Познавам не малко хора, които търсят не просто добра работа. Познавам такива, които търсят своето призвание. Това са хора със страст към живота, способни да поемат рискове, за да последват сърцето си. Носейки в себе си пламъка на Прометеевия огън, тези свободолюбиви и човеколюбиви същества повече от всичко на света искат да оставят следа след себе си и да споделят с другите хора дарбите, които имат. Да бъдат творци в работата си е много важно за тях, а пълноценният живот е цел, чиято цена биха платили, колкото и да е висока.
И те я плащат – като преминават през точно обратното на това, което си представят, че е пълноценният живот. По някаква странна ирония на съдбата търсенето на призвание ги отвежда, вместо до мечтаната работа, до ръба на финансовата и професионална криза.
Това, което се вижда отстрани, е че „нещо“ им пречи да бъдат успешни в това, което обичат да правят, но не е съвсем ясно какво е то. Външният наблюдател би могъл да припише цял ред причини защо не успяват да открият мечтаната работа, а и те самите са не по-малко изобретателни в намирането на обяснения защо нещата не вървят при тях. Тези обяснения обаче не помагат, защото водят, вместо до решение, до още по-голямо потъване в безизходността и безпаричието. Подобна ситуация хвърля в истинско недоумение близките им хора, а и те самите не разбират къде точно бъркат.
До скоро и аз не разбирах това. Накрая ми просветна – търсенето на призвание е духовен импулс, свързан с пробуждането на душата. А когато душата се пробуди, на сцената на вътрешния живота застава архетипът на Разрушителя. Неговото друго лице е Творецът, но преди се покаже и като Съзидател, той за дълго време руши живота ни по всякакви възможни начини.
Ако потърсим корена на думата „призвание“ стигаме до християнството и вярата, че Господ е създал всеки човек със специфични дарби и таланти, за да може да Му служи на Земята. На английски език една от думите за „призвание“ е „calling„. „Повикване“ се нарича първият от етапите на духовното пробуждане, за които пишат Хари Муди и Дейвид Карол в книгата „Петте състояния на душата„. В този смисъл призванието е „призоваване“ и това призоваване идва не откъде и да е, а от дебрите на душата ни.
Ако не се отчита духовното измерение на импулса за творческа реализация, той ще се третира със средства от арсенала на его-психологията – ще се търси коя е подходящата работа или посока за кариерно развитие. Но тъй като това е присвояване от егото на права върху процеси от над-персонален порядък, всички усилия започват да се провалят. Егото и душата имат различни желания и, когато душата се пробуди, желанията на егото започват да се осуетяват .
Тези хора бяха чули са повикването, но все още бяха стигнали до мястото, откъдето то идва. Тяхното пътешествие към себе си беше в самото начало и първо трябваше да премине през царството на Ерешкигал, докато се освободят от своите его-претенции, заплашващи да узурпират авторството им върху енергии, на които ще бъдат проводник. Завръщането към Горната Земя започва едва когато, увиснали на куката на своята безпомощност, сме готови смирено да изразим почитта си към над-персоналните сили, на които искаме да служим.
По тази тема пише и Екхарт Толе, който разграничава първичните (вътрешните, душевните) от вторичните (външните, конкретните) цели. Той обаче добавя и още нещо ценно – въпреки че целта на всеки човек, който е чул повикването, е да даде своя принос за изграждането на Новата Земя, не всеки прави това във външни, екстравертни форми. Някои хора работят във външен, а други – във вътрешен план. Вторите Толе нарича „носители на честотата“, защото тяхната роля е „да закотвят честотата на енергията на новото съзнание в планетата“. Правят това не като си сменят работата си или реформират средата, в която живеят, а като„генерират съзнателност посредством всекидневните човешки дейности, взаимодействието с другите хора, а и защото просто ги има“. Те могат да следват своето призвание, продължавайки да си вършат работата си като „даряват на привидно незначителното дълбок смисъл„.
„Задачата им е да внесат пространствен покой в този свят, като бъдат напълно присъстващи във всичко, което правят. В това, което правят — дори в най-простичката им дейност, — има съзнание и следователно качество. Предназначението им е да извършват всичко по свещен начин. Тъй като всяко човешко същество съставлява интегрална част от колективното човешко съзнание, те оказват върху света много по-дълбоко влияние от това, което виждаме, ако се плъзгаме по повърхността на живота им.“
Екхарт Толе, „Нова Земя“
И така, в търсене на своето призвание можем да срещнем много от обратното на това, което търсим. Това обаче е съвсем в реда на нещата, ако го разберем и разгледаме в правилната перспектива. Да видим в него събуден духовен импулс – едно призоваване на душата за творческа реализация на потенциала, с който е дошла на Земята. Това поставя началото на дълъг процес на духовна трансформация, в който основни помощници са (1) разбирането на смисъла на това, през което преминаваме, (2) доверие във вътрешните процеси, и (3) търпение – много, много търпение и вървене с малки крачки.
Накрая идва моментът, когато разпокъсаните части от нашия опит започват да се свързват помежду си (виж Фатима и превратностите на съдбата) и така разбираме, че през цялото това време сме осъществявали нашето призвание. Че целта е била вървенето по пътя.
Камелия