Първото спускане на Психея в несъзнаваното и символиката на лампата

Това е следващата част от анализа на Мари Франц на историята за Амур и Психея, разказана от Апулей в неговата книга „Златното магаре“. Предишните части са:

Въпреки че тук все още няма да прочетете за психологическата интерпретация на четирите задачи, които Венера дава на Психея, за да се събере отново с нейния любим, от нея ще разберете смисъла на други много важни символи на психичните процеси и връзката им с любовта. Тъй като текстът е дълъг, съм го разделила на по-малки части с подзаглавия (същото се отнася и до подчертаванията и разделянето на абзаците).

Вярвам, че за всеки, който иска да знае по-дълбоките първопричини за своите душевни процеси, ще е много интересно да се запознае с този текст. Сред нещата, които ще прочетете там, са:

Защо етапът на първоначалното влюбване все още не е любов и това е причината Ерос да избяга от Психея.
Какво означава символът на лампата, с която Психея осветява своя таен любовник, и защо преминаването на Психея през серията от изпитания е необходимото средство за превръщането на неосъзнатата любов в осъзната.
Защо връзката с душата ни (Психея) преминава през връзката с нашите чувства и това е причината контактът с тях да е толкова важен, дори и това да носи много болка и страдание.

За тези неща, както и за много други, по-долу в текста. Приятно четене!

Първото спускане в несъзнаваното

„Психея, на която се гледа като на въплъщение на Венера, си навлича нейния гняв и е осъдена в Отвъдното да се омъжи за най-низшия от мъжете. Но Ерос, който се влюбва в нея, решава да бъде нейният тайнствен жених. Психея е поставена на върха на една скала за погребалния си брак и е оставена там. Но мек вятър я приземява в райска страна, където тя живее много щастливо със съпруга си, който остава невидим, посещава я само нощем и ѝ забранява никога да не го поглежда.

За разлика от онова, което се случва по-късно, първото спускане на Психея в несъзнаваното има подвеждащ аспект, който я отвежда на идеално място, в безумния рай на щастливата любов. И както във всички подобни приказки, които вървят по същия начин, това не може да продължи дълго. В тази форма процесът на превръщането ѝ в съзнание се забавя, тъй като за Психея събитието наистина изглежда щастливо и голяма благословия, но от гледна точка на човешкото царство то означава загуба.

В човешката сфера едно женско същество, което вече е носило първите характеристики на Венера във въплътена форма, е изчезнало в несъзнаваното и по този начин човешкият свят е претърпял „загуба на душа“. В началото на излизането на ново съдържание от несъзнаваното се използва енергия и затова от другата страна често възниква загуба на либидо, депресия или празнота, докато човек не открие какво излиза отдолу и какво се е случило там. Ето защо не можем да се сърдим твърде много на двете сестри, които с ревност научават за тайната на щастието на Психея и които плетат отровните си интриги, като й казват, че Ерос е дракон.

Клеветата, че Ерос е чудовище, сама по себе си е многозначителна, защото в древността Ерос много често е бил представян като дракон или змия. В алхимията змията или драконът са символ на prima materia на „камъка на философите“ или символ на „божественото дете“. Така че двете сестри не са твърде далече от истината. В известен смисъл дори са прави: ако целият любовен проблем отново е регресирал в толкова дълбоки пластове на несъзнаваното, може да се каже, че е бил напълно нечовешки и студен.

Драконът и змията винаги препращат към нещо в несъзнаваното, което е нечовешко – или в положителния смисъл на божествено, или в отрицателния смисъл на демонично. И в двата случая те не са хора и нямат възможност за човешки контакт. Юнг винаги е изтъквал, че надзирателите в зоологическите градини казват, че от змията нататък дори специалистът по контакт с животни не може да осъществи никаква чувствена връзка. Човек може да опитомява и да се справя със змия в продължение на години, но един ден тя ще ухапе и дори много опитният надзирател не може да предвиди такава реакция. От друга страна, при топлокръвните животни някой с достатъчно опит и познания може да предвиди или да отгатне реакциите им. Ако живеем близо до топлокръвни животни, можем да имаме съпричастност към тях, каквато не можем да имаме към змиите.

Ето защо, щом дадено съдържание в несъзнаваното се появи под формата на змия, често е трудно да се направи смисълът разбираем за сънуващия. Той не изпитва никаква съпричастност към това съдържание на несъзнаваното, което понякога се проявява само във физически симптоми, особено в тези, които включват симпатиковата нервна система. Ето защо е почти невъзможно да влезе в контакт с нещо, което под тази форма е разбулено в най-дълбоките пластове на несъзнаваното. Съвсем невинно усещаме, че това няма нищо общо с нас, и обикновено, според моя опит, минават месеци, преди подобно съдържание да стане достатъчно видимо, за да може човек да каже: „Ето, това е змията„. Затова, ако сестрите клеветят Ерос, наричайки го змия, те го описват по начина, по който изглежда Ерос, когато е видян отвън. Той е твърде далеч от човешкото и затова нереалният, божествен рай, в който живее Психея, трябва да бъде унищожен.

Символиката на лампата

Символиката на лампата, чието масло изгаря Ерос, е двойна. В един съвременен немски паралел, записан от братя Грим, светлината (а не маслото) е тази, която прогонва скрития любовник. В митологичен контекст светлината символизира съзнанието. Светлината на лампата олицетворява по-специално онова, което съзнателно е на разположение на човешкото същество и може да бъде контролирано от него, за разлика от светлината на слънцето, която има божествен и космически характер.

Юнг неведнъж е изтъквал, че не е възможно несъзнателният живот на душата да бъде описан с помощта на съзнателни и логически категории. Прекалено многото „светлина“ уврежда душата. Символичните аналогии са много по-адекватни, защото цялата психична реалност никога не е „нищо друго освен“ това или онова, а по-скоро е жива същност с безброй аспекти. Освен това горещото масло на лампата кара Ерос да страда силно.

Във всяко обезценяващо тълкуване на персонификацията и на психични събития от този вид се крие тайна мотивация: желанието да се избяга от „божествения“ аспект, който се проявява във всички архетипни проявления на по-дълбоките пластове на колективното несъзнавано. Истинската мотивация на тази рационалистична девалвация е страхът. Виждаме това обезценяване в действие в разпространените съвременни психологически теории, в които на великите божествени символи на несъзнаваното се гледа „само“ като на сексуални или включващи нагона за власт.

Освен страха, в маслото на лампата се съдържа още един елемент, а именно „изгаряща“ страст, но страст, която е свързана по-скоро с търсенето на власт и притежание, отколкото с истинска любов. Тук Психея олицетворява някои лични черти на анимата на Апулей-Луций: страстния му стремеж към знание (curiositas) и склонността му към магии, чиято цел е да манипулира божествените сили, вместо да им служи. Тези интелектуални качества на неговата anima досега са пречили на Луций да опознае богинята Изида чрез личен опит и да се подчини на неизследваните тайни на душата. Любовта не може да издържи нито на интелектуалната гледна точка (това са интерпретации на „нищо-не-правенето“), нито на страстта, която се стреми към обладаване. Ето защо Ерос бяга, дълбоко наранен, и Психея трябва да изтърпи дълги изпитания, преди да го намери отново.

Кога личната любов става трагична

Както отбелязва Ерих Нойман, в момента, в който Психея започва да обича истински, тя вече не е изгубена в несъзнаваното на далечния рай на радостта и смъртта; напротив, тя се събужда и се държи с Ерос като любящ партньор. Личната любов е заела мястото на чисто колективния принцип на удоволствието, но точно в този момент любовта става трагична.

Обикновено в приказките жената постига индивидуация чрез страдание, докато мъжкият герой е по-активен. Има и изключения, но героят убива дракони, бори се с великани или изкачва планини, докато героинята по-често завършва своето търсене, като понася страдания, без да се отказва от любовта си. Психея е типичен пример за последната. Съществуват безброй приказки, в които момичето отива да търси водата на живота и т.н. Има и текстове от късната античност, както споменах, които описват безкрайно страданията на богинята София и нейното слизане в ада.

В еврейското учение има известна доза от същия мотив, че божественият аспект на женското начало в Бога, Шехина, трябва да бъде изкупен от материята и отново да се върне при Бога. Тези юдейски разкази за Шехина вероятно са повлияни от гностическите традиции, а може би идват от един и същи източник.

Откъснатата анима

Юнг споменава това в книгата си „Алхимични изследвания„. Той казва, че навсякъде, където се появяват мотиви, в които женската страна на Бога се е отделила от мъжката, това е отделянето от анимата чрез Логоса, който иска абсолютност и победа на духа над чувствения свят. Колкото повече мъжът иска да установи ред в съзнанието, толкова повече ще се откъсва от анимата и затова тя попада на по-ниско ниво, в материята. Това означава, че той се откъсва от своята анима, която потъва в страдание и безкрайни емоции.

Там, където мъжът не се съобразява с анимата си и не поддържа контакт с нея, тя все повече се въвлича в чувствени импулси и примитивни афекти. Ето защо академичният мъж често има по-лош характер от мъжа с други професии, тъй като той е от типът, който е склонен да отхвърли анимата и който поради това регресира на по-ниско ниво. Ако отнемете академичната личност на професора, може да откриете просто едно бебе. Често той е мъжът, който се жени за готвачката си, тъй като го мързи да си намери подходяща съпруга и няма време да развие чувствата си и да ухажва достойна жена, на която може да се наложи да отстъпи до известна степен.

Мъжът, който по цял ден е погълнат от книгите си, има нужда от някоя обикновена жена, затова се жени за готвачката си, защото тя е там, и след няколко години го управлява! Той се е посветил на Логоса, а анимата е регресирала до примитивната чувственост, афекта и емоцията. Естествено, това е само карикатура на онова, което се случва, когато мъжът отхвърли прекалено много Ерос. И това е отразено в мотива за анимата, която пада от небето и трябва да се отправи на дълго търсене.

Както беше посочено по-рано, от митологична гледна точка жената обикновено постига целта по-скоро чрез страдание, отколкото чрез действие. Това е търсене на издръжливост и на все повече и повече страдания, докато героят често трябва да бъде активен, макар че това невинаги е така. Подобно на страдащата, паднала София в „Гносис“, тя приема страданието си и изминава дълъг път, за да намери Ерос.

Волуптас – детето на Ерос и Психея

В приказката за Ерос и Психея обаче един факт определено е променен от намесата на злите сестри, един малък факт, който Нойман пропуска в книгата си, но който е важен за мен: напускайки я, Ерос казва на Психея, че детето, което тя има в утробата си, сега ще стане момиче, а не момче. „Ако не беше нарушила тайната – казва той, – то щеше да е момче, но заради това, което си направила, няма да загубиш детето, а ще родиш момиче“. Знаем, че в края на историята, когато е на Олимп, тя ражда момиче, наречено Волуптас, чувствена любов. Ако не беше развалила заклинанието, тя щеше да роди момче, чието име не знаем.

Ако интерпретираме този развой на събитията от човешки аспект и го свържем обратно с Апулей, тогава става ясно, че Чарите и Психея са личен аспект на една и съща фигура в неговото несъзнавано, която е свързана с положителния аспект на майчиния комплекс и с голямата puer aeternus naivité. Когато човек има положителен майчин комплекс, той се идентифицира директно с божественото дете. Той се държи като крилат бог, отказвайки се от всички съществени житейски задачи, като например да заеме собствена твърда позиция за реалността, да изкарва сам парите си, да намери подходящата за него професионална линия и други подобни трудности.

Както видяхме в началото, Луциус има отрицателен майчин комплекс. Може да се каже, че той, оселът, е напълно затворен от негативния аспект на архетипа на майката. Митът за Психея-Ерос сега показва една енантиодромия, едно начално обръщане в противоположност. Но тъй като този положителен аспект все още е напълно неадаптиран и нереалистичен, сестрите могат да проникнат в него.

Това ни води до въпроса какво би могло да бъде „мъжкото дете„, което не се ражда. Отговорът е: детето на анимата, тоест на Аз-а. Резултатът от hieros gamos, от свещения брак на Ерос и Психея, би бил раждането на символ на Аз-а. Щеше да се роди божествено дете, което бихме могли да наречем появата на неговия Аз по отношение на Луций.

В психологията на мъжа момичето, което сега ще се роди, е обновяване на анимата. Тя се появява като Voluptas, като чувствена похот, от която човек би си помислил, че Луций вече се е насладил достатъчно. Макар и родена на Олимп, тази девойка Волуптас е по-близо до човека, така че при нея възниква очовечаване на принципа на удоволствието, който обаче почти веднага бива погълнат обратно в колективното несъзнавано.

Подобен и до известна степен паралелен процес е представен в Апокалипсиса на Свети Йоан, който Юнг коментира в „Отговор на Йов„. Появява се жена с венец от дванадесет звезди на главата и е преследвана от червен дракон. Тя трябва да роди нова фигура на спасител, но отново е отнесена на небето и така божественото дете не се въплъщава на земята. Тук имаме и описание на възможното раждане на нов символ на Аз-а, който обаче отново потъва обратно в несъзнаваното.

Това означава, че все още не е настъпило времето, когато този аспект би могъл да влезе в колективното съзнание.

Също така това е паралел с мита за Лета-Аполон и все още живото езичество от късната античност. Тук също се описва възможността за раждане на нов символ на Аз-а, който отново е отстранен в несъзнаваното. Тук и там има само зародиши на такива осъзнавания, които след това отново се губят.

Трябва да разглеждаме неуспешното раждане на момче в нашата история като паралел на апокалиптичната история; вместо него се ражда „само“ момиче, което е отнесено в Отвъдното. Въпросът защо става дума именно за Voluptas, чувствената похот, бих искала да оставя за края на историята, когато трябва да коментираме кутията с красота, която Психея намира в подземния свят, защото тя е свързана с това.

Проблемът за божествения брак в човешкия живот

Съчетаването на божествения, възвисяващ, трансперсонален и освобождаващ аспект на hieros gamos, свещения брачен мотив, с непълнотата, разочароващата ограниченост и поквара на човешкия живот все още е един от най-големите нерешени проблеми. Хората или се оставят да бъдат опиянени от „божествения“ и романтичен аспект на любовта, или цинично остават в нейния банален аспект.

В романа „Орелия“ на френския писател Жерар дьо Нервал има прекрасно представяне на този проблем. Той е бил дълбокочувствен и романтичен поет, което е много неудачно предразположение за един французин, и затова е обичал да живее в Германия, където се е чувствал много по-добре. От време на време успявал да направи това, като посещавал един немски чичо в Шварцвалд.

Като млад мъж и талантлив писател той се влюбва много в една малка шивачка. Напълно завладян от чувствата и емоциите си, той пише стихове за нея. Смятал е, че връзката на Данте с Беатриче не може да бъде по-голяма от това преживяване. Но после изведнъж се появили френският рационализъм и галският цинизъм и той решил, че в крайна сметка тя е просто une femme ordinaire de notre siècle, обикновена жена на нашето време. Затова я изоставя.

Момичето наистина го обичало и изпаднало в отчаяние. По-късно една приятелка се опитала да ги събере отново, но по някакъв начин, вероятно заради циничния начин, по който той я захвърлил, наистина унищожавайки своите и нейните собствени чувства, разривът не могъл да бъде поправен. Когато тази жена ги събира отново, момичето го поглежда укорително и със сълзи на очи. Това го засегнало много силно; през нощта сънувал, че отива в градината и вижда, че статуята на красива жена е паднала на тревата и се е разпаднала по средата.

Този сън показва какво наистина се е случило в Нервал. Анимата му се е раздвоила, защото сега жената за него е била или недостижима богиня, или une femme ordinaire de notre siécle, с която можеш просто да си доставиш малко удоволствие. Той никога не можал да събере отново тези два аспекта. След това бавно се плъзнал към психотична криза, която накрая го завладяла, и накрая се обесил в пристъп на душевно объркване. Бил е болен човек, но вероятно би могъл да преодолее раздвоението си, ако само беше разбрал, че хиерос гамос и обикновеният аспект на всяка дълбока човешка връзка са парадокс.

Любовта е трогателна, божествена, уникална тайна и същевременно обикновено човешко събитие. Това раздвоение е констелирано по същия начин и тук: отначало махалото се насочва твърде много към божествения аспект на Отвъдното, където Ерос и Психея живеят в един своеобразен рай, а след това следва обратното движение, инициирано от намесата на сестрите, които, привнасяйки всички най-порочни и цинични аспекти на живота, разрушават връзката.

Вярвам, че чувството за хумор е единственото божествено качество, с което човек може да задържи заедно тези непримирими аспекти на всяко по-дълбоко любовно преживяване. Но на хора като Жерар дьо Нервал това им липсва; и затова той става психопат. Той изобщо не е имал чувство за хумор и затова не е могъл да приеме парадокса и да каже: „Да, това е и едното, и другото, тя е Беатриче, опитът на божествената жена, а също и une femme ordinaire de notre siècle.“ Когато една жена преминава през такъв процес, обикновено анимусът е циничният коментатор, който се опитва да унищожи всяко по-дълбоко движение на чувствата.

Конфликтът между Ерос и влечението към секс и самосъхранение

К. С. Луис в своя роман преразказва историята от гледната точка на една от злите сестри, които в нашата приказка са описани като слаби, ревниви, интригантски и вещици. Люис обаче проектира върху този мотив една рационална жена, която служи на идеята за власт и дълг. Тя заема трона от баща си и управлява страната. Тя е в опозиция на романтичната си сестра, която попада в лапите на Ерос и изглежда изгубена в романтичен сън. Но в края на романа, в един момент на истината, тази ревнива сестра осъзнава, че е пропуснала смисъла и е предала принципа на любовта.

Следователно Луис е противопоставил господството на Ерос на противоположните влечения: секса и самосъхранението. Този конфликт вече съществува в природата. Женската се жертва за малките, а мъжкият често пренебрегва собственото си самосъхранение в момента на сексуалния нагон. Тези нагони са в основата на много човешки конфликти, тъй като тук два истински човешки нагона не съвпадат и трябва да бъде констелиран още по-дълбокият нагон да бъдеш себе си, за да се преодолее трудността.

Сега можем да се запитаме какво щеше да се случи, ако Психея не беше послушала съпруга си. Отговорът е, че митологичните закони винаги се престъпват, иначе нямаше да има история! Но може би има нещо повече от това. Такива етапи на неосъзната хармония, като този в историята за Рая, водят до застой в живота и естествено се изключват определени дисхармонични или зли импулси.

Някои хора чрез големи умствени и психологически усилия ще пожертват единия полюс на съществения конфликт с надеждата да установят мир в душите си с останалите. Например в монашеския живот парите и сексът се изключват, а заедно с тях и източникът на безброй конфликти, и чрез оттеглянето от тези трудности се търси установяване на мир в душата. Цялата християнска идея за вътрешен мир е в тази посока, т.е. човек първо отрязва определен аспект на злото, който изглежда невъзможен за интегриране, и след това се опитва изкуствено да установи хармония с останалото.

В целия свят човечеството е склонно да върви в тази посока. Вероятно това е неизбежно, тъй като от време на време човек трябва да може да остави настрана някой неразрешим проблем. Сякаш има места за почивка, където човек изпитва миг спокойствие, въпреки че има смътното усещане, че конфликтът не е решен и след време отново ще се появи.

Това може да се наблюдава при хората, които рисуват мандали и по този начин оставят част от тях навън. Те поставят тъмните неща извън границата на мандалата и си въобразяват, че сега са достигнали състояние на относителна цялост и тоталност. Но по този начин те изключват определени аспекти и могат да бъдат сигурни, че това състояние няма да продължи дълго. Някои от тези изключени елементи ще навлязат вътре и трябва да започне нов процес на интеграция. В този момент имаме същността на целия роман, защото през цялото време (макар че понякога авторът сякаш е обхванат от чувство) се прокрадва един подигравателен, скептичен тон, една обезценяваща преценка, която действа като нож в ръката на Психея. Когато нещата вървят добре, дяволът шепне в ушите ни, че това е „нищо друго“, едно рационално обезценяване, което унищожава всичко.

При жената обикновено анимусът е артистът в тази област, а при мъжа това е определен аспект на анимата. Колкото по-чувствително, деликатно и недосегаемо е чувството на мъжа от една страна, толкова повече той е склонен да се надсмива над себе си. Швейцарците разпознават този тип човек в своя поет Готфрид Келер, чието чувство, от една страна, е било изключително деликатно, а от друга, е проявявало типичната подигрателност на стар ерген. Това е била неговата защита срещу собствената му свръхчувствителност. Той пиел твърде много и не е бил способен да се справи с проблема с анимата. Апулей-Луций притежава някои от същите характеристики.“

Мари Луиз фон Франц, „Златното магаре на Апулей“

- източник: Amor & Psyche

Следва продължение: Първата задача на Психея.