Познавам не малко хора, които търсят не просто добра работа. Познавам такива, които търсят своето призвание. Това са хора със страст към живота, които са способни да поемат рискове, за да последват сърцето си. Носейки в себе си пламъка на Прометеевия огън, тези свободолюбиви и човеколюбиви същества повече от всичко на света искат да оставят следа след себе си като споделят с другите хора дарбите, които имат. Да бъдат творци в работата си е нещо много важно за тях, а пълноценният живот е цел, чиято цена биха платили, колкото и висока да е тя.
И те я плащат. Като преминават през точно обратното на това, което си представят, че е пълноценният живот. По някаква странна ирония на съдбата търсенето на призвание ги отвежда, вместо до мечтаната работа, до ръба на финансовата и професионална криза. Тъй като животът ме е срещал не само с една такава съдба, започвам вече да откривам някаква закономерност в това, през което преминават. Сега споделям своите наблюдения и разсъждения тук – с вярата, че може да бъде полезна и на тези от вас, които не познавам.
Това, което се вижда отстрани, е че „нещо“ им пречи да бъдат успешни в това, което обичат да правят, но не е съвсем ясно какво е то. Всъщност, външният наблюдател би могъл да припише цял ред причини защо те не успяват да открият мечтаната работа, а и те самите са не по-малко изобретателни в намирането на обяснения защо нещата не вървят при тях. Обясненията, обаче, явно че не са правилните. Защото вместо до намирането на решение, те водят до още по-голямо потъване в безизходността и безпаричието. При това до степен, която хвърля в истинско недоумение близките им хора. Не стига това, ами и те самите не се разбират. Не разбират в какво бъркат, ако след толкова старание от тяхна страна, пътят пред тях продължава да ги води надолу, а не нагоре. До скоро и аз не разбирах това.
Едва напоследък у мен започна по малко да се нарежда пъзелът на техните търсения и той е, че отговорът за призванието не го намираме, защото го търсим в погрешната плоскост. Търсенето на призвание е духовен импулс и затова той не може да бъде разбран и удовлетворен със средствата на его-ориентираното мислене. Става дума за същото, за което многократно е писано в този сайт, а именно за разликата в подходите между его-психологията и психологията, която работи с духовното измерение на човека. Да се търси подходяща професия или добро работно място е сред арсенала от средства, с които разполага его-психологията. С помощта на рационален анализ тя може да помогне на човека да разбере коя е подходящата за него работа и как да я намери. Търсенето на призвание, обаче, е нещо различно. То се отнася до духовни процеси и, съответно, има нужда от друг вид решения.
Ако потърсим корените на думата „призвание“, те ще ни отведат до християнската религия, където тя отразява вярата, че Господ е създал всеки човек със специфични дарби и таланти, за да може да Му служи в творчество на земята. Друго важно нещо за „призванието“ е, че то е воля за действие, която просмуква всички аспекти на живота на човека. То не е работата, която приключваме в шест, и която за нас е средство за себеутвърждаване и източник на доходи. То е основната мисъл, с която започваме деня си и която е с нас постоянно. На английски език една от думите за „призвание“ е „calling“. Това е същата тази дума, с която се назовава първия от етапите на духовното пробуждане на човека – „повикването“ – в книгата „Петте състояния на душата“ от Хари Муди и Дейвид Карол. В този смисъл призванието е „призоваване“ и това призоваване идва не откъде и да е, а от дебрите на душата ни!
Започвате вероятно да разбирате откъде идва объркването у хората, търсещи своето призвание, както и у такива като мен, които се опитваме да им бъдем от полза. То е в това, че един духовен импулс за пробуждане към по-дълбоките измерения на живота, се третира със средства от арсенала на его-психологията. С други думи, опитваме се да намерим решенията на въпроси за духовната трансформация, чрез откриване на подходящи външни форми за професионална изява. В същността си това представлява присвояване от егото на права върху процеси, които са от над-персонален порядък и това е причината всички усилия за съзнателно управление на тези процеси да се провалят. Както обикновено, за пореден път се убеждавам в разликата между „искам“ и „нуждая се“, която в сърцевината си отразява факта, че егото и душата ни може да имат различни желания.
Призоваването, което тези хора са усетили със сърцето си, е пробуденият духовен копнеж по нещо По-голямо от тях самите (т.е. от тяхната личност/егото). Те копнеят за вдъхновението, което поглъщащата ни изцяло дейност носи, но все още не са готови, за да го допуснат в живота си. Въпреки че са чули звука на рога, който ги зове, все още не са стигнали до мястото, откъдето той идва. Тяхното пътешествие към себе си е в самото начало и не е никак лесно, защото преминава през мрачните подземия на царството на Ерешкигал, където всичко, върху което са градили своята идентичност, сила и сигурност се разпада и отнема. Това продължава докато мощният архетип на Разрушителя не изчисти всички останки от егото, които заплашват да узурпират правото на авторство върху енергиите, на които в бъдеще те ще бъдат проводник.
Дългото слизане надолу към подземното царство сменя посоката си и най-сетне им дава шанс отново да се върнат на Горната Земя едва когато – увиснали на куката на своята тотална безпомощност – са готови смирено да изразят почитта си към над-персоналните сили, на които искат да служат и да изразяват в живота си. Това е момента, в който вече са готови да станат проводник По-голямото да се изрази в живота им, защото извършили вътрешните си процеси по трансформация на егото и то се е свързало с крайната си цел – да бъде съда, чрез който Духът твори на Земята. Именно това, според мен, е истинското предизвикателство пред хората, поели по пътя в търсене на своето призвание. То е да престанат да гледат към света на външните форми докато не осъществят първо промяната в своето съзнание. Това е същото, което Екхарт Толе нарича „целта на живота“ , разграничавайки първичните (вътрешните) от вторичните (външните) цели.
Екхакт Толе казва и още нещо много ценно – че не всеки човек, който е усетил вътре в себе си повика да потърси своята мисия в живота, ще я материализира във външни сетивни форми. Според него пробуждането може да доведе до външни творчески форми на изява, но може и да не доведе. Защото това не е важното. Истински важното е, че всеки един от пробудените за своята истинска цел хора, допринася в еднаква степен за изграждането на Новата Земя. Докато екстравертно-ориентираните хора ще могат да намерят и външните форми на реализация на творческата енергия на Духа, то по-интровертните ще дават своя принос като водят външно незабележим, но не по-малко стойностен живот.
Тях Екхарт Толе ги нарича „носителите на честотата“, виждайки тяхната огромна роля в това „да закотвят честотата на енергията на новото съзнание в планетата“. Това те правят не като сменят работата си или започват да реформират средата, в която живеят, а като„генерират съзнателност посредством всекидневните човешки дейности, взаимодействието с другите хора, а и защото просто ги има“. За хората, чийто духовен пламък е силен, но се измъчват от това, че не намират външните форми да го изявят в живота си, това дава утеха. Те могат да следват своето призвание, продължавайки да си вършат работата си като „даряват на привидно незначителното дълбок смисъл„. Ако продължа същия този цитат от Екхарт Толе:
„Задачата им е да внесат пространствен покой в този свят, като бъдат напълно присъстващи във всичко, което правят. В това, което правят — дори в най-простичката им дейност, — има съзнание и следователно качество. Предназначението им е да извършват всичко по свещен начин. Тъй като всяко човешко същество съставлява интегрална част от колективното човешко съзнание, те оказват върху света много по-дълбоко влияние от това, което виждаме, ако се плъзгаме по повърхността на живота им.“ от книгата му „Нова Земя“
За по-екстравертно ориентираните хора, които все още не са намерили външния израз, за да служат на Цялото, утехата може да дойде от това, че когато приключат вътрешните им процеси на трансформация и дойде моментът, в който Разрушителят се оттегли от живота им, новият архетип на Твореца ще ги намери сам. Те няма нужда нищо да правят. Освен малки неща в отговор на това, което настоящия момент изисква. Защото великото е в малкото. И това може да се види в живота на всички онези велики хора, на които се възхищаваме, но които не са си задавали въпроса за своето призвание, а просто са правели това, което обичат. И често самите те са оставали изумени от това, до което то ги е довело впоследствие.
Затова, колкото и крайно да звучи, смятам, че въпросът за търсене на призванието е въпрос, който трябва да се изостави. Той подвежда. Защото насочва духовния импулс за пробуждане в погрешна посока. Преди да намерим външните форми, извършваме вътрешната трансформация. Иначе може дори да стане опасно. В аналитичната психология на Юнг се казва, че ако човек има достъп до над-персонални преживявания, но се идентифицира с тях (а идентификациите са специалитета на Егото), това води до инфлация на егото. И това е форма на лудост. Казват, че „това, което ни ограничава, ни предпазва“ и това с пълна сила важи и за житейската ситуация на всички онези, които са чули призоваването от Духа, но все още не са намерили външните форми, за да го изразят в света. Прометеевият огън ще изгори онези, които не са готови за него. Затова нека да имат търпение и да чакат. Преди да приключат алхимичните процеси на вътрешната им трансформация не може да се роди златото на творческата им изява в света на формите.
А докато се случи това, може да практикуват доверие във вътрешните си процеси, дори и те да ги водят през мрачни и безлюдни брегове. Поставяйки нещата на правилните им места – преди каруцата е коня; преди вторичната, външната цел, е първичната, духовната цел. Малките крачки са единствените възможни крачки, с които вървим по пътя си напред. Понякога откриването на призванието във външния свят много прилича на пъзел – разбираме какво има на картината едва след като по-голямата част от нея вече е наредена и разпокъсаните части от нашия опит започват да се свързват помежду си. Тогава разбираме, че всъщност отдавна сме стъпили на пътя към осъществяването на нашето призвание, но досега не сме си давали сметка за това.
Най-важното за осъществяването на нашата мисия в живота е да знаем, че това е твърде значим въпрос, за да намерим неговия отговор в някаква дейност във външния свят, т.е. в света на преходните форми. Знам, че когато обърна поглед назад и се опитам да открия най-важните неща, което са се случили досега в живота ми, аз ги откривам не в моментите на успех и признание, а в онези най-тъмни нощи и безнадеждни дни, в които съм висяла на куката в царството на Ерешкигал и всичко в живота ми се е преобръщало с краката нагоре. Именно вътрешната трансформация, до която този процес ме е довеждала, е най-скъпото и ценно нещо за мен сега. То е нещото, което никой не може да ми отнеме, защото не е от света на материята.
Разбира се, докато висиш безпомощен на „куката“ е трудно да видиш това. Но след излизането от този период няма съмнение, че вътрешното преобръщане не би се случило без това обръщане. И че това, което наричаме професионална реализация е само „опаковка“ – външният резултат от извършените вътрешни процеси. Казват, че щастието не може да бъде цел само по себе си, защото е страничен резултат на пълноценния живот, който водим. Съвсем същото се отнася и за призванието в живота ни – то не е нещо, което се търси преднамерено, а е страничният резултат от живот, в който сме били верни на себе си и сме правели най-доброто, на което сме способни. Напомня ми за разказаното в историята за Чашата мляко – една прекрасна история, която която циркулира из Интернет, напомняйки ни, че Голямото е в малкото.
Камелия
