Според презентацията на Стив Кайл в ТЕД, която искам да ви препоръчам сега – от вируса на сериозността. Един от начините, по които го прихващаме, е чрез предаването му от по-старите и травмирани от комунизма поколения на по-младите. Този вирус е опасен, защото поражда автократични, потискащи и лишени от удовлетворение отношения на работното място (и не само там). А този вид тежки и неудовлетворителни отношения на работното място пораждат на свой ред също толкова неудовлетворени клиенти. Така се поставя началото на един порочен цикъл, в който вирусът на сериозността изяжда не само нашето щастие (тук Стив Кайл цитира изследване, според което българите сме на последно място по щастие в цял свят), изяжда и възможността да се сме отворени към иновациите, да развиваме бизнес и да имаме надежда за бъдещето.
И това поражда песимизъм – нещо, с което ние българите, също сме известни в световната статистика.
За да е полезен, авторът на тази много интересна презентация на ТЕД в България (която ще намерите най-отдолу в тази публикация) предлага и решение. Решението е в позволението да бъдем повече игриви, експериментиращи и отворени. Според него това е истински революционно решение, защото игривостта има многобройни позитивни ефекти върху психичното ни благополучие – такива като увеличаване на обема на мозъка и възможностите за учене, развиване и намиране на решения. Според друго цитирано от Стив изследване мозъкът на делфините е толкова голям, защото те са едни от най-играещите животни на планетата. По-играещ от тях се оказва само човекът (но явно не и този, който живее в България :).
Стив Кайл е предприемач в България, който има опит как този подход на играещия човек работи. Той ме трогна с тази презентация, защото, въпреки очевидно не българския си произход, той говореше за българите като за „ние“ и очевидно му пукаше за нашата страна и хората, които я населяват. И, въпреки че 99% от мен, гледайки тази презентация, си казваше: „Да! Точно така, толкова важно е да престанем да се възприемаме сериозно и да погледнем на нещата от живота по-леко!“, един процент от мен се питаше как точно това може да стане, ако планетата, която управлява България, е Сатурн, а в астрологията той е известен именно със сериозността, песимизма, ограниченията, дълга и кармата. Как може една презентация на този много мил и очевидно интелигентен човек да промени енергиите на тази тежка планета, в които ние, които сме решили да се родим по тези земи, сме попили, дишаме ги и ги живеем?
Става ясно, че този един процент е моят песимизъм. Същият, който ми говори с гласа на Сатурн и ми казва, че нищо не може да се направи по този въпрос. А аз, понеже имам силно влияние на тази нелека планета в хороскопа си, съм склонна да му вярвам. Въпреки че истински обожавам чувството за хумор и това да не се вземаш сериозно, за дълги периоди се чувствам като похлупена от тежка пелена, която не мога да повдигна и да се излекувам от той вируса на сериозността, който ме напада. Затова знам, че лечението не става лесно, по силата на едно решение да си по-игрив и по-малко сериозен. Колективното ни несъзнавано е пропито от него, а ние на свой ред сме свързани с колективното несъзнавано на страната ни.
Въпреки това, защо наистина да не започнем да го лекуваме – един по един, колкото можем? Ако в момента планетата Земя променя енергиите си, вероятно това дава надежда и за енергиите на нашата страна също да се променят? И така, от страната с най-нещастното население на света, да започнем да вдигаме нивото на серотонин във въздуха, който дишаме, като най-сетне престанем да се вземаме толкова насериозно.
Често се случва в групите за личностно развитие и себепознание, които водя, да говорим за работа – групова работа, работа върху себе си… И също толкова често, когато навлезем по-надълбоко в процеса, чувам въздишки на умора и дори обезсърчение. Чувам думите, че вътрешната работа е огромна, безкрайна и прекалено сложна!
Знам как изглежда това чувство. Изниква представата за малък човек, изправен пред огромна планина и взиращ се в далечния недостъпен връх. Тогава се сещам как децата се учат на нови неща и се развиват, как проговарят и прохождат – играейки си. Съгласна съм със Стив Кайл, че ние най-добре се развиваме, играейки си. Това помага животът на Земята да се превърне от тежка работа в игра, достатъчно е да превключим възприятието си – да погледнем на случващото се като възможност за приключение.
В книгата си „Сатурн, един нов поглед към един стар дявол“ Лиз Грийн пише:
„Няма бърз и лесен начин за сприятеляване със Сатурн. В много отношения точно на тази цел е било подчинено древното изкуство на алхимията. Основната алхимическа субстанция, от която потенциално е можела до се получи злато, е наричана Сатурн и се е смятало, че от тази смес произлиза и самият алхимик. Съвременната психология, която е все по-близка до пътеката на алхимиците, също се опитва да се сприятели със Сатурн, въпреки че му дава други имена.
Чрез усилия и известна доза издръжливост можем да добием златото, а когато станем достатъчно сензитивни, за да разберем иронията на Сатурн, може би лесно ще се убедим, че въпреки всичко той не е лишен от чувство за хумор“. с.14
Може би ние, българите, сме нация от алхимици. Родени сме по тези земи, за да изгорим в аламбика своите его-страсти и да съзреем. В моментите, в които хватката на сериозността ме отпуска, усещам как вътре в мен напира сатурновият смях – черен, с горчив привкус, и същевременно освобождаващ.
Това е клипчето в ТЕД с тази интересна презентация, което е поводът за тази публикация и което ви препоръчвам.
Камелия
