„Предназначението на болката не е да те натъжава, запомни го. Ето къде хората все пропускат… Тази болка има предназначение да те направи по-буден, защото хората стават будни, само когато стрелата прониква дълбоко в сърцето и го ранява – иначе не проявяват никакво внимание. Когато животът е лек, комфортен, приятен, кого го е грижа?“
Ошо
Как бихте се почувствали, ако отидете на психотерапевт, споделите проблема си, а той вместо да ви помогне да се отървете от него, ви каже: „Страхотно! Недей да правиш нищо, за да подобряваш положението си, а само стой много осъзнато в него – все едно наблюдаваш живота на някой друг, и изследвай точно как ти се случва всичко това?“ Сигурно не бихте разбрали какво ви казва?
Понеже аз самата казвам това на клиентите си в определен вид ситуации, сега реших да обясня каква е скритата логика, която стои зад подобно напътствие. А тя е проста. Според нея всеки проблем е дошъл в живота ни като скрит дар и, за да го разопаковаме и видим съдържанието му, ние не трябва да бързаме да се отърваваме от него, а да се вгледаме отблизо. Вместо да бягаме от него, да се приближаваме ,дори и ако пътят към изплуването към повърхността да минава първо през удряне на дъното.
Всяко психично страдание е повод за осъзнаване, което не би могло да се случи по друг начин. Ако ни отведе и до по-дълбокото – до задаването на въпроса за смисъла на човешкия живот и това, което не умира, още по-добре. Именно състоянията на най-голяма душевна болка са източниците и на най-голям потенциал за развитие в живота ни. Те ни дават силата да направим промените в живота си, които в противен случай не бихме се осмелили да направим. Това е основната причина да гледам като алхимик на страданието и да не препоръчвам на човека да се освободи от него – в оловото се съдържа суровината на бъдещото злато. Ако махнеш оловото, ще махнеш и златото. За да се случи алхимията обаче, е необходимо да разбереш какъв е скрития дар, който носи болката. Да внесеш осъзнаване в начина, по който мислиш и реагираш на нещата, които те нараняват.
Има и още една причина, не по-малко важна. Свързана е с все по-отчетливо оформящото се разбиране у мен, че пътят към изплуване на повърхността минава през удряне на дъното. Сякаш имаме нуждата да стигнем до крайна степен на непоносимост към дадена ситуация, за да пуснем старото мислене или нещата, към които сме се вкопчили. Излизаме от горещия тиган, едва когато наистина започне да ни пари под краката. Пускаме любимата си „играчка“, едва когато съвсем ни заболят ръцете. Имаме нужда да се отегчим до смърт от себе си и начина, по който реагираме, за да направим нещо по-различно.
В моята практика като психотерапевт се е случвало да стигам до ситуации с моите клиенти, когато съвместната ни работа стига до момент на зацикляне. Всичко е разбрано и осмислено, но нещо пречи да се случи търсената промяна. Единственото, което „отпушва“ процеса, е да се влошат нещата до крайната точка на поносимост. Така разбрах за съществуването на този скрито саботиращ аспект на осъществяването на промените в живота ни – съпротивата на старото. Това са ситуациите, в които идва препоръката за осъзнато присъствие в болката. Това просто нещо обаче е и най-трудното за практикуване, защото изисква необикновена наблюдателност.
Камелия Хаджийска
