„Веднъж един човек, разхождайки се до една пропаст, паднал. Падайки, той успял да се хване за клона на малко дърво, растящо в процеп на скалата. Висейки на клона, поклащан от студения вятър, човекът осъзнал цялата безнадеждност на своето положение: на дъното – речни камъни с мъхове, а възможност за покатерване нагоре просто нямало. Ръцете му, хванати за клона, започнали да отмаляват.
– Е, – помислил си той – един Бог може да ме спаси сега. Аз никога не съм вярвал в Бога, но, може пък да съм грешал. Какво губя?
Затова той извикал:
– Боже, ако Те има, спаси ме и аз ще повярвам в Теб!
Отговор нямало. Той отново извикал:
– Моля Те, Боже! Аз никога не съм вярвал в Теб, но ако сега ме спасиш, веднага ще повярвам!
Изведнъж от облаците се разнесъл Велик Глас:
– О, не, ти няма да повярваш!
Човекът от изненада едва не изпуснал клона.
– Моля Те, Боже! Ти грешиш! Аз наистина мисля така. Ще повярвам!
– О, не, няма да повярваш! Всички казват така.
Човекът продължил да се моли и да убеждава. Накрая Бог казал:
– Е, добре. Ще те спася… Пусни клона!
– Да пусна клона? – възкликнал човекът, – да не ме смяташ за луд?“
Може би знаете тази история. Наскоро я разказах в една от консултациите ми. Жената страдаше от страхове, свързани с чувството й на несигурност. Наскоро беше загубила един от родителите си, който й бил опора в живота. По същото време беше приключила и връзка с мъж, който също бил опора. И ето че сега и нещата в работата бяха станали нестабилни. Светът на материята беше започнал сериозно да се разклаща под краката й.
Тя беше човек, който вярва в душата и бога, затова я попитах как точно изглеждат тези нейни вярвания. Нейният отговор беше, че това са лингвистични упражнения без практическа стойност. И че тя предпочита някакви „други упражнения“. Така, въпреки че имаше своите вътрешни диалози с Бога, нейната вяра в Него се свеждаше до лингвистични упражнения. За нея, както и за много други хора, разсъжденията по тази тема бяха твърде абстрактни и лишени от практическа стойност.
Проблемът е, че именно нашите вярвания са посредникът между нас и това, което ни се случва в живота. Именно тяхното изследване е основният предмет на когнитивната психотерапия. Стивън Кови ги нарича „очилата„, през които виждаме света. От тях зависи как ще реагираме на дадено събитие и как ще го интерпретираме. Те са невидимата, но много реална „материя„, от която са изтъкани нашите всекидневни решения.
Това беше причината да й задам по-горния въпрос – да изследваме нейните вярвания, за да открием тези от тях, които я карат да се чувства тревожна и несигурна. След което да ги заменим с други, които носят решения. В нейния случай – с вярвания, произтичащи връзката й с Източник, който е отвъд нейната лична зона на контрол и влияние.
Разглеждам прекалената тревожност като знак за духовно пробуждане. Като резултат от нарастващото осъзнаване, че решаващият фактор за това, което ни се случва, е извън нашия контрол. Затова единствено духовният подход към живота може да ни помогне да се справим с нея. Това е причината от един момент в живота си да започна да вземам важните решения с помощта на такива „лингвистични упражнения„.
Например, когато реших, че искам да напусна работата си. Дълго време търсех алтернативни възможности, но такива не се появяваха. Ходех на работа, а вътре в себе си ставах все по-суха и нещастна. Тогава прочетох една от книгите на Денис Лин, в която тя разказва как се разболяла от рак на гърдата. Тъй като самата тя е лечител, решила да се оттегли в планината, за да разбере какво иска да й каже болестта. Въпросът, който си задала, бил: „Какво бих направила, ако ми остават само няколко месеца живот? Кое е това нещо, което много искам да направя, но досега не съм направила?“ След като чула отговора, престанала да отлага. Та нали й остават само няколко месеца живот? Когато дошло времето за контролния преглед, лекарите с изумление открили, че от рака не е останала и следа.
Вече не си спомням точните думи, с които тя завършва тази история. В паметта ми е останало посланието “ скъпи жени, не отлагайте и минутка, за да започнете да правите това, за което най-много копнее сърцето ви. “ На следващия ден си подадох молбата за напускане. Нямах безопасните колани, които да ми дадат гаранция, че ще си намеря работа. Навлязох в дълъг период на крайна несигурност, в който размахвах пръст на Бога и му казвах, че ако Го има, и ако подкрепя хората, които следват сърцето си, да ми даде шанса да намеря „моята“ работа.
Точно така се случи. В момента работя това, което ме изпълва отвътре. Моят скок в неизвестното е моето лично доказателство, че Вселената наистина подкрепя хората, които са готови да пуснат клона. Има обаче едно важно условие – да са готови да платят цената, което означава живот в несигурност, усилия,страх, ограничения, лишения. Защото решението не дойде изведнъж, по магичен начин. Изминаха дълги месеци и дори години, докато успея да усетя твърда почва под краката си.
Всичко обаче започна с беше пускането на клона – скачаш, без да знаеш дали ще се приземиш. Нямаш никаква гаранция, имаш само твоите лингвистични упражнения.
Според мен в това е обяснението защо едни хора по-лесно пускат клона от други. Изглежда, че едни хора имат по-малък толеранс към потискане на автентичното си аз. Навремето се упреквах за моята по-висока неприспособимост към факторите на средата. Казвах си, „Как така другите могат да понасят това, а ти направо се разболяваш?! Какво точно не ти е наред, че имаш толкова малка поносимост към неща, които другите дори не забелязват?!“ Сега знам – именно тази по-ниска поносимост е причината да пускам клона по-рано. По-бързо изтръпват ръцете ми. Отстрани това може да изглежда като смелост, но отвътре се вижда като единственият изход.
Притчата по-горе за мен е психична истина от най-висок порядък. Тя е моето лингвистично упражнение за вземане на важни решения в живота и справяне с неизбежните страхове, които животът в материално тяло поражда. Вярвам, че ако успеете да я разберете със сърцето, а не само с ума, вашата тревожност ще започне да намалява. Защото тя е история за доверието в живота. И тест за истинската вяра.
Камелия Хаджийска
