Хубавото на благодарността е, че ни дава свободата да пуснем неща, които са ни дали много в миналото, но вече не отговарят на промените, междувременно случили се в нас. Така е за мен по отношение на метода на семейните констелации, от който навремето получих много. Сега, след като изразих благодарността си към него, ми е по-лесно да изразя и критичното си отношение.
Спомням си последната група за семейни констелации, в която участвах. Водещата беше Урсула Франке – една жена, която познавах задочно чрез книгата й „In My Mind’s Eye„. Бях си купила тази книга заради тезата, с която се дипломирах като психодрама-терапевт („Моята психодрама: семейни констелации и психодрама – опит за сравнителен анализ“). И въпреки че с времето бях започнала да се отдалечавам от този метод, аз все още се чувствах свързана с него. Идването на тази жена беше добър повод да си отговоря на въпросите, които ме вълнуваха по повод на нарастващата ми критичност.
Личните ми впечатления от нея се оказаха също толкова добри, колкото и задочните. Тя беше жена с фина чувствителност и мека загриженост, точно типът терапевти, който аз харесвам. Но колкото повече напредваше времето, толкова повече започвах да се напрягам. Питах се откъде ли идва това? Дали защото е N-тата на брой група по семейни констелации, в която участвам, и понеже вече знам как ще се развият нещата, се чувствам отегчена и ми е досадно? Със сигурност усещах отегчение, защото теорията зад семейните констелации не е сложна, но дали имаше още нещо? Например, имам нерешени проблеми с моята семейна система, които не искам да видя и напрежението ми е израз на тази съпротива?
Един час преди края на семинара вече не можех да издържам на това напрежение и си тръгнах със силно главоболие, объркана и раздразнена. След дълъг душ и почивка започнах да разбирам защо тялото и емоциите ми реагираха толкова силно. Аз просто не бях съгласна с това, което се правеше със страданието, което наследявахме от нашите предшественици. Наистина имаше съпротива, но не към това, за което си мислех тогава. В семейните констелации това страдание „се връща обратно“ към човека, на който то „принадлежи„. Терапевтичното действие е да се затвори „гещалта“ като страданието се върне обратно до мястото, където първоначално е възникнало. А това е точно обратното на моите вярвания, според които всичко, което ни се случва и сме привлекли като съдба, ни принадлежи. Всичко.
Дадох си сметка, че кулминацията на моето напрежение беше дошла, когато поредният човек седна на стола и, когато беше попитана върху каква тема иска да бъде нейната констелация, тя отговори: „Искам да върна проблемите си на този, на който те принадлежат„. Това изказване породи снизходителна усмивка у водещата, но за мен подобна неподправена наивност формулираше много точно основната идея на този терапевтичен метод. Там основното терапевтично действие е от две части – разпознаваме системния източник на нашето страдание и го „връщаме“ на този, на който принадлежи. Същевременно почитаме страданието на нашите злочести предшественици като им казваме, че винаги ще имат място в сърцата ни. Разбираемо е очакването на тази жена да търси облекчението от връщането на товара.
Нееднократно съм била свидетел как подобно лечебно „движение“ наистина освобождава енергията на дълбоко скрити травми в семейната ни душа и лекува. Подобна диференциация между двата различни източника на страдание в живота ни – личния и системния, е изключително ценно и има важен принос в процеса на терапията. То обаче не винаги помага и е достатъчно за определен вид хора, които идват в семейната система като изкупители. Защото това е същността на изкуплението – осъзнато да поемем върху собствените си плещи чуждите „болки, оскърбления и изкушения„. В този смисъл изкуплението като средство за алхимиране на страданието, което което сме наследили от нашите предшественици, е много различно терапевтично действие спрямо метода на семейните констелации, където „се връща“ страданието, което не „ни принадлежи„.
Затова е много важно да се прави разграничение между тези два различни нива на терапевтична работа с травмите, които наследяваме по линия на нашите родители и по-далечни предшественици. И двата метода имат своето място за работа с психичното наследство от предците, но те са подходящи за различни хора и за различни етапи от лечението на трансгенерационната травма. Лечебното действие при тях не просто е различно, но дори противоположно едно на друго. Само нагласата, която отчита проблема за дуалността може да види в това не противоречие, а взаимодопълване. Правилното за един вид хора е да „върнат съдбата„, за друг тип хора – да я поемат „щафетата“ на плещите си и да намерят вътре в собствената си психика решение на това, което е останало нерешено от предишните поколения.
Подобно разграничение между двата нива на работа с психичното наследство от предците може да се види и в написаното от създателя на метода на семейните констелации – Берт Хелингер. Според него освен нивото на Личната съвест, което е най-първото, и нивото на Системната съвест, което е по-надълбоко и се отнася до законите, които управляват „семейната душа“, има и едно трето ниво на съвест (съзнание), което той нарича „Съвестта на По-голямото цяло“. Според него,
„Да следваме тази трета съвест изисква голямо усилие, вероятно дори духовно усилие, защото то ни разкъсва между подчинението на това, което ни диктува семейството, религията, културата, личната идентичност. То изисква от нас, ако го обичаме, да оставим това, което знаем, и да последваме Съвестта на По-голямото Цяло. То е неизразимо и мистериозно и не следва никакви закони на личната или системната съвест, която ние познаваме малко по-непосредствено и лично“.
Bert Hellinger with Gunthhard Weber and Hunter Beaumont, „Love’s hidden symmetry“ (What Makes Love Work in Relationships)
Това знание намести пораждащия се вътре в мен конфликт и ми помогна да намеря решение, което е подходящо за моята индивидуална психична ситуация. И тя е, че аз не искам да връщам страданието на предците ми, защото моите вярвания и ценности са други – аз вярвам, че ние развиваме семейната душа със собствените си индивидуални усилия и правим това като гледаме на травмите в семейната ни история като скрити подаръци за нашето духовно развитие.
В това отношение може да се каже много, но ще направя това в отделна статия. За хората, които са като мен, ще обобщя най-важното, а именно (1) да разпознаят кое е това в семейния модел, което е дошло ред да бъде променено или да му бъде намерено решение, след което (2) да потърсят това решение. Второто е по-трудно, но първото е по-важно, защото ако не знаем кое е то, усилията ни отиват в погрешната посока и са напразни.
Камелия
