Лекуване на емоционалното ни тяло

Много е писано за това какво представляват емоциите и какви са начините за справяне с трудни емоции като гнева, страха, ревността, завистта, злобата, отмъстителността и болката. В моя опит като психотерапевт всичко писано по тази тема обаче може да се сведе до едно просто нещо – да си представим тези емоции в образа на едно малко дете. И след това да взаимодействаме с това дете така, както най-перфектният родител би общувал с него – опитвайки се да го разбере, подкрепи и утеши.

Когато общуваме с малко уплашено детенце, ние не му се караме и не го обиждаме, а вместо това се опитваме да разберем от какво се страхува, за да му дадем своята подкрепа и утеха. Ако обаче не разпознаем в емоционалната си реакция реакцията на вътрешното ни дете, умът ни ще се отнесе към преживяването ни с осъждането, че сме слаби и неуверени. Това не само че няма да ни помогне да се справим с това, от което се страхуваме, а дори ще го засили.

Значимият проблем, който съвременният човек, който не е ходил на психотерапия, не е посещавал семинари за себепознание и развитие на психологическа компетентност, не е чел психологически книги тип селф-хелп в областта на емоционалната интелигентност, е, че се справя с негативните емоции като се опитва да се освободи от тях, да ги махне. Това обаче не е решение, а потискане. Потиснатите чувства ще отидат по-надълбоко и подмолно ще разрушават неговото здраве и пълноценни контакти с другите хора.

Това е така, защото емоционалните ни реакции идват от едно и също място – инстинктивната част в нас, която ни информира доколко нашите човешки желания и нужди са задоволени. Затова образът на малкото дете е толкова подходящ образ за разбиране на тяхната природа – и най-силните ни негативни емоции са абсолютно невинни, те наистина са като малките деца. Ако нуждата им от сигурност е застрашена, те се страхуват. Ако нуждата им от това да са единствени и неповторими за този, който най-много обичат, те ревнуват. Ако загубят това, към което са се привързали, страдат и тъгуват. Ако някой се е отнесъл към тях недобре, отхвърлил ги е, предал ги е, те стават злобни, отмъстителни и гневни.

Ставя ясно защо е толкова важно вместо потискане и борба с негативните ни чувства да направим точно обратното – да се опитаме да ги видим по-ясно – да положим усилието да ги разберем без осъждане. Да проведем диалог с тази инстинктивна част у нас и да попитаме от какво има нужда. След което да се опитаме да се погрижим за тази нужда.

Например, ако се чувстваме уплашени и несигурни, да кажем на вътрешното ни дете, че няма нищо страшно – щом има нас, значи има най-важния източник на подкрепа. Че ще може да се справи и да оцелее. Че дори и да сгреши, ние няма да го съдим и ще продължим да го обичаме. Ще му обясним, че пътят към новото неизбежно минава през правенето на грешки и за нас по-важно от съвършенството е то да се учи, да се развива и осмелява да навлиза в нови територии. Да го уверим, че дори и другите хора да го отхвърлят и не го разбират, то винаги ще има нашата собствена подкрепа и разбиране. А ако има нас, има всичко.

Това е първата и най-важна стъпка в развиването на емоционалната ни интелигентност – да гледаме на всичките ни емоции и особено на болезнените, като на важна информация за базисните ни нужди. Втората стъпка е да използваме това, което сме разбрали за тези нужди, като се погрижим за тях. Да не поверяваме отговорността за чувството ни за сигурност и вътрешна ценност на другите хора.Това е твърде важно нещо, за да го поставим в зависимост от нещата във външния свят. Ако сте родител, не бихте дали малкото си крехко бебенце на друг човек, който също си има едно такова (дори и да не го показва). Бихте се погрижили сами за него, нали? Но ние точно това правим, която реагираме твърде емоционално, ако някой или нещо от външния свят не ни дава това, от което имаме нужда – даваме най-скъпото нещо, което имаме – собственото си детенце, в неговите ръце.

Става ясно, че емоционалната интелигентност не просто е неосъждащото и разбиращо отношение на ума към инстинктивната част от човешката ни природа – емоционалните ни реакции. Емоционално интелигентният ум е и основното средство за постигане на емоционална независимост, зрелост и вътрешна сила. Той е този, който може да успокои ирационалните ни страхове като анализира ситуацията по един много рационален начин и така ни помогне да разберем, че дори и да се чувстваме зависими от даден човек или обстоятелство, всъщност не е така. Че причината за начина, по който се чувстваме, са собствените ни нужди, а грижата за тях е наша.

Емоционално интелигентния ум ни връща силата – вместо да сме зависими от отношението на другите хора към нас, ние поемаме отговорността за грижата за себе си. Той ни помага да развием здраво чувство за граници между нас и другите хора, така че да не приемаме лично техните ограничения, които ни нараняват. Когато започнем да гледаме на емоциите – своите и чуждите, като на реакциите на детето, което живее вътре в нас, ние намираме и начина, по който да лекуваме емоционалните рани от своето минало и да освобождаваме капсулираната в тях енергия.

Това е, което се случва, когато реагираме твърде чувствително на определени неща от живота ни – към събитието от настоящето ние добавяме емоционална енергия от миналото, когато събитие със същия знак е породило подобни чувства.

С ума си даваме сметка, че има голямо разминаване между външния стимул и емоционалната ни реакция, но не разбираме защо. А причината е проста – случващото се докосва събитие от миналото, което носи същият емоционален знак, но ние не си го спомняме, не си даваме сметка че то е истинската причина за прекалено силната ни емоционалност. Подобен механизъм на повтаряне на моделите на емоционално реагиране в живота ни прилича на порочен кръг, при който ние подсъзнателно се привличаме към хора и обстоятелства, които да ни “бръкнат” в раната, след това реагираме остро и болезнено на това, което се случва и се чувстваме жертви. След това дори и да успеем да напуснем болезнената ситуация или взаимоотношение, нараненият ни инстинкт отново ще привлече в живота ни подобни хора или обстоятелства.

Накратко, моделът се повтаря, докато не бъде осъзнат и човек не се освободи от автоматизма на обусловения си начин на мислене и грижа за собственото емоционално благополучие.

Сцената, на която се развива истинския ни психичен живот, се намира дълбоко в тъмнината на несъзнаваното и това, което си мислим, че стои в основата на едно или друго решение в живота ни или емоционална реакция, може да се окаже съвсем различно от процесите, които протичат в дълбокото. За да осветим тая сцена и да видим действащите герои по-ясно е достатъчно да направим едно просто нещо – да осъзнаваме течащия и постоянно променящ се поток от емоции в тялото ни и да използваме ума си да го разберем без осъждане. 

Това означава всеки път когато усетим, че емоционалните ни реакции са твърде силни, твърде болезнени или твърде остри, да си спомним, че това, което реагира, е вътрешното ни дете. Ако сме гневни, това е вътрешното ни дете, което гневно блъска с юмручета си или тропа с крака по пода, защото нещо не е така, както на него му се иска. Ако сме радостни, това е вътрешното ни дете, което игриво подскача и с доверие и любопитство изследва всичко, което му се изпречи на пътя. Ако сме уплашени, това е отново вътрешното ни детенце, което със свито сърчице има нуждата някой да го прегърне и утеши, да му каже че всичко ще бъде наред, че ще се справи, че дори и да се объркат нещата, вие ще намерите да намери решение, че дори и другите да не го разбират и подкрепят, това не е проблем, защото има вас. Ако сте тъжни, това е вътрешното дете, което тъгува по загубата на нещо, което е било важно за него.

Само превръщането на ума ви в любящ родител може да ви помогне да се погрижите за емоциите си по начин, който ви прави емоционално независими от външния свят и ви дава вътрешна сила и увереност. Отхвърлянето от другите, неразбирането, са само повод да се превърнете сами на себе си този източник на разбиране и подкрепа. Всъщност, по правило именно това е скритата причина да влизаме в повтарящи се взаимоотношения, в които емоционалните ни нужди стоят незадоволени – да се създадат условия за емоционално отделяне и съзряване. Психичният живот се развива по посока на по-високи нива на диференциация и по отношение на връзките ни с другите хора и развитието на емоционална независимост това означава само едно – да станем сами родители на себе си. Това означава да развием ум, който разбира емоционалните ни реакции без осъждане, изследва стоящите зад тях нужди и намира начин да се погрижи за тях без да притиска другите хора с очаквания и обвинения, ако не му дават това, което иска.

Накратко, лечението на емоционалните ни рани е да сътворим сами за себе си този вътрешен родител, който винаги сме искали да имаме, но поради вътрешно присъщите ограничения на биологичните ни родители, не сме успели да го получим.

Този вътрешен родител не е нищо друго освен собственият ни ум.

Целта на този текст е да дам идея на тези от вас, които обичат сами да насочват прожектора на осъзнаването навътре в себе си и да виждат все повече неща в тъмното, като поставят начало на най-любящото взаимоотношение в живота си – отношението със самите себе си. В нейната сърцевина стои да осъзнавате вътрешния диалог между тези наши части, които бихме нарекли вътрешен родител и вътрешно дете и да изследвате как протича това взаимоотношение. Ако наистина сте много наблюдателни и честни ще разпознаете, че се отнасяте към себе си по същия – ама ужасно същия начин, по който вашите родители са се отнасяли към вас. В масовия случай това е критично, санкциониращо, поучително, забраняващо, морализиращо, недоволно отношение. Не защото родителите ни са били лоши хора, а просто защото и тях са ги възпитавали по същия този начин. Ако наистина успеете да разпознаете този вътрешен и постоянно повтарящ се модел на самоотношение, след това ще ви е лесно да направите следващата крачка, а именно да го замените с друг – да дадете на себе си тая любов, разбиране, приемане и доверие, от които имате нужда за да смените наследствения семеен модел на обичане на децата в семейството и с това да родите себе си – истински и за първи път в живота си!

Този модел работи! Всъщност, той е най-мощният начин на вътрешна промяна и привличане на повече любов и изобилие в живота ни. При това е много прост – изисква се само да се научим да разбираме и приласкаваме вътрешното си дете – това, което живее в корема ни. Нека обаче простотата да не ви заблуждава – този подход изисква висока степен на осъзнаване, т.е. честно наблюдаване на това, което става вътре във вас. Забелязването на вътрешния диалог и несъзваваните мисли на самокритикуване е всъщност голямо предизвикателство, защото автоматизираните ни навици на живеене са дълбоко неосъзнати.Също така изисква и висока степен на вътрешна решимост, защото замяната на едни мисловни и емоционални навици в други коства доста усилия.

Усилията обаче си струват. Наградата е здраво и силно чувство на вътрешна ценност и любов към себе си, които ще привлекат също толкова много обич и признание и във външния ни свят. Защото – баналната истина е, че промяната вън от нас започва с промяна вътре в нас. И тази промяна се основава на един различен вътрешен диалог между ума и емоционалните ни реакции, между вътрешния родител и вътрешното ни дете.

Камелия Хаджийска