Като мрежа, хвърлена върху нас

Това е продължение на темата от предишната публикация за „Мечът на различаването“ и прилагането му за лекуване на връзката ни с родното ни семейство. Отново ще използвам цитат от книгата на Памела Крибе „Ченълингите на Йешуа“:

„Когато поемете по пътеката на духовното израстване, в даден момент този въпрос (за връзката с родителите и с родното семейство) ще застане в центъра на вашето внимание.

Човек може да разглежда своето раждане във физическо тяло като процес на пропадане в тъмнината при условие, че не влагате в тази дума идеята за грях или вина. Родилният процес наистина е гмуркане в дълбините, за което една част от душата ви е взела съзнателно решение!

Във вътрешността на душата си вие сте решили да си наложите настоящото си въплъщение и сте почувствали доверието и упоритостта, нужни за постигането на целта. Обаче в момента, в който се гмурнете, образно казано, вие се потапяте в състояние на не-знание, състояние на временно неосъзнаване.

В момента, в който навлезете в материалната Земна реалност, вашето съзнание бива забулено с воал или хипнотизирано от различни илюзии, които всъщност не са нищо друго, освен вродените навици на преобладаващата част от човечеството. Това наподобява мрежа, хвърлена върху вас.

Мрежата, която ви хваща докато падате, е изплетена предимно от стереотипите на живот на вашите родители, техните отправни точки в живота, начините им за общуване със себе си, техните надежди и желания за вас… Когато навлезете в специфичната конфигурация от енергии, съставяща вашето рождено семейство, съзнанието ви е широко отворено и все още без почти никакво усещане за собствени граници. Като бебе вие изцяло приемате родителските енергии като основен отпечатък, който оказва дълбоко влияние върху това как ще преживеете нещата в бъдеще… „

Темата за лекуване на връзката с родителите е много важна в психотерапията, но не винаги е било за мен така. В началото на работата си бях много по-привлечена от психотерапевтични модалности, които се интересуват повече от настоящето или бъдещето, отколкото от миналото  – например краткосрочната, ориентирана към решения психотерапия, хуманистичната терапия, гещалт-терапията, лого-терапията, когнитивната психотерапия. Привличаха ме с това, че не се налагаше до безкрай да предъвквам какво се случило в моето детство. Защото – дори да осъзная, че това е причината да се чувствам по даден начин, какво от това? Да „разбереш“ и да „промениш“ са две различни неща и това е и една от критиките към психоанализата – инсайтът не е достатъчен, за да промени модела на нашето обуславяне.

Благодарение на срещата ми с метода на семейните констелации тази нагласа се промени. Спомням си колко потресена бях да видя невероятно силната и същевременно дълбоко несъзнавана връзка с нашите родители и дори по-далечните ни предци. По-късно обаче и този метод започна да ме изпълва с неудовлетворение, защото не ми даваше отговор на въпроса за смисъла – какъв е смисълът на това предаване на страданието към следващите поколения? По-горният цитат от Памела Крибе носи отговор на него.

Харесва ми образността, с която тя описва формиращото влияние от нашите родители – енергиен отпечатък, който е като мрежа, хвърлена върху нас в момента на нашето раждане и определя начина, по който по-късно реагираме в живота си. Затова, ако искаме да разберем динамиката на несъзнаваните психични процеси в нас, най-добре е да проучим наследените ни семейните модели. Когато правим това е важно да отчитаме, че това, което знаем за нашите родители, често пъти е много различно от начина, по който те са се чувствали вътре в себе си, от техните истински преживявания и болки. Затова, за да разберем семейния модел – и да се откъснем от него, е необходимо усилието на осъзнаването –  т.нар. „мечът на различаването“. Едва след като осветим тъмнината на миналото и наследените семейни записи, ще можем да се освободим от тяхното влияние и да сътворим по-различно и по-добро бъдеще за нас.

Камелия Хаджийска