“ Сред нещата, които изглежда отнемат смисъла на човешкия живот, е не само страданието, но и умирането. Никога не се уморявам да повтарям, че единствените наистина преходни аспекти на човешкия живот са потенциалните възможности. Но в мига, в който биват осъществени, те стават реалност; те биват съхранени и предадени на миналото, в което са спасени и запазени от преходността. Защото в миналото нищо не е безвъзвратно загубено, а всичко е завинаги съхранено….
...Бих казал, че да си бил е най-сигурният вид битие.
Логотерапията, имайки предвид същностната преходност на човешкото съществуване, не е песимистична, а по-скоро действена. За да изразим фигуративно тази гледна точка, можем да кажем: Песимистът напомня човек, който наблюдава със страх и тъга как стенният му календар, от който ежедневно къса по един лист, изтънява с всеки изминал ден. От друга страна, човекът, който атакува активно проблемите на живота, е като онзи, който отстранява всеки следващ лист от своя календар и внимателно го прибира при предходните, след като е нахвърлил няколко бележки за деня на гърба му. Той може с гордост и радост да размишлява върху цялото богатство, отразено в тези бележки, върху целия пълноценно изживян живот. Какво значение ще има за него, ако забележи, че остарява? Има ли причина да завижда на младите, които среща, или да трупа носталгия по собствените си отминали младини? Какво основание има той да завижда на един младеж? За възможностите, които младия човек има, за бъдещето, което го очаква?
„Не, благодаря – мисли той – наместо възможности, аз имам реални неща в моето минало, не само реалността на свършената работа и на изживяната любов, но и на храбро понесените страдания. Дори тези страдания са онова, с което се гордея най-много, макар и да не могат да възбудят завист.“
Викрот Франкъл, „Смисълът в живота“
Според авторът на логотерапията, за да се случи това остаряване и да не гледаме със съжаление и тъга към отминаващата младост, е необходимо всекидневно да сме свързани с волята за смисъл и да я осъществяваме неуморно в живота си. Тогава дори и най-силното страдание един ден ще се превърне в безценен капитал за пълноценно изживян живот, може би – най-ценният.
Практически това означава да размишляваме върху преживения опит, за да извличаме неговата есенция и смисъл.
