Някои решения се вземат подобно на Мечо Пух, като се помотаем насам-натам, чудейки се кой от приятелите си да посетим, изпеем междувременно една песничка в средата на потока и на път към Зайо най-накрая се озовем пред къщичката на Прасчо. Други решения се вземат по подобен начин, но с малко повече търпение. Аз ги наричам решения тип „зряла круша“. Когато крушата узрее и дойде времето да падне от дървото, тя не се чуди дали да падне или да не падне. Без всякакво усилие, отдавайки се любовно на земната гравитация, тя полита надолу. Защото моментът на падане е дошъл. А той е дошъл, защото крушата вече е зряла.
В практиката си често имам клиенти, които си измъчват от различни въпроси – да напуснат ли работата си или да не я напуснат, да напуснат ли партньора си или да не го напуснат, да направят ли това или не, да изберат това или онова… И това, което става ясно като поприказваме малко, е, не какво трябва да направят, а, че те не са готови да направят каквото и да било в този момент, преди да внесат първо малко повече ред, яснота и стабилност вътре в себе си. Преди да направят каквото и да било, за да решат въпроса, е необходимо да довършат вътрешните промени, които вече са започнали като да родят своето автентично и силно вътрешно аз, което единствено има достъпа до правилното решение. Когато дойде този момент, решението се взема само. Пада като узряла круша на земята.
Спомням си как се притеснявах дали няма да родя бебето си в къщи, ако не разпозная навреме, че е дошъл моментът на раждане. Бях се въоръжила с всякакви книги, информиращи ме как да разбера този супер неясен за мен момент, на колко минути трябва да са контракциите и прочие подробности, но въпреки това не се чувствах сигурна, че няма да го пропусна. Тогава една моя близка приятелка, която вече беше родила и двете си деца, ми каза нещо от рода на „Като дойде раждането, няма как да не го разбереш; просто ще знаеш без никакво съмнение, че времето за това е дошло“. Точно така стана. Когато дойде моментът на раждането и детето тръгна да излиза, аз за всеки случай си прочетох отново последната глава от книгата за бъдещите майки и с часовник в ръка засичах контракциите, но със сърцето си знаех, че Това е Моментът. Че е време за тръгване към родилния дом.
Точно това имам предвид под вземане на решение по метода на узрялата круша – като позволим на истинското решение да узрее в дълбините на подсъзнанието ни. Когато дойде моментът, правилното решение изскача само – като новородено бебе, което дълго време е растяло в корема на майка си и излиза на бял свят завършено и съдържащо цялата невероятно сложна физиология на човешкото същество, която скрито и без нашето съзнателно участие е зреела в утробата на майката. Това бебе е било планувано, знаело се е за него, но времето за неговото раждане не е могло да дойде в третия месец, нито в четвъртия, нито в петия… Времето за „раждане“ идва, когато вътрешните процеси на зреене вече са завършени. Ако не сме в синхрон с природните процеси на случване на нещата (и особено на сложните неща!) и се опитваме да ги насилваме с ума си преди яснотата да е изкристализирала в дълбините на нашата психика, ние можем да причиним множество аборти или недоносени бебета. Ако обаче действаме в синхрон с природните процеси, всичко се случва по естествен начин – леко и спонтанно. Като падането на зряла круша на земята, вече готова да бъде изядена.
Ако това послание идва при вас по принципа на синхроничността, ако сте в ситуация, в която от доста време не знаете какво да предприемете и кое е правилното решение за вас, ето едно предложение от мен – малко повече търпение и вяра в крайния резултат. Вероятно това, което е на път да се роди в живота ви, е Голямо, а големите неща изискват повече време – и вяра! Вярата, с която зачеваме децата си … вярата, с която въплъщаваме душите си на земята, знаейки че ще се справим.
Камелия