Понякога се отказваме от мечтите си, защото решаваме, че са твърде големи. Нереално големи. Но ако те са нещото, за което най-много сърцето ни копнее? Това, което ни кара да се чувстваме живи и вдъхновени?
Отговорът на този въпрос от Дениз Лин в книгата й „Душата обича истината“ е – не, не трябва да се отказваме. Категорично – не! И този отговор е убедителен, защото е подкрепен от факти от нейния собствен живот.
Нейната най-голяма мечта била да има собствен семинарен Център. Да реализира подобно нещо за нея било равностойно едва ли не на чудо, затова основното, което правела, били молитви и визуализации, с които да привлече подходящите житейски обстоятелства. Времето обаче минавало, годините вървели, а нищо не се случвало.
Тогава си задала въпроса дали това означава, че иска нещо твърде голямо и затова трябва да се откаже от него. Отговорът, който дошъл при нея, бил, че проблемът не в това, е че иска нещо нереално. Проблемът е, че не прави нищо реално, за да го случи на практика. Че тя не прави нищо реално, защото мечтата й изглежда твърде голяма и не знае откъде да започне, за да я случи в живота си. А реалните неща обикновено са нещо малко и достижимо. Като това да започне да прави своите семинари в селската им хижа.
Въпреки че хижата била малка и имала само две спални, Дениз Лин успяла да превърне двора в лагер от шест палатки, който дори имал трапезария на открито. Още същата година започнали да се записват хора от цял свят за участие в летните семинари на нейния импровизиран палатков лагер. Години по-късно нейната голяма мечта станала реалност – тя успяла да закупи имота Самърхил Ранч на централното крайбрежие в Калифорния, най-накрая създавайки свой собствен център.
Сега и аз вече знам, че разковничето в постигането на нашите мечти е да забравим колко са големи, а ние колко сме малки. След което да видим кое е това съвсем малко и реално достижимо нещо, което можем да направим за тях още сега. Коя е първата стъпка – ама съвсем първата? Не втората, не третата – първата. Ако се доверим на енергията на желанието и живота, тази стъпка ще ни доведе до втората, втората – до третата, и един ден ще открием, че с последната малка стъпка сме постигнали мечтата си, която в началото ни се е струвала съвсем невъзможна.
Това важи за всичко. За мен това беше да имам собствен дом и работа, която ми дава свободата да правя това, което най-много обичам да правя. За Дениз Лин това е било купуването на скъп имот в централното крайбрежие на Калифорния, където да направи своя център. За друг човек това може да е нещо друго.
Дениз Лин дава пример с американците, които мечтаят да посетят Европа. Малките и реални стъпки за сбъдването на този вид мечта може да бъдат купуване на международен паспорт и проучване на подходящи маршрути с достъпни хотели за планираното пътешествие. И, ако тази цел все още изглежда невероятно отдалечена във времето:
„Може също да посетите някое място в близост до дома ви, като например някоя английска градина в парка, италианска пицария в квартала, френска сладкарница или местен скандинавски фестивал. Започнете да поглъщате културата на страната, която искате да посетите, навсякъде където я откриете, и се изпълнете с чувствата, които се надявате да изпитате по време на пътуването си в Европа. Това са малки стъпки, които ви помагат да поддържате мечтата си жива.“
Друг пример, който тя дава, е с отслабването:
„Кой ви казва, че трябва да свалите всичките 15 кг. наведнъж? Опитайте да започнете с малки стъпки и стигнете до целта си, като сваляте по един килограм за определен период от време. После, когато постигнете целта си да свалите този килограм, празнувайте подобаващо!“ Дениз Лин, „Душата обича истината“, с. 141
Знаем известната мисъл на Лао Дзъ, че „пътят от хиляди мили започва с първата стъпка„. Един друг мъдрец – Берт Хелингер, пък казва, че „постигаме целта си с последната крачка“. Че всичко преди това е било само подготовка.
А животът е това, което се случва между първата и последната ни крачка. Затова, ако искаме да стигнем по-надалеч – толкова далеч, колкото далеч изглеждат сега мечтите ни, единственото което трябва да направим, е да започнем да крачим. С малки, но реални стъпки. Това е единственото, което успява да ни изкара от модела на парализиращото бездействие и лишения от вдъхновение живот, в който не вярваме, че мечтите ни могат да станат реалност. „Лозето не иска молитва, а мотика„, гласи известна българска поговорка, така че ако искаме нивата на нашите желания да даде плод някой ден, ще трябва да хванем мотиката. И да започнем все отнякъде да копаем.
Ето още нещо, което е добре да се знае. Желанието да крачим с големи крачки е част от „игрите на егото“. То обича Големите неща. Малките крачки, малките успехи, малките постижения го разстройват. Вместо да види това, което вече имаме, то вижда това, което не ни достига. Ако обаче знаем за неговите скрити форми на самосаботаж и превключим вниманието и от липсващото към наличното, ще получим приток от енергията, необходима, за да направим следващата крачка.
След това всичко ще ни помага да продължим да крачим напред.
Затова, ако имате голяма мечта, не се отказвайте. Направете една малка, но съвсем реална крачка напред.
Камелия
