучвания показват, че медитацията може да облекчи тревожността и депресията — поне толкова добре, колкото и антидепресантът Лексапро, но без финансови разходи и с по-малко странични ефекти. Дори кратки периоди на медитация показват забележими ефекти върху мозъка: няколко изследвания установяват, че осем седмици обучение по медитация могат да намалят реактивността в амигдалата — емоционалния център на мозъка, а друго изследване показва, че медитацията може да помогне за активирането на мозъчни региони, участващи във вниманието, паметта и приемането на чужда гледна точка при хора със социално тревожно разстройство. Други авторитетни проучвания свързват медитацията с позитивно настроение, подобрена имунна функция, намалено хронично възпаление, по-малко болки в гърба, по-ниско кръвно налягане, повишена себеосъзнатост, подобрен обхват на вниманието, по-голямо съчувствие и дори намалено чувство за самота при по-възрастните хора.
Извън научните доказателства Бритън вярва, че медитацията е станала популярна, защото е здравословен трик (*health hack*), който хората могат да прилагат самостоятелно, без да разчитат на скъпоструващи медицински грижи. Практиката внушава, че „под цялото ти мислене се крие някакво прекрасно, базово състояние“, което просто чака да бъде открито, казва тя. Вероятно помага и фактът, добавя тя, че медитацията е „това древно нещо от Азия и следователно изглежда по-автентично, истинско или нещо подобно“.
В докторантурата си Бритън се превръща в сериозно медитиращ човек в западната инсайт традиция (*insight tradition*), която включва седене и фокусиране върху „котва“, като например дишането, понякога с часове наред. Бритън я описва като строга, сурова практика, предназначена да „тренира ума“. Тя изгражда живота си около древните будистки принципи. Когато колеги правят коментари за нейния семпъл външен вид, тя отговаря: „Защо да се украсявам?“.
Скоро Бритън се потапя в тибетските изследвания. Вместо да чете романи вечер, тя чете книги за дхарма. По онова време нейното верую е, че „постигането на просветление е най-полезното нещо, което можеш да направиш за света“. Тя обмисля да напусне академичните среди, за да се премести в манастир в Азия, което би означавало да се откаже от досегашния си живот, да даде обет за безбрачие (*celibacy*) и да живее под ново име.
Тя обаче остава в Съединените щати и продължава научната си работа, като същевременно се обучава да преподава намаляване на стреса на основата на осъзнатостта (*Mindfulness-Based Stress Reduction* — MBSR) — светска програма за медитация, разработена през 70-те години от молекулярния биолог Джон Кабат-Зин, както и свързания курс, наречен когнитивна терапия на основата на осъзнатостта (*Mindfulness-Based Cognitive Therapy*). Тези курсове обещават да помогнат на обикновените хора със справянето със стреса, пониженото настроение и хроничната болка; редом с ежедневната практика на медитация, те обикновено включват и някои небудистки учения от психологията и литературата.
Бритън се премества в Род Айлънд, за да започне клиничната си специализация в Медицинското училище „Уорън Алпърт“ към Университета „Браун“. Тя не познава никого там и работейки по 12 часа на ден, се чувства застрашена от безкомпромисната академична атмосфера на Бръшляновата лига. За да запълни времето, което има за себе си, тя започва да медитира по три часа на ден.
Когато практиката променя усещането за „аз“
Една вечер, след като медитира на балкона си в продължение на час, тя се връща вътре и забелязва, че домът ѝ се усеща така, сякаш е на някой друг. Снимка, на която е с двама приятели, изглежда като снимка на трима души, които просто познава.
Бритън решава да разходи и докато върви по улиците на Провидънс, се чувства като птица, кацнала на собственото ѝ рамо, която я наблюдава. Влиза в една креперия, където забелязва двама души да спорят. Когато и двамата се обръщат и я поглеждат строго, тя си мисли: „О, Боже мой, забравих, че съм човек.“
Това, което Бритън преживява, се нарича дисоциация — състояние, което понякога може да бъде еволюционно полезно, тъй като може да помогне на хората да се справят със задача при преобладаващ, парализиращ страх. Но според Бритън и други изследователи то може да се случи и при хора, които медитират прекомерно. Бритън ми сподели, че продължителната медитация може да подтикне префронталния кортекс практически да изключи емоционалните центрове на мозъка, правейки чувствата да изглеждат приглушени. А без типичните емоции, които проектираме върху обектите, познатите неща — нашите ръце, нашите домове — могат да започнат да изглеждат чужди. Хилийн Слагтер, когнитивен невроучен от Свободния университет в Амстердам (Vrije Universiteit Amsterdam), която изследва медитацията, казва, че част от начина, по който мозъкът поражда усещането ни за аз-а, е чрез прогнозиране как ще взаимодействаме със света занапред. Ако прекарате достатъчно време във фокусиране изцяло върху настоящия момент — както се цели по време на медитация, — Слагтер казва, че усещането ви за бъдещето може да започне да избледнява, а с него и усещането ви за собственото „аз“. Това може да доведе до дисоциация.
Бритън започва да преживява дисоциация по няколко пъти на седмица. Има затруднения при шофиране, тъй като не може да усети къде започва и къде свършва нейното тяло. Гледа някой сантиментален рекламен клип и внезапно забелязва, че лицето ѝ е мокро, без изобщо да е осъзнала, че рони сълзи. Чувства се пропусклива — сякаш душевните състояния на другите хора са нейни собствени, факт, който става особено обезпокоителен, когато работи с пациенти със суицидни мисли. Дисоциацията продължава шест или седем години, като понякога се появява по време на медитация, а друг път — абсолютно произволно.
Когато споделя за дисоциацията с учители по медитация, по думите ѝ те я уверяват, че е навлязла в нов етап от просветлението — че „язди вола наопаки“. Те ѝ казват, че е „видяла истината за не-аза“ (*no-self*), и че това е нещо хубаво. Препоръчват ѝ да продължи да медитира, което прави дисоциацията още по-тежка. Някак си Бритън завършва постдокторската си специализация, но не е напълно функционална. В продължение на цяло десетилетие тя няма интимни връзки.
Когато духовният опит и психичният срив започват да се преплитат
Още преди да започне да преживява дисоциация, друг пласт от мирогледа на Бритън започва да се срива, след като тя се премества в Род Айлънд и работи в стационарна психиатрична болница като част от специализацията си. Един ден постъпва човек от център за медитационни ритрийти в състояние на изразена психоза. Три месеца по-късно от същия център постъпва друг медитиращ в психоза. „Това е странно“, мисли си Бритън. „Дали се познават?“ Оказва се, че не.
Добре известно е, че психоделиците като ЛСД могат да отключат психични сривове, но медитацията може да предизвика изменени състояния на съзнанието, почти толкова мощни, колкото и тези, индуцирани от психоделици. Мозъкът обича и очаква определено количество дразнители; ако остане достатъчно дълго, без да прави нищо, невроните могат да започнат да се задействат спонтанно, произвеждайки например светлинни блясъци или измислени спомени. Известно е, че инуитите в Арктическия кръг преживяват вид хистерия, известна като „пиблокто“, която може да е предизвикана от сензорната депривация през дългите зими. Никой сякаш не знае защо точно както психоделиците, така и медитацията могат понякога да провокират психоза, но това може да е свързано с факта, че и двете могат да имат ефекта да „пренастройват мозъка ви“ — което може да е нещо позитивно, но може и да означава, че мозъкът ви просто вече не работи по начина, по който е работил преди. Той може да стане по-лесно податлив на влияние, например, или да придава съдбовно значение на незначителни събития.
На този етап от изследователската си работа проучванията на Бритън все още са фокусирани предимно върху ползите от медитацията — например как тя може да бъде полезна за хора с депресия и тийнейджъри със зависимости. Но сега, когато говори за изследванията си на конференции, тя понякога споменава накратко и някои от потенциалните неблагоприятни ефекти на медитацията. След това хора я притискат в ъгъла по коридорите или в тоалетната, за да ѝ разкажат, че са имали негативни преживявания с медитацията — от засилване на депресията до пълни психотични сривове.
Тя започва да се пита дали непредвидените ефекти от медитацията не надхвърлят рамките на няколко единични случая и нейния собствен опит с дисоциацията. Преди векове медитацията е била практикувана основно от монаси и други духовни търсачи в Източна Азия и Индия; тя не е била нещо, което обикновените хора правят, казва ми Пиърс Салгеро, историк на будизма и медицината в Държавния университет на Пенсилвания в Абингтън и редактор на книгата „Болестта на медитацията“ (Meditation Sickness). Целта на медитацията никога не е била просто релаксация или „изчистване на ума“, а пълно пренареждане на връзката на човека с неговите мисли. Това може да има смисъл за будистки монах, преследващ великото освобождение, но не и за случаен жител на Бруклин, който просто иска да бъде по-продуктивен на работа. Учението за не-аза (no-self) в будизма може да влезе в разрез с целите на западняците, които като цяло се стремят да бъдат най-добрата версия на себе си, а не да се откъсват от себе си.
Бритън започва да осъзнава, че изследванията върху осъзнатостта съдържат огромна празнота (lacuna): нейните потенциални рискове. Изследователите на медитацията, според нея, са склонни да не откриват неблагоприятни ефекти сред участниците в проучванията си, защото просто не ги питат за тях. Нещо повече, много изследвания на медитацията се финансират от организации, популяризиращи медитацията, и някои участници може да се чувстват под натиск да кажат, че психичното им здраве се е подобрило след медитиране. За медитацията няма такова нещо като плацебо, което допълнително усложнява изучаването на нейните ефекти. Когато Бритън търси предишни изследвания за рисковете от медитацията, тя открива предимно изолирани доклади за отделни случаи и малки проучвания — едно от които установява, че двама от 27 души, практикуващи медитация от дълго време, са имали „дълбоки неблагоприятни ефекти“, включително обърканост, депресия и силен тремор.
Бритън все още вярва в много от потенциалните ползи на медитацията, но започва да преосмисля ролята си на неин ентусиазиран поддръжник. „Просто изглеждаше, че светът няма нужда от още един изследовател на медитацията, който да я рекламира“, каза ми Бритън. „Ние сме като Starbucks — има по един на всеки ъгъл.“ Тя решава, че оценката на степента и тежестта на възможните негативни ефекти от медитацията ще бъде нейната версия за проблем, който чака да бъде разрешен — нейната ниша. През 2007 г. тя започва да интервюира медитиращи за това, което ще се превърне в първото цялостно изследване на неблагоприятните ефекти от медитацията.
„Разнообразието от съзерцателен опит“
През 2010 г. Бритън се запознава с учения по религиозни науки Джаред Линдал на една конференция. До този момент Бритън е медитирала толкова много, че вижда звезди дори с отворени очи — обикновено една синя или една бяла звезда — феномен, който будистите наричат *нимита*. Линдал е написал дисертацията си върху подобни визуални светлинни преживявания. Срещата с него, казва Бритън, е била „среща с някой, който разбира част от преживяването ми, която никой друг не беше разбрал“. Те написват съвместна статия за светлинните преживявания, индуцирани от медитация, започват да медитират заедно и в крайна сметка се влюбват. В годината, в която се запознава с Линдал, тя най-накрая публикува и изследването си за съня, проведено в Аризона — онова, което показва, че прекомерната медитация може да пречи на съня.
Линдал се присъединява към нея в проекта за предизвикателствата на медитацията, за който провеждат интервюта относно различни видове неблагоприятни ефекти, преживяни и наблюдавани от 60 медитиращи и 32 учители по медитация — сравнително малка извадка, която все пак е доста голяма за качествени изследвания от този тип. Те най-накрая публикуват първото си проучване, озаглавено „Разнообразието от съзерцателен опит“ (The Varieties of Contemplative Experience), през 2017 г., почти 10 години след като са го започнали.
Най-често срещаните неблагоприятни ефекти, съобщени от 82 процента от медитиращите (което важи за извадка, включваща единствено хора, преживели някакъв тип негативен ефект), са „страх, тревожност, паника или параноя“. На второ място по честота са „промени в мотивацията или целите“, преживяни от 78 процента. (По-късно Бритън разговаря с медитираща, която прекарва на дивана си две години, без да е способна да прави почти нищо, въпреки че повечето съобщени ефекти върху мотивацията са по-малко драматични.) По-малък брой съобщават за налудности, халюцинации, физическа болка, ярост и суицидни мисли. Ефектите продължават със средна продължителност от една до три години, а мнозинството от извадката посочва „умерено до тежко“ увреждане в поне една житейска сфера.
Въпреки че изследването показва, че най-вероятният причинител на проблеми е интензивната медитация — седенето в тишина в зала за ритрийти с часове или дни наред, — при 28 процента от медитиращите възникват проблеми от ежедневната им практика извън ритрийти, а 25 процента от хората в проучването са медитирали по по-малко от час на ден.
Това да си опитен или дори експертен медитатор не осигурява задължително защита. „Запитах го: „Написал си куп книги за дхарма. Как така никога не спомена това?“ — разказа ми тя за разговора си с един от учителите. — А той ми отвърна: „Ами, това не е добра реклама.“ Прави впечатление, че голяма част от хората в извадката на Бритън, пострадали от медитация, са с висше научно образование или докторски степени; Бритън вярва, че това се дължи на факта, че хората с високи постижения са склонни да се опитват да се представят „отлично“ в медитацията, като например пренебрегват всяко вътрешно усещане, че нещо може да не е наред. (Това ми заприлича на издръжливостта, необходима за придобиване на докторска степен: издържаш години на болка и скука срещу обещанието за голяма отплата накрая.)
Като изследване „Разнообразието от съзерцателен опит“ има някои присъщи ограничения. Тъй като за него са набирани хора, които вече са имали негативни преживявания, проучването не може да направи извод за тяхната разпространеност в общата популация. Изследването също така не може категорично да докаже причинно-следствена връзка — например възможно е симптомите на медитиращите да са се появили след медитация, но по непредвидени и несвързани причини. Някои будисти биха казали също, че преживяването на негативни емоции или други лоши ефекти е предвидено да бъде част от самата практика. В по-голямата си част обаче изследването е добре прието и широко цитирано в научните среди. То признава собствените си ограничения и уважението към него с времето дори нараства.
Какво показват данните?
Частично това се дължи на факта, че последващи изследвания, в някои от които Бритън участва, а в други не — като някои са проведени отчасти от най-известните академични поддръжници на медитацията, — предоставят солидни доказателства, че определен процент от медитиращите действително изпитват негативни ефекти от нея, вариращи от леки до тежки. Отчитаната честота на лошите ефекти варира, но повечето изследвания и повечето експерти, с които разговарях, оценяват, че около 10 процента от всички медитиращи ги преживяват, като разпространението е значително по-високо при определени обстоятелства. Ричард Сиърс, клиничен психолог и дзън майстор, който практикува медитация от около 40 години, казва, че смята изследването на Бритън за изключително важно. „Нещо се случва“ с тези медитиращи, които имат лоши преживявания, „и ние трябва да сме наясно с това. Това отваря диалог.“
Бритън и Линдал продължават да публикуват и редица други изследвания върху тъмните страни на медитацията, включително налудноподобни идеи и усещане за електрически разряди, преминаващи през тялото. Един от субектите в изследването развива параноя по време на медитационен ритрийт, напуска го и на път за вкъщи вярва, че пътните знаци препредават тайни съобщения лично до нея; друг се убеждава, че трябва да спаси света от „черен тантрически заговор“, организиран от персонала на ритрийт центъра, хвърля вода в лицето на своя учител по медитация и удря шамар на директора на центъра; трети започва да изпитва „месиански видения“ за „нуждата да се жертвам по някакъв начин в полза на спасението на човечеството“ и е убеден, че учителите по медитация комуникират с него чрез таен код; четвърти съобщава, че медитацията е събудила в него „енергия“ със „собствена воля“, която веднъж почти го принуждава да скочи от балкон, защото „искаше да се издигне и да полети“. Никой от тези хора преди това не е преживявал психоза и не е бил лекуван от психично заболяване.
Различните видове медитация показват различно неблагоприятно въздействие върху хората, които ги практикуват. В едно от изследванията на Бритън практиката на „практиката на отбелязването“ (noting) — етикетиране или отбелязване на мислите и телесните усещания — е била по-склонна да отключва тревожност, докато фокусирането върху котва, като например дишането е било по-вероятно да провокира депресивен епизод. Като цяло Бритън установява, че около един на всеки десет души, които са медитирали дори веднъж, е имал неблагоприятен ефект, продължил повече от месец — процент, който, ако медитацията беше лекарство, би я квалифицирал как „много честа“ според стандартната класификация за нежелани лекарствени реакции. По-честата медитация е склонна да засилва негативните ефекти, посочва Бритън.
Масивът от доказателства, натрупан от Бритън и Линдал, показващ, че медитацията понякога може да навреди, днес се подкрепя и от изследвания на други научни екипи. Проучване на Университета „Клемсън“ установява, че осъзнатостта парадоксално може да увеличи дистреса. (Култивирането на надеждна нагласа се оказва по-ефективно от осъзнатостта за укрепване на устойчивостта и благополучието на служителите.) Изследване от 2020 г. установява, че между 3 и 7 процента от училищните учители и университетските студенти във Великобритания, преминали курс по осъзнатост, съобщават за „неприятни преживявания“ — включително тревожност, мъчителни спомени, натрапливи мисли и физическа болка; друго проучване показва, че една четвърт от медитиращите са изпитвали „нежелани ефекти“ като паник атаки, гадене, главоболие, световъртеж, безсъние и дисоциация, въпреки че повечето от тези ефекти са били преходни. Германска изследователска група, проучваща над 1300 редовно медитиращи по целия свят, установява, че 13 процента са изпитвали неблагоприятни ефекти, включително малък брой, преживели „изключително тежки ефекти с трайни последици“ или „екстремно тежки ефекти“, които са били животозастрашаващи или са изисквали хоспитализация. Друга голяма анкета установява, че една четвърт от медитиращите — и по-висок процент от нерелигиозните медитиращи — са имали „особено неприятно преживяване, свързано с медитацията“.
До известна степен това е очаквано. Би било странно, ако едно-единствено лечение, рекламирано как решение за десетки психически и физически проблеми, облекчава всички тези заболявания без никакви странични ефекти. В медицината, „ако нещо не вреди, то най-вероятно и не помага“, каза ми Никълъс Ван Дам, психолог от Университета в Мелбърн, който е съавтор на публикации съвместно с Бритън. Заедно с екип от изследователи в Австралия Ван Дам установява, че около 9 процента от медитиращите в тяхното проучване съобщават за функционално увреждане, произтичащо от проблем, свързан с медитацията, включително промени в съня и чувство за откъснатост от останалите.
Ван Дам и колегите му установяват, че хората трябва да бъдат предупреждавани, че медитацията е противопоказана за определени групи, точно как определени медикаменти не бива да се дават на определени пациенти. Мигел Фариас, експериментален психолог от университетите в Ковънтри и Оксфорд, който се специализира в науката за медитацията, ми сподели, че ранната литература по когнитивно-поведенческа терапия от 70-те и 80-те години е препоръчвала да не се медитира по време на депресивен епизод. „Физическата активност е чудесен антидот срещу депресията“, казва Фариас. „А медитацията ви прави физически по-пасивни.“ В систематичен преглед Фариас и неговите съавтори установяват, че неблагоприятните събития сред всички медитиращи „не са необичайни“, появявайки се в 65 процента от прегледаните изследвания; най-често срещаните симптоми са били тревожност и депресия.
Какво се случва, когато една духовна практика стане светска техника?
Някои от страничните ефекти, които тези изследователи откриват, могат да се отдадат на факта, че през годините, откакто източните традиции на медитация са пренесени на Запад през XIX век, този някога предимно религиозен ритуал се е разширил далеч отвъд първоначалното си предназначение; неговият по-всеобхватен обхват може да има последствия, които оригиналният будистки контекст на практиката би предотвратил. Но както Салгеро и други посочват, ранните будистки текстове предупреждават, че „болестта на медитацията“ е мъчила дори отдадените съзерцатели от предишни епохи: в един китайски текст от VIII век Буда предупреждава за 50 „демонични състояния“, в които медитиращите могат да уловят, включително халюцинации, скръб, тревожност, суицидни мисли и обсебване от духове.
Докато работех върху последната си книга, посветена на промяната на личността, отчаяно исках да променя едно конкретно нещо у себе си: да понижа изключително високото си ниво на невротизъм — личностовата черта, свързана с тревожността и депресията. Когато потърсих в Google как да намаля депресията и тревожността, първото нещо без медикаменти, което се появи, беше медитацията. Затова се записах на онлайн курс за намаляване на стреса на основата на осъзнатостта (MBSR) — вида медитация, който Бритън също някога е преподавала и който днес предлага стотици курсове и инструктори, от които да избираш в цялата страна.
Намерих някои от будистките учения в курса, макар и разредени за начинаещи, за много полезни, и към края на осемседмичния курс един тест показа, че резултатът ми за невротизъм наистина леко е спаднал. Това ме изненада, тъй как не ме бива в медитацията — прекарвах цели 45-минутни сесии в прелистване на списъка си със задачи, притесненията си и други земни въпроси.
Това, което ме дразнеше най-много обаче, беше начинът, по който говореха учителите по медитация — речта им залиташе към Ню Ейдж клишета в страдателен залог. „Има известен подсъзнателен стремеж в това, което споделихте“, отговори един от учителите, когато му поставих въпрос как да направя „осъзнатото ходене“ по-възстановяващо. „Може би искате то да бъде релаксиращо, а не предизвикателно. Но това не е причината, поради която практикуваме. Ние практикуваме заради самия процес на практика и за да се срещнем с онова, което възниква.“
Когато отрицателното преживяване се обяснява като духовен напредък
Това е онова, което Бритън нарича „клише за прекратяване на мисленето“ (thought-terminating cliché) — дълбокомислена наглед фраза, използвана от хора с авторитет и власт, за да потушат всеки спор — или, както се изрази Бритън, начин учителите възпитано да предадат посланието: „Млъквай, по дяволите, и прави каквото ти казвам.“
Но много будисти и учители по медитация биха се съгласили с моя инструктор: усещането и наблюдението на дискомфорта е част от самия смисъл. В съответствие с това, голям брой от медитиращите, които Бритън е интервюирала, са ѝ споделили, че когато са повдигали въпроса за симптомите си пред своите учители по медитация, учителите са ги омаловажавали, казвайки неща като „Става по-зле, преди да стане по-добре“ и „Това, на което се съпротивляваш, персистира“. Техните учители подсказвали, че всички негативни преживявания по дефиниция са възможности за растеж, или че може би човекът просто медитира неправилно. Манталитетът изглеждаше така: „Опитайте нашия продукт и ако не ви хареса, значи просто не го правите правилно“, каза Бритън.
Това отношение съвпада с онова, което чух от няколко опитни медитиращи, преживели остър дистрес по време на медитация. Един мъж ми разказа, че след дълъг ритрийт, когато започнал да получава спазми, които стягали половината му лице, неговият учител по медитация просто му казал да се отпусне повече. Други двама опитни медитиращи, с които разговарях — Теран Палмър-Ейнджъл и Кармен Мария Алварес — също ми споделиха, че техни колеги медитиращи на дълъг ритрийт, организиран от Центъра за съзерцателни изследвания (Center for Contemplative Research), са преживели психотични сривове или са развили тикове, включително един мъж, който компулсивно въртял главата си в кръг. Учителят и един от съоснователите на центъра, Б. Алън Уолъс, им казал, че това е просто „неволево движение“ и че няма за какво да се притесняват.
Палмър-Ейнджъл и Алварес подчертаха, че преживяванията им отразяват този конкретен ритрийт, а не медитацията като цяло. Ева Натаня, другият съосновател на центъра, ми каза, че „никой не е бил диагностициран с психотичен срив от психиатър“ на ритрийт от основаването му през 2020 г. Тя обаче потвърди, че някои „лица развиват физически тикове“ поради „изблик на енергия“ по време на медитация. Тя заяви, че тези тикове понякога биват наричани „неволеви движения“ и че първоначално медитиращите биват насърчавани да „го пуснат и да се върнат към медитацията, защото тази енергия ще се изработи и отработи сама“. Тя добави, че самата тя е работила с човека с компулсивното въртене на главата, как е „задавала въпроси и е слушала“. По думите ѝ центърът разполага с множество форми на подкрепа, включително срещи с нея и Уолъс, психологическо консултиране, прегледи при лекари и физиотерапия.
Бритън си спомня как самата тя е лансирала версия на тази логика като преподавател по MBSR. „Опитвах се да казвам на хората: „Нищо не е добро или лошо, а мисленето го прави такова“, цитирайки Хамлет и стоическата философия. Известно време тази идея изглеждаше новаторска и градивно променяща живота: тайната на добрия живот е просто да приемаш всичко! Но след това нейната собствена практика на медитация започна да я кара да си мисли: „Окей, но чакай малко — сега не усещам да съществувам.“ Това не изглеждаше как нещо хубаво, както и да го погледнеш.
Cheetah House: когато медитиращите започват да търсят помощ
След като Бритън и Линдал публикуват изследването за „Разнообразието от съзерцателен опит“, телефонът в лабораторията им започва да звъни постоянно. Хора, преживяващи психоза, дисоциация, тикове и други проблеми след медитация, търсят помощ. Медитиращите се чувстват объркани и засрамени, сякаш сами са си навредили. Традиционните психотерапевти, разказват те, не разбирали през какво преминават — както и никой друг. Как изобщо можеш да си навредиш от медитация?
Вълната от търсещи подкрепа подтиква Бритън да отвори това, което нарича Cheetah House — игра на думи със citta, санскритската дума за „съзнание“ — и да го развие в пълноценна неправителствена организация, насочена към подкрепа на хора, преживели трудни състояния след медитация. Първоначално базирана в дома ѝ в Провидънс, днес организацията обслужва по 200 души на месец изцяло през Zoom.
Програмата на Cheetah House се състои предимно от беседи с експерти, сесии с член на „екипа за грижа“ и групи за подкрепа с други медитиращи, преживели плашещи състояния. Цените са на гъвкава основа; повечето хора плащат по 50 долара за сесия с член на екипа и 100 или повече долара за сесия със самата Бритън.
Много от клиентите на Cheetah House имат (сравнително) управляеми проблеми като тревожност и безсъние, но Бритън ми сподели, че веднъж или два пъти в месеца получава обаждане от човек, чийто близък е преживял психотичен срив, отключен от медитация. Значително по-рядко има случаи на хора, отнели живота си след интензивни медитационни ритрийти. „Когато хората казват, че сея семена на страх (fearmongering), моят отговор е: „Та ние дори още не сме стигнали до самоубийствата.“ Наскоро тя решава да създаде група за подкрепа за родители на медитиращи, развили тежки психиатрични симптоми, след като 13 семейства — четири от които вече са загубили децата си — проявяват интерес.
Между половината и три четвърти от клиентите на Cheetah House започват да проявяват симптоми след медитационен ритрийт, каза ми Бритън. Хората често отиват на ритрийт с идеята да задълбочат практиката си или да „релаксират“ — но това като цяло не са релаксиращи преживявания. Много ритрийти включват събуждане в зори, оскъдно хранене и абсолютно неподвижно седене с часове наред, фокусирано върху дишането. Няколко дни в такъв режим, казва Бритън, могат да направят невроните по-чувствителни, така че незначителни дразнители, като тиктакането на часовник или звукът от дишането на друг човек, да започнат да се усещат като парализиращи — както и емоции като ярост и скръб. Киърън Фокс, психиатър от Калифорнийския университет в Сан Франциско (UCSF) и опитен медитатор, ми каза, че ритрийтите са „едни от най-трудните неща, които съм правил през целия си живот. И това включва следването по медицина.“
Сред клиентите на Cheetah House, които интервюирах, ритрийтите се оказаха чест катализатор за неблагоприятни ефекти. Един медитиращ, Дан Милстийн, ми разказа, че след 10-дневен ритрийт прекарал години с усещането за пълна емоционална блокираност и откъснатост, сякаш „живее зад стъклена стена или було“. Друг мъж, Били (който поиска да не споменавам фамилията му), медитирал редовно в продължение на десетилетие, когато седемдневен мълчалив ритрийт рязко засилил физическата и психическата му тревожност: тресейки се непрестанно от неудържим тремор, той започнал да се чувства по-добре едва когато спрял да медитира.
Преди около 15 години жена, която поиска да остане анонимна, била на своя втори 10-дневен мълчалив ритрийт, когато започнала да усеща тик на лицето си, който се развил в компулсивен импулс да върти главата си в кръг. Чувствала се така, сякаш през тялото ѝ преминава ток. Треперенето ѝ било неудържимо и на моменти се гърчела на пода. В крайна сметка била хоспитализирана поради психоза. По-късно е диагностицирана с комплексно ПТСР и въпреки че се е научила как да овладява тези симптоми, тя ми сподели, че и днес продължава да изпитва неволеви мускулни движения. Друга жена, Ребека Фишър, ми разказа, че повече от 12 години след ритрийт, на който е присъствала, все още има хронична болка в краката и гърба.
Значителен брой от клиентите на Cheetah House наистина страдат от негативни ефекти извън ритрийтите. В дни след медитиране у дома с приложение, клиентка на име Сюзан Смол ми разказа как шофирала, когато „цялото ми усещане за себе си изчезна“ (*depersonalization*), след което в продължение на месеци преживявала „вълни от парализиращ страх“. Мъж на име Оуин ми сподели, че след осем дни самостоятелни 30-минутни аудио медитации всяка сутрин започнал да се чувства как „нервна развалина“, на ръба на психозата и сякаш всъщност не знае кой е — феномен, наречен деперсонализация.
Тези хора и други клиенти споделят, че са благодарни да чуят преживяванията на колеги медитиращи със подобни състояния, и че Cheetah House им е помогнала да се чувстват по-малко как „повредена играчка“, както се изрази Милстийн. Трудно им е било да намерят подкрепа другаде, отчасти защото една от най-честите препоръки при емоционален дистрес е именно да се опита медитация. Много от нейните клиенти, казва Бритън, изглеждат облекчени, когато тя им каже, че е напълно в реда на нещата, ако искат да спрат.
Какво се случва, когато посочиш проблемите с моста
На една скорошна Нова година Бритън била домакин на това, което шеговито нарича парти за „паралелна игра“ — вид събиране за интроверти, където всеки работи върху някакво творчество или занаят, за да не се налага да разговарят много. Тя направила маргарити, а приятели и колеги донесли списания за изрязване на колажи. Няколко часа по-късно някой вдигнал статия от списанието Psychotherapy Networker и казал: „Хей, това за теб ли е?“.
Историята наистина била за Cheetah House и Бритън изчакала всички да си тръгнат, за да я прочете. Един конкретен цитат обаче я вцепенил: „Трябва да има предупреждение за съдържанието на уебсайта на Cheetah House“, казва прочутият будистки учител и клиничен психолог Джак Корнфийлд. „Прекалено голяма част от него е дезинформация и прекомерно нагнетяване на страх.“
Това бил същият този Джак Корнфийлд — гуруто на осъзнатостта, написал „Път със сърце“, книгата, която бе поставила началото на пътуването на Бритън в будизма. Той бил как бащинска фигура и ментор за нея. Джак Корнфийлд смятал, че тя нагнетява страх. Единственото, което можела да си помисли тогава, било: „Благодаря, Татко.“ След това прекарала цяла седмица на легло. (Корнфийлд отказа коментар.)
Докато продължавала с изследванията си, Бритън постепенно започнала да се чувства изолирана и отблъсната от будистките среди, които някога били цялата ѝ лична и професионална среда. Тя разказа, че будистка организация ѝ изпратила заплашително писмо, след като интервюирала членове на тяхната общност. Веднъж, след като изнесла беседа за неблагоприятните ефекти на една конференция, Бритън разказва, че известен изследовател на медитацията я притиснал отвън и ѝ се разкрещял: „Не ти вярвам!“ (Изследователят отрича да е казвал това.)
Поканите за конференции започнали да пресъхват — а когато ги получавала, разказва тя, се оказвало, че е поканена да дебатира дали предизвикателствата, свързани с медитацията, изобщо съществуват — „което е просто обида за всеки един човек, когото съм интервюирала“, казва тя.
„Ако искаш да построиш мост, не можеш просто да повтаряш: „Мостът ще бъде толкова страхотен.“ Трябва да помислиш и къде е възможно той да поддаде“, каза ми Бритън. „И е толкова непопулярно да бъдеш точно този човек.“ Нейният бивш постдокторант, Роман Палицки, ми каза, че Бритън е пострадала заради това, че е посочила проблемите с моста. „Никой не се занимаваше сериозно с трудностите при медитация преди нея“, каза той. „И мисля, че голяма част от света на медитацията просто се обърна срещу нея.“
Медитацията наистина ли е проблемът?
Част от тези критики могат да се отдадат на различните интерпретации на науката и на това как най-добре да се лекуват упорити състояния като тревожност и депресия, когато всички средства имат потенциални недостатъци. Връзката „По-добре ли е за тревожен човек да медитира или да бъде на Лексапро?“ не е въпрос с лесен отговор. Фокс, психиатърът от UCSF, ми каза, че някои от невронаучните ефекти, които Бритън приписва на медитацията, като повишената активност в инсулата, могат да се интерпретират и като знак за по-добра „автономна осъзнатост“ — базово, да си по-настроен към вътрешните процеси на тялото си, — а не задължително като знак за травма или паника.
Но част от критиките сякаш произтичат от рефлексивна отбранителност от страна на популяризаторите на медитацията, които — може би разбираемо, предвид изобилните ползи, свързани с практиката — не искат да петнят репутацията на нещо добро.
Забелязал съм, че хората са склонни да защитават медитацията с фанатизъм, който не бях виждал от младежките си години в евангелските групи. Не ви харесва да медитирате? Чудесно, вие и не трябва да изпитвате удоволствие. Казвате, че не работи при вас? Е, просто не го правите правилно. Отговорът на всеки проблем с медитацията сякаш е още медитация.
Тази чувствителност се разпростира и сред изследователите на медитацията, повечето от които са самите медитиращи; академичните срещи, на които Бритън присъствала, понякога започвали с медитация. Никълъс Ван Дам, психолог от Университета в Мелбърн, ми каза, че в медитативните общности битува усещането, че „ако кажеш нещо лошо, ти отричаш доброто“. Фариас спомена, че след като включил глава за рисковете от медитацията в книгата си „Хапчето Буда“ (The Buddha Pill), някои от приятелите му „бяхa изключително раздразнени“, а двама от тях му казали, че „не можем публично да се виждаме като близки съратници“.
Някои изследователи, подкрепящи медитацията, са по-обективни — те признават стойността на констатациите на Бритън, дори и да спорят по отделни техни аспекти. Ерик Лукс, директор на Центъра за осъзнатост към Университета „Браун“, посочи, че човек може да има трудно преживяване по време на медитация и все пак да намира цялостната си практика за полезна. Той също така отбеляза, че няколко изследвания са установили, че интервенциите на основата на осъзнатостта имат по-малко странични ефекти от фармакологичните лечения, включително Лексапро. Въпреки това той нарече Бритън „иновативна“ и „смела“ и заяви, че нейната работа е повлияла не само на неговите собствени възгледи и изследвания — включително обновления в стандартната програма на MBSR, за която Центърът за осъзнатост днес отговаря, — но и на изследванията на осъзнатостта като цяло. „Да търсим само хубавите неща“, каза той, не е неговата цел. „Ние наистина искаме да знаем истината.“
Но няколко учители по медитация, които интервюирах, наистина изглеждаха покровителствени спрямо практиката. Карол Греко, психолог от Университета в Питсбърг и MBSR преподавател, веднъж е съавтор на публикация, чиято цел е била да „разсее схващането“, че тревожността, болката и психозата „са неблагоприятни събития, дължащи се на медитация за осъзнатост“. Тя изглеждаше огорчена, че работя по тази статия, пишейки в имейл: „Предпочитам да разговарям с вас за това как медитацията може да бъде полезна.“ Когато изследванията на Бритън започнали да излизат, казва тя, това „доведе до повишена чувствителност за потенциала от травма в миналото на човека и за това как можем да създадем безопасна среда“. Но „сърцето ѝ я боляло“, защото „се усещаше така, сякаш кара осъзнатостта и медитацията да изглеждат наистина опасни и наистина лоши“. Тя ми каза, че за две десетилетия като учител по медитация никога не е виждала сериозно неблагоприятно събитие като психоза или дисоциация.
Някои от учените, които интервюирах и които защитаваха медитацията, признаха част от констатациите на Бритън, поне имплицитно. Ричард Дейвидсън, професор по психиатрия и психология в Университета на Уисконсин в Медисън и известен изследовател на осъзнатостта, ми каза, че що се отнася до техниките за релаксация, медитацията е сравнително безвредна. Той вярва, че за повечето хора съществува по-голям риск от вреда от това да НЕ медитират, отколкото от това да медитират, тъй като физическите и емоционалните ползи от практиката са толкова солидни, и е съавтор на изследвания, подкрепящи това твърдение. Но, добави той, хората със сериозни психиатрични разстройства трябва да медитират само под ръководството на специалист по психично здраве, който също така е и медитиращ — съвет, който вероятно би бил изненада за многото хиляди хора, които медитират, използвайки приложения у дома.
Будисткият учен и учител Гил Фронсдал ми сподели, че макар да не смята, че медитацията сама по себе си причинява неблагоприятни ефекти, ритрийтите могат да задълбочат вече съществуващи психологически проблеми. (Бритън посочва, че неблагоприятни ефекти могат да се появят дори при хора без предишни психични заболявания.) Фронсдал си спомня за една медитираща, която постепенно загубила връзка с реалността след едномесечен ритрийт: тя започнала да следи съпругата на Фронсдал, останала бездомна и прекарвала часове в библиотеката по медицинско право, проучвайки как така Фронсдал е успял да замени гръбначния стълб на съпруга си с нейния. Присъствието на хора с шизофрения на медитационни ритрийти е било „едно от най-трудните ми предизвикателства като учител“, ми каза той. Според него хората с психоза не бива да отиват на медитационни ритрийти, както и хората, които са „свръхтревожни“ — качество, което описваше самия мен, когато седнах на целодневен MBSR ритрийт за книгата си.
Значителната и понякога враждебна реакция срещу нейната работа е направила Бритън свръхбдителна. Може би дори прекомерно: според моите наблюдения тя понякога долавя критика там, където такава липсва. Когато я помолих да опише какво е било да работи в изследователската група на „Браун“, съставена предимно от поддръжници на медитацията, докато публикува изследване след изследване, че медитацията може да бъде рискова, тя не каза много повече от това, че ситуацията е можела да бъде „напрегната“. (Лукс, директорът на Центъра за осъзнатост, отрече да е имало напрежение.) „Когато се стигне до това някой да избира между своята религия или приятелството с теб“, каза ми тя в един момент, „той всеки път ще избере религията си.“
От началото на 2020-те години Бритън и Линдал се борят да намерят финансиране, за да продължат да изучават негативните страни на медитацията; те споделиха, че организация веднъж е отхвърлила тяхно предложение за грант върху „трансформиращите преживявания“, защото било твърде критично към религията. Тя казва, че когато са изпращали статии за рецензиране в научни списания, коментарите на рецензентите за публикациите, фокусирани върху рисковете от медитацията, са били „шест пъти по-дълги“ от тези за статиите, фокусирани върху ползите.
Какво остава от будисткия „среден път“?
Равновесието и невъзмутимостта (equanimity) са крайъгълен камък на будистката мисъл; самата Бритън многократно е повтаряла тези думи пред пълни зали с ученици по медитация: „Нищо не е добро или лошо, а мисленето го прави такова.“ Но тя започвала да си мисли, че всъщност някои неща са добри, а други — лоши. Разбира се, човек може просто да приема всичко, но понякога не бива да го прави. Тя беше направила голям принос към научната област; на мен ми изглеждаше така, сякаш вече ѝ бе омръзнало от „Браун“, от академичните среди, от живота в Род Айлънд и от всичко това.
Когато Бритън за първи път се запознава с Линдал, той я убеждава да започне да си взема по един почивен ден седмично — нещо, което тя не беше правила от две десетилетия. После станаха два дни. После тя спря да преподава през лятото. Скоро двамата започнали да търсят парцел земя във Върмонт, където да се преместят. Сега те живеят в автономна къща в гората (извън електрическата мрежа), където ботаническа рисунка посреща посетителите на стената до входната врата. Какво е човешката душа — гласи надписът — освен нокът, сочещ обратно към гората?
Бритън консултира изследователски проект със своя бивш постдокторант Палицки, който сега е в Университета „Емори“ и ръководи много по-голямо, лонгитудинално изследване на предизвикателствата, свързани с медитацията. Това лято и тя, и Линдал официално напуснаха „Браун“. Те се наслаждават на това да изследват „други секции в книжарницата“, както се изрази тя. Управлението на Cheetah House заема по-голямата част от времето ѝ сега.
Бритън спира да медитира през 2017 г., около времето, когато публикува изследването за „Разнообразието от съзерцателен опит“, и „започва да има по-малко романтичен и по-нюансиран поглед върху будизма“. Сега тя намира своя собствен вид спокойствие в естествения свят, грижейки се за растенията си и цепейки дърва.
Важно е да се подчертае, че нито изследванията на Бритън, нито работата ѝ с клиенти в Cheetah House са я обърнали срещу медитацията сама по себе си; те просто са я настроили към важността тя да се прави безопасно. Медитирането за повече от около 30 минути на ден е склонно да се свързва с повече негативни странични ефекти, казва тя, а определени видове медитация могат да бъдат неподходящи за определени хора. (Например някои тревожни хора не бива да правят медитация от типа „сканиране на тялото“, защото те и без това са твърде фокусирани върху тялото си.) Хората, които обмислят продължителни медитационни ритрийти, трябва първо да опитат да медитират за няколко часа у дома, за да са сигурни, че могат да понесат дълги периоди. А тези, които изпитват трудности с практиката си по медитация, трябва да обмислят смяна на вида медитация, модифициране на практиката си или просто спиране на медитирането. „Третирайте медитацията като всяка друга връзка“, казва тя. „Ако се чувствате ужасно с този човек, може би е време да скъсате.“
Прекарването на толкова много време с Бритън ме накара да поискам да преразгледам собствените си приключения в будизма и това какво бях намерил за ценно в него. Най-вече открих стари си бележки за това колко много мразех да медитирам: „Това е частта от книгата, в която изобщо не ми е забавно“; „Буквално бих предпочела да родя, отколкото да не правя нищо в продължение на 45 минути“; Аз съм просто тревожна имигрантка, която се страхува, че чрез прекомерна осъзнатост можеш да се превърнеш в пейка в парка.“
Но попаднах и на някои учения, които наистина оцених и които тук ще опростя прекомерно, тъй като не съм будист. Сред тях: Буда учи, че хората трябва да следват „средния път“ между декадентското самоугождение и строгия аскетизъм — да не живеят неосъзнато, но и да не са толкова аскетични, че да се докарват до нищета. „Избягвайки тези две крайности“, гласи една сута, „Осъзнатият разбра средния път на практиката.“ Може би е бил прав.
- Автор: Олга Казан
- Източник: The Dark Side of Mindfulness
- Превод: ИИ
