Много е писано за това какво представляват емоциите и какви са начините за справяне с трудни емоции като гнева, страха, ревността, завистта, злобата, отмъстителността и болката. В моя опит като психотерапевт всичко писано по тази тема обаче може да се сведе до едно просто нещо – да си представим тези емоции в образа на едно малко дете. И след това да взаимодействаме с това дете така, както любящият родител би общувал с него – опитвайки се да го разбере, подкрепи и утеши.
Когато общуваме с малко уплашено дете, ние не му се караме и не го обиждаме. Вместо това се опитваме да разберем от какво то се страхува, за да му дадем своята подкрепа и утеха. Ако обаче не разпознаем в емоционалната си реакция реакцията на вътрешното ни дете, умът ни ще се отнесе към преживяването ни с осъждането, че сме слаби и неуверени. Това не само че няма да ни помогне да се справим с това, от което се страхуваме, а дори ще го засили.
Това е така, защото емоционалните ни реакции идват от едно и също място – инстинктивната част в нас, която ни информира доколко нашите човешки желания и нужди са задоволени. Затова образът на малкото дете е толкова подходящ образ за разбиране на тяхната природа – дори и най-силните ни негативни емоции са абсолютно невинни, те наистина са като малките деца. Ако нуждата им от сигурност е застрашена, те се страхуват. Ако нуждата им от това да са единствени и неповторими за този, който най-много обичат, те ревнуват. Ако загубят това, към което са се привързали, страдат и тъгуват. Ако някой се е отнесъл към тях недобре, отхвърлил ги е, предал ги е, те стават злобни, отмъстителни и гневни.
Става ясно защо е толкова важно вместо потискане и борба с негативните ни чувства да направим точно обратното – да положим усилието да ги разберем без осъждане. Да проведем диалог с тази инстинктивна част у нас и да попитаме от какво има нужда. След което да се опитаме да се погрижим за тази нужда.
Например, ако се чувстваме уплашени и несигурни, да кажем на вътрешното ни дете, че няма нищо страшно – щом има нас, значи има най-важния източник на подкрепа. Че ще може да се справи и да оцелее. Че дори и да сгреши, ние няма да го съдим и ще продължим да го обичаме. Ще му обясним, че пътят към новото неизбежно минава през правенето на грешки и за нас по-важно от съвършенството е то да се учи, да се развива и осмелява да навлиза в нови територии. Да го уверим, че дори и другите хора да го отхвърлят и не го разбират, то винаги ще има нашата собствена подкрепа и разбиране. А, ако има нас, има всичко.
Това е първата и най-важна стъпка в развиването на емоционалната ни интелигентност – да гледаме на всичките ни емоции и особено на болезнените, като на важна информация за базисните ни нужди.
Втората стъпка е да използваме това, което сме разбрали за тези нужди, като се погрижим за тях. Да не поверяваме отговорността за чувството ни за сигурност и вътрешна ценност на другите хора. Това е твърде важно нещо, за да го поставим в зависимост от нещата във външния свят. Ако сте родител, не бихте дали малкото си крехко бебенце на друг човек, който също си има едно такова (дори и да не го показва), нали?
И така, емоционалната интелигентност е неосъждащото и разбиращо отношение на ума към инстинктивната част от човешката ни природа – емоционалните ни реакции. Тя е и основното средство за постигане на емоционална независимост, зрелост и вътрешна сила като поемем отговорността за грижата за себе си. Когато започнем да гледаме на емоциите, като на реакции на детето, което живее вътре вътре в нас, ние намираме и начина, по който да лекуваме емоционалните рани от своето минало и да освобождаваме капсулираната в тях енергия.
Камелия Хаджийска
