Като размишлява върху този проблем преди няколко десетилетия, когато положението не е било толкова критично, каквото е днес, Карл Юнг пише: „Духовността в западния свят е в изпълнено с рискове положение и опасността става толкова по-голяма, колкото повече ние си затваряме очите за безжалостната истина с илюзии относно красотата на нашата душа. Човек живее посред гъст облак от благовонен дим, който той кади сам на себе си, тъй че в него да забули и да не вижда собственото си лице“.
И тъй като вероятно едно от най-големите ни изкривявания в мисленето идва от нежеланието да видим Тъмното лице на Бога ( не само личната ни сянка, но и колективната), а именно то е източникът на човешкото страдание, реших да споделя кратък откъс от книгата именно по тази тема.
„Санскритската дума саха означава „да претърпиш, да преминеш търпеливо през изпитанията, без да се бунтуваш“. Процесът на разочароване е несъмнено болезнен понякога.
Истинският духовен живот никога не е бил популярен и никога няма да бъде, защото повечето хора не са готови да се открият и да приемат страданието.
Рей казва, че първият път, когато чул своя учител, Трунгпа Ринпоче, той говорел именно за страданието. „Той беше първият човек, когото чух да признава колко зле стоят нещата всъщност. И тогава си помислих: „Това е! Това е, което аз искам! Искам да разбера какво става тук и да го изследвам.“ Според Рей тяхната традиция отделя голямо внимание на първата благородна истина на Буда, която гласи, че животът е страдание, не защото някой иска да страда, а защото страданието е истината за живота.
„Твоята болка е счупването на черупката, която обгръща твоето разбиране“, пише Халил Джубран. Напълно разбираемо е, че не само страданието е неотменен аспект от духовния процес, но и че съзнателно да навлезеш и да преживееш страдание е входната врата към едно по-дълбоко разбиране на реалността, нещо, което към което дори трябва да се стремиш.
„Има една представа, според която с духовния живот ще се увеличат приятните преживявания и ще намалеят неприятните. Разликата е в начина, по който се държим при тези преживявания. „Аник Дастие
В своите писания Св. Йоан от Кръста (Сан Хуан де ла Крус) красноречиво описва как, щом ученикът е преживял сладостта и насладите от съзерцанието и молитвите и е открил някаква степен на сила в своята връзка с Бога, „Бог желае да го води по-нататък… където той ще може да бъде в по-голямо общение с Него“. Той казва, че често когато човек е посред най-големите удоволствия и когато вярва, че „слънцето на Божественото благоволение сияе най-ярко над него“, Бог го хвърля в тъмнина и затваря вратата на „извора на сладка духовна вода, която той е вкусвал в Бога, когато и колкото е желал“.
Защото, както казах, Бог вижда, че той е израснал малко и е станал достатъчно силен, за да остави настрана пелените и да бъде отбит от нежната гръд; така Той го сваля от ръцете Си и го учи да ходи на собствените си крака, което му се струва много странно, защото всичко, което се случва с него, не му изглежда редно.
Страданието, което Бог му дава, е Неговият дар, а не Неговото проклятие, както често се смята. Човекът заслужава привилегията да бъде свален от надеждните обятия на Бога в неомекотената реалност, така че да може да се научи да стои на краката си и да се движи сам.
Човек не може да има пълноценен духовен живот, ако не се примири със страданието си. Животът така или иначе е мъчителен. Страданието може временно да бъде заобиколено или притъпено с наркотици, или отхвърлено, но в крайна сметка не може да бъде избегнато.
Има болка в „невротичното страдание“, което е начинът, по който ние обикновено мислим за болката, а съществува също болката на „страданието за Бога“, или страданието с човечеството. Те са различни типове страдание, но все пак са си страдание; и докато невротичното страдание само продължава себе си, то страданието за Бога, или просветленото страдание служи на цялото човечество.
„Няма цялостност без тъга и копнеж, защото без тях няма трезвост, няма доброта. Мъдрост без доброта и познание без трезвост са безполезни.“ Карлос Кастанеда
За да служиш на човечеството, трябва да го познаваш. Рей обяснява, че учениците в тяхната традиция са насърчавани да изследват големите дълбини на страданието, така че да могат да го познаят като важен аспект от целостността на живота. Той споделя как посредством примера и напътствията на своя учител той е разбрал ценността на страданието.
Трунгпа Ринпоче беше много взискателен учител. Ако твоят стремеж е към някакво състояние на съзнанието, или блаженство, или духовен екстаз, или харизма, той не би бил учител за теб. Веднъж някой го запита: „Били ли сте някога в сферата на ада?“ „Разбира се“ – каза той. „Какво правихте, докато бяхте там?“ – беше следващият въпрос. „Опитах се да стоя там“ – отговори той. А това е много различен отговор от този, който можеш да получиш от някой среден гуру, който общо взето обещава някакъв вид избавление от реалността.
Джай Рам Смит казва: „Ти можеш да постигнеш освобождение и можеш да живееш в него за почти неограничен период посредством милостта на това преживяване. Можеш да си заслужиш този вид карма. Но рано или късно ще трябва да се върнеш към реалността. Така работата на Е. Дж. Голд с нас беше да ни отведе в сферата на ада и бардо, защото, ако ти можеш да се пробудиш в ада, тогава ти можеш да работиш навсякъде.„
„Всички хора знаят ползата от полезните неща; но те не знаят ползата от безполезността.“ Джуан Дзъ
Пътешествието в сферите на ада е определено различно от това, което средният гуру обещава, но най-необикновените учители и практици наистина ценят пълния спектър на живота, без значение как се нарича той, и насърчават своите ученици да правят същото.
Джоан Халифакс казва, че макар божествените майки и спасителите да могат да бъдат очарователни и готови да се притекат на помощ, „не се случи това да бъде моята работа. Аз съм от типа „цепи дърва, носи вода“. После тя добавя: „Обичам да ходя в сферите на ада. Моята работа са именно тези сфери.“ Тъй като Халифакс е взела постигнатото от десетилетната си садхана и го е занесла в затворите със строг режим, за да служи на затворниците, които очакват изпълнението на смъртната им присъда, можем да вярваме, че тя знае какво говори.“
- Мариана Каплан, „На половината път до върха – самоизмами и преждевременни претенции по пътя към просветлението“
И така, както казва Аник Дастие, представата, че духовният път води до увеличаване на приятните преживявания и намаляване на неприятните преживявания, не е точна. Духовността не е поредното средство за избягване на страданието, а точно обратното – използване на страданието като средство за одухотворяване на живота. И, дори и подобно знание да не може да премахне страданието, все пак може да направи нещо важно – да премахне невротичното страдание. И това се усеща много лечебно.
Почти като след сеанс по когнитивна психотерапия, проведен от всичките тези психотерапевти, цитирани в книгата.
Камелия Хаджийска
