„…напреженията между психичните двойки противоположности се смекчават само постепенно; и подобно на алхимичния краен продукт, който винаги издава своята същностна двойственост, обединената личност никога не губи напълно болезненото усещане за вродена разногласност. Пълното изкупление от страданията на този свят е и трябва да остане илюзия. Земният живот на Христос също завърши не в самодоволно блаженство, а на кръста.“∗
–К. Г. Юнг
Едно от вярванията, които изкривяват контакта ни с реалността, е, че ако извършим необходимата душевна работа, най-накрая ще дойде денят, в който ще заживеем спокойно и хармонично.
От една страна, наистина е така. Постепенната интеграция на отхвърлените ни части, съпътствана от промяна на нагласата, която е преодоляла своята едностранчивост и може едновременно да гледа и в двете посоки, води до по-голям вътрешен покой и сила. От друга страна, обаче, страданието от вътрешната конфликтност неизбежно остава – продължава да е там, макар и в по-мека форма.
А остава, защото именно то е горивото за движението по пътя. На същото място Юнг продължава:
„Целта е важна само като идея; същественото е opus-ът, който води към целта: това е целта на един цял живот…“
Когато видим, че „целта е вървенето по пътя“, а това, което сме възприемали като цел, е само ориентир за посоката на това вървене, нещо вътре в нас омеква. Напрежението между противоположностите между „реално“ и „идеално“ намалява. Продължаваме да се движим към бъдещето, но присъстваме в много по-голяма степен в настоящето, защото знаем, наистина знаем, че пълното изкупление от страданията на този свят е и трябва да остане илюзия. И, ако има такова нещо като крайна дестинация, тя със сигурност не се намира в този свят.
Камелия
Още по темата: Морган Скот Пек: какво означава пълноценният живот
∗“The Psychology of the Transference,” CW 16, par. 400
