От книгата на Халил Джубран „Безумецът“.
„Отдавна, когато устните ми първом запърхаха за реч, се изкачих навръх свещената планина и се обърнах към Бога със следните думи:
– Господи, аз съм твой роб! Твоята скрита воля за мен е закон и аз вечно ще ти се покорявам.
Ала Бог не ми отговори – и изчезна като мощен вихър.
И подир хиляда години аз отново се изкачих навръх свещената планина и пак се обърнах към Бога:
– Създателю, аз съм твое създание. От кал си ме изваял и аз всецяло ти принадлежа.
Ала Бог не ми отговори — и изчезна като рой бързи криле.
И подир още хиляда години аз отново се изкачих навръх свещената планина и пак се обърнах към Бога:
– Отче мой, аз съм синът ти. От любов и милост ти си ми дарил живот, а от любов и благоговение аз ще наследя царството ти.
Ала Бог не ми отговори – и изчезна като мъгла над далечни хълмове.
И подир още хиляда години аз отново се изкачих на свещената планина и пак се обърнах към Бога:
– Господи, ти си моята цел и моята пълноценност; аз съм твоето вчера, а ти – моето утре. Аз съм коренът ти в земята, а ти си цветът ми в небето – и ние заедно раснем пред лика на слънцето.
Тогава Бог се надвеси над мен и нашепна в ушите ми пропити от благост слова; и ме обгърна, тъй както морето обгръща устремения в него поток.
А когато се спуснах в низините и долините, Бог също бе там.“
Халил Джубран „Безумецът“
