Мари Франц за дуалността „романтика – баналност“ в любовта

„Любовта със своята страст и болка се превръща в порив към индивидуация, ето защо не съществува истински процес на индивидуация без преживяването на любовта, защото любовта измъчва и пречиства душата.“ Мари Луиз фон Франц

По-долу е мой превод на откъс от книгата на Мари Франц „Златното магаре на Апулей„, където тя коментира мита за Амур и Психея. Намирам нейните коментари към тази история за изключително важни, защото помагат да разберем архетипните корени (и съответно духовния смисъл) на най-значимия човешки копнеж – копнежът към любов и неизбежността на страданието, когато го последваме.

От моя опит в психотерапията на този вид страдание, винаги съм се изумявала от скритата интелигентност, която стои зад всяко дълбоко влюбване. Или, ако отново използвам думите на Мари Франц – „либидото не е сляпо“. Зад ирационалното влюбване в човек, който не отговаря на нашите чувства, разочарова ни и ни наранява, а ние нямаме силата да прекъснем това взаимоотношение, стои абсолютно рационална причина – тя е нуждата от пробуждането на душата и трансформация на желаещата ни природа. И въпреки че не можем по силата на его-волята си да изтръгнем от сърцето си стрелата, дошла от измерението на боговете, можем да разберем скрития смисъл на това, което ни се случва. В юнгианската анализа то се нарича начало на процесите на вътрешното оцялостяване или „индивидуация“.  А тези процеси неизбежно преминават през страданието!

Ето как Мари Франц помага да разберем това оцялостяване по отношение на една от най-трудните за обединяване противоположности – дуалността „романтика-баналност„:

 

„Ерос е изобразяван как държи пеперуда и садистично я изгаря с факлата си, което представя идеята, че Ерос, богът на любовта, е велик мъчител на човешката душа и в същото време неин велик пречиствател.

Любовта със своята страст и болка се превръща в порив към индивидуация, ето защо не съществува истински процес на индивидуация без преживяването на любовта, защото любовта измъчва и пречиства душата. Изразено по друг начин, Ерос притиска болезнено пеперудата към гърдите си, представяйки душата, която се развива и измъчва от бога на любовта. На един красив скъпоценен камък богинята Психея, с ръце зад гърба си, е завързана от бога за колона, която завършва със сфера. Може да се каже, че това изображение изразява по красив начин процеса на индивидуация. Ерос завързва Психея за колона, увенчана със сфера – символ на цялостността, която се осъществява чрез страданието. Понякога човек би искал да избяга от човека, към когото е вързан, за да избяга от зависимостта, но Ерос ни принуждава да се осъзнаем чрез тази връзка. Любовта ни кара да се осмелим на всичко и по този начин ни води към самите нас. Затова един от основните епитети на Ерос, който той е имал в древността, е „пречиствател на душата„.

Всеки път, когато между мъжа и жената настъпва по-дълбоко любовно преживяване, се отваря друго измерение на реалността; едно божествено измерение нахлува в психиката и отмива нейната егоцентрична дребнавост. В него има елемент на романтична нереалност, който обикновено съдържа и всяко страстно любовно преживяване, поне в началните си етапи, един вид разцъфване на олимпийска пролет, където всичко е божествено и някак си нечувано реално. Ето защо влюбените хора са обект на присмех от страна на околните. Ако са мъдри, те изчезват от човешкото общество, изпадат от него, защото вече са в царството на боговете. Въпреки божествената си красота, съществува и странното усещане, че сме изгубили нещо, което по същество принадлежи на човешкото царство – дребнавостта, завистта, тесногръдият цинизъм и всички други не дотам приятни качества на висшите бозайници. Това състояние поражда ревността на сестрите на Психея.

Класическият филолог К. С. Луис е автор на известния роман „Докато имаме лице„, в който много сполучливо е създал своеобразна съвременна парафраза на тази история за ревнивите сестри. Той ги интерпретира като фигурата на Психея в сянка. Малко е опасно да се използва думата сянка в това отношение, защото ако Психея е демон, тя не е човешко същество. Дали демонът също има сянка? Можем да кажем „да„, но тогава това е малко по-различна употреба на думата. Cum grano salis, тези сестри са сянката на Психея, другият аспект на очовечаването на богинята, а именно на привличането ѝ в човешкото, твърде човешкото царство.

Младите хора обикновено не виждат тази реалистична и цинична страна на любовта. Едва в по-късен етап от живота си, когато човек е изпитал истинската и божествената страна, той може да стане имунизиран срещу циничната, низша страна на човешките взаимоотношения. Ако идеалната страна на любовта преобладава твърде много, тъмната страна бива зачеркната или потисната и тогава тя естествено се превръща в опасен външен фактор. Никой възрастен човек не може да бъде само романтик; човек е натрупал твърде много житейски опит, за да не знае, че любовта има и твърде човешка страна. Този аспект е въплътен в сестрите. Тук те насаждат недоверие в ухото и сърцето на Психея и я карат да пренебрегва това, което Ерос е поискал от нея. Главната фигура в романа на К. С. Луис е една от ревнивите сестри и той се опитва да покаже, че именно тя е разрушила първата връзка на Ерос и Психея. Тя олицетворява жената, която отказва любовта на бога.

В нашата приказка може да се каже, че във фигурата на Психея се олицетворява положителното отношение на мъжа към жената и към несъзнаваното, но наивно и все още живеещо в рая, където всичко е положително. В същото време ревнивите сестри са твърде скептични, твърде цинични и твърде много осъзнават баналния аспект на живота. Ако човек се разхожда в гората и види младите влюбени двойки, тогава осъзнава, че живее в един божествен свят. Хората, които минават покрай тях, реагират двойствено, тъй като, от една страна, признават, че влюбените живеят в божествен свят, а от друга, всичко им изглежда така крайно обикновено и банално. Това са „вечният Хари и вечната Хариет“ и, подобно на ревнивите сестри, минувачите правят подигравателни забележки, защото осъзнават баналността и непълнотата на двойките, докато самите двойки виждат само приказния им аспект. Двата аспекта са твърде раздалечени и едностранчиви. Човек, който вижда подобно нещо от по-зряла позиция, ще разбере, че винаги има и двете – и божествения, и баналния аспект, и това е един от най-големите парадокси, които нашето чувство трябва да се научи да приема.

Една жена, която се занимавала с този проблем и се питала дали любовната ѝ връзка е божествено преживяване, или банална любовна връзка, веднъж сънувала крал и кралица, облечени в сияйни корони, които вървели пред нея, придружени от петел и кокошка. И един глас казал: „Тези две двойки са едно и също нещо.“ Този образ представя подобаващо парадоксалността на любовта, но на практика тя е голям проблем и, за да се издържи, се изисква голяма зрялост. В алхимията символът на coniunctio, обединението на божествената двойка, може да бъде представен еднакво добре като крал и кралица, като бог и богиня или като две чифтосващи се кучета. Алхимиците са знаели, че това са все аспекти на един и същ съюз, символи на психичните противоположности в несъзнаваната цялост на личността.“

  • Мари Луиз фон Франц, източник: Amor & Psyche

Много ми харесва картината от съня на тази жена – крал и кралица, облечени в сияйни дрехи, придружени от петел и кокошка. Какъв прекрасен символ, изпратен от несъзнаваното и показващ как изглежда обединението на противоположностите, които съдържа всяка дълбока любовна връзка! Когато се чувстваме окрилени от полета на любовта и в очите ни другият е принц (или принцеса), а ние имаме привилегията да сме неговият избраник, до нас в същото това време вървят петел и кокошка… кукуригат, кудкудякат… А, ако се чувстваме потънали в баналното и всекидневното, зад гърба ни вървят кралските особи – боговете, въплътени в човешко тяло. Нашето собствено тяло.

И понеже темата за любовта е толкова много важна, а Мари Франц я коментира толкова прекрасно, в бъдеще ще споделя още от този текст.

Камелия Хаджийска