Като мрежа, хвърлена върху нас

Това е продължение на темата от предишната публикация за „Мечът на различаването“ и прилагането му за лекуване на връзката ни с родното ни семейство. Отново ще използвам цитат от книгата на Памела Крибе „Ченълингите на Йешуа“, който по-долу ще коментирам.

„Когато поемете по пътеката на духовното израстване, в даден момент този въпрос (за връзката с родителите и с родното семейство) ще застане в центъра на вашето внимание.

Човек може да разглежда своето раждане във физическо тяло като процес на пропадане в тъмнината, при условие, че не влагате в тази дума идеята за грях или вина. Родилният процес наистина е гмуркане в дълбините, за което една част от душата ви е взела съзнателно решение!

Във вътрешността на душата си вие сте решили да си наложите настоящото си въплъщение и сте почувствали доверието и упоритостта, нужни за постигането на целта. Обаче в момента, в който се гмурнете, образно казано, вие се потапяте в състояние на не-знание, състояние на временно неосъзнаване.

В момента, в който навлезете в материалната Земна реалност, вашето съзнание бива забулено с воал или хипнотизирано от различни илюзии, които всъщност не са нищо друго, освен вродените навици на преобладаващата част от човечеството. Това наподобява мрежа, хвърлена върху вас.

Мрежата, която ви хваща докато падате, е изплетена предимно от стереотипите на живот на вашите родители, техните отправни точки в живота, начините им за общуване със себе си, техните надежди и желания за вас… Когато навлезете в специфичната конфигурация от енергии, съставяща вашето рождено семейство, съзнанието ви е широко отворено и все още без почти никакво усещане за собствени граници. Като бебе вие изцяло приемате родителските енергии като основен отпечатък, който оказва дълбоко влияние върху това как ще преживеете нещата в бъдеще… „

Темата за лекуване на връзката с родното ни семейство е много важна в моята работа като психотерапевт. Не винаги обаче е било така. В началото на моето запознанство с различните модели на психотерапия, не харесвах психоанализата, например,  с безкрайното наблягане върху формиращото влияние на детството и връзката с родителите. Бях много по-въодушевена от психотерапевтични модели, които се интересуват повече от настоящето или бъдещето  – например краткосрочната, ориентирана към решения (и бъдещето) психотерапия, хуманистичната терапия, гещалт-терапията или лого-терапията. Харесваха с това, че не се налагаше безкрай да предъвквам какво се случило в моето детство – нещо, което дори да осъзная, че е причината да се чувствам по даден начин, не ме води задължително до решения, защото „да разбереш“ и „да промениш“ нещо са две различни неща. Всъщност, това е една от основните критики към психоанализата от другите психотерапии, а именно, че самият инсайт, т.е. прозрение, не е достатъчен, за да се промени модела на нашето обуславяне.

Впоследствие срещата ми с метода на семейните констелации, ме потресе със значимостта на това, което виждах, а именно невероятно силната и дълбоко несъзнавана връзка с нашите родители и по-далечни предци. По-късно и този модел започна да ме изпълва с неудовлетворение, защото не ми беше достатъчен, за да разбера смисъла защо точно по този начин са се случили нещата. И тъй като въпросът за смисъла на живота не може да дойде от науката, за мен той дойде от четенето на доста духовна литература и пречупването й през призмата на скептицизма и на моя опит като психотерапевт. Текстът по-горе е от една от тези книги, в които се говори за духовността, но написаното в него, ако се абстрахираме от езика му, е изцяло в синхрон с основните постулати на съвременната психотерапия  за формиращата роля на семейството в ранното ни детство. А поради дълбоко несъзнавания начин по който това се случва докато сме малки, това чисто и просто означава формиращо влияние върху нашето подсъзнание.

В този текст се говори за енергиен отпечатък, който е като мрежа, хвърлена върху нас в момента на нашето раждане и определя начина, по който по-късно реагираме в живота си. Макар и думите да са различни от тези, които се използват в психотерапията, посланието е едно и също. И то е, че ако искаме да разберем динамиката на подсъзнателните процеси в нас, един добър начин за това е като се обърнем към изучаване на семейните модели. Също така е добре да си даваме сметка, че това, което виждаме и знаем за нашите родители, често пъти е много различно от начина, по който те са се чувствали вътре в себе си, от техните истински преживявания и болки. Затова, за да разберем семейния модел – и да се откъснем от него – е необходимо усилието на осъзнаването – същото, за което Йешуа говори като „мечът на различаването“. Без осветяване на тъмнината на семейните записи, не можем да се освободим от тяхното влияние в живота ни. Едва след това е възможно и едно по-различно и по-добро за нас бъдеще.

Камелия