Хубавото на благодарността е, че ни дава свободата да пуснем неща, с които сме били свързани навремето и които са ни дали много, но вече не отговарят на промените, които междувременно са се случили в нас. Така е за мен за всичко и в частност, по отношение на метода на семейните констелации, от който на времето получих много. Затова, след като изразих благодарността си към него в „Мистерията на семейните констелации“, сега мога по-спокойно да изразя и критичната си част.
Спомням си последната група за семейни констелации, в която участвах. Водещата беше Урсула Франке – една жена, която познавах задочно чрез книгата й „In My Mind’s Eye“, която преди години бях поръчала да ми донесат от Англия, защото представяше прилагането на семейните констелации в индивидуалната терапевтична работа (нещо, от което имах нужда при написването на тезата, с която се дипломирах като психодрама-терапевт). Въпреки че с времето вече бях започнала да се отдалечавам от този метод, който при първите ми срещи с него беше пробудил у мен огромно удивление и очарование, аз все още се чувствах свързана с него и идването на тази жена беше добър повод да си отговоря на въпросите, които ме вълнуваха по повод на нарастващата ми критичност.
Личните ми впечатления от нея се оказаха също толкова добри, колкото и задочните – тя беше жена с фина чувствителност и мека загриженост – точно типа терапевти, който аз харесвам. Но колкото повече напредваше времето, толкова повече аз се напрягах и изнервях. В главата ми минаваха какви ли не мисли защо така се чувствам – от това, че това е N-тата на брой група по семейни констелации, в която участвам, и именно отегчението и досадата са тези, които ме изнервят, – до това, че имам някакви дълбоки лични проблеми с моята семейна система, които не искам да видя и затова съпротивата ми се проявява по този начин. Един час преди края на семинара аз вече не можех да издържам и си тръгнах със силно главоболие, объркана и раздразнена.
След един дълъг душ и малко почивка изведнъж в главата ми започнаха да се подреждат причините, поради които тялото и емоциите ми реагираха толкова силно. Аз просто не бях съгласна с това, което се правеше със страданието, което идваше до нас по линия на нашето семейно наследство – то се връщаше обратно към човека, на който то принадлежеше, връщаше се до мястото, където то е било породено първоначално. А това определено беше в остър конфликт с основните ми вярвания като човек, който се интересува от духовността и развитието на душите ни, според които на нас принадлежи всичко, което ни се случва и сме привлекли като съдба.
Кулминацията на моето неприемане беше дошла, когато поредният човек седна на стола и попитана за това върху каква тема иска да бъде нейната констелация, тя каза нещо от рода на „Ами искам да върна проблемите си на този, на който принадлежат“. Тя беше от хората, които бях виждала и преди да участват в група за семейни констелации и, явно, досегашният й опит в тоя метод беше я довел до заключението, че точно това се прави в тях – почитаме нашите злочести предшественици за страданието, през което те са преминали и им отреждаме място на любов в сърцата си. Въпреки че това нейно изказване породи снизходителна усмивка у водещата, за мен то породи и разбирането, че наивността на тази участничка може би е фактор, но не единствен, за да се направи подобно изявление. Принос има също толкова и този метод, в който това, което се вижда отстрани е, че „терапевтът-шаман“ работи с полето на знанието и с фигурите на семейната ни система докато стигне до травмата (до мястото, където „потокът на любовта е спрял“) и създаде условията това страдание да бъде почетено.
Знам, че подобно действие наистина лекува и освобождава енергията на много дълбоко скрити травми в семейната ни душа и затова дълбоко го почитам. Но също така знам, че толкова много връщане на съдбите на нашите предшественици беше ми дошло в повече, защото то обезсмисляше страданието, което е дошло чрез тях до нас. Не просто защото за мен страданието е свещено и е един от основните стимули за нашето духовно развитие на този етап от еволюцията на човечеството, но и защото вярвам, че зад всяка една травма има скрит смисъл, урок, който трябва да бъде научен. Точно това, последното, отчетливо ми липсваше тогава.
Ако човек вече е чел книги като „Храбри души“ (Робърт Шварц) или „Пътят на душите“ (от д-р Майкъл Нютън), в които основното послание е, че ние сме изцяло отговорни за съдбата си – не на лично, а на едно свръхсъзнателно, душевно ниво, подобно отношение към страданието като семейно наследство, от което трябва де се освободим като го върнем на човека от който е дошло, поражда силен вътрешен конфликт. Ако човек вярва, че всичко, което ни се случва, има своя смисъл, носи своето предизвикателство и наша е задачата и отговорността да разпознаем какво е то и да се опитаме да го претворим в живота си, трудно би понесъл подобно отношение към страданието, което е дошло в живота ни – включително и по линия на семейната ни душа и карма.
Друго нещо, което винаги ми е било трудно да приема в този магичен инструмент за лечение на травмите в семейната ни система, е препоръката след подобни семинари да не се прави нищо, а да се изчака картините на решението, които са постигнати в края на констелацията, да пробият над почвата на подсъзнанието, за да покажат промените и в реалния живот на човека. Била съм свидетел на подобни промени. Но също така съм била свидетел на липса на такива у хора, които безкрайно си правят констелации, но нищо не се променя у тях. Така си дадох сметка, че има фактор за лечение и промяна, който е отвъд системното ниво и законите, които го управляват, и той е свързан с духовните закони – такива като Съпротивлението (което е нашето лично усилие, пораждащо Светлина) и които може да са много различни – дори противоположни на системните закони.
За моя изненада открих отговора на това противоречие именно при Берт Хелингер – създателят на семейните констелации. Според него, освен нивото на Личната съвест, което е най-първото, и нивото на Системната съвест, което е по-надълбоко, има и едно трето ниво на съвест (съзнание) и това е Съвестта на По-голямото цяло. Според Хелингер:
„Да следваме тази трета съвест изисква голямо усилие, вероятно дори духовно усилие, защото то ни разкъсва между подчинението на това, което ни диктува семейството, религията, културата, личната идентичност. То изисква от нас, ако го обичаме, да оставим това, което знаем, и да последваме Съвестта на По-голямото Цяло. То е неизразимо и мистериозно и не следва никакви закони на личната или системната съвест, която ние познаваме малко по-непосредствено и лично“.
Bert Hellinger with Gunthhard Weber and Hunter Beaumont, „Love’s hidden symmetry“ (What Makes Love Work in Relationships)
Подобно разграничение намести пораждащия се вътре в мен конфликт и ми помогна да разпозная накъде са насочени моите индивидуални интереси и усилия – към развитието на семейната душа с цената на собствените ни усилия и възприемането на травмите в семейната ни история като скритите подаръци за нашето духовно развитие. В това отношение има два основни вида усилия – (1) да разпознаем кое е това в семейния модел, което е дошло ред да бъде променено или да му бъде намерено решени, и (2) – да го променим, да намерим решението. Второто е по-трудно, но първото е по-важно, защото ако не знаем кое е то, усилията ни отиват в погрешната посока и са напразни.
Камелия
