„Елементът“ е въпрос на нагласа

Бих искала да ви споделя една история, която прочетох в книгата „Елементът“ на Кен Робинсън. Това е житейската история на Джон Уилсън – един човек, променил с дейността си живота на милиони хора.

На 12 годишна възраст Джон Уилсън ослепява поради инцидент в часа по химия. Вместо вода, в съда за експерименти е имало течност, която избухва и в резултат на експлозията много от децата са сериозно ранени, стените на класната стая също са разрушени, а самият Джон, който е най-близо и е трябвало да проведе експеримента, загубва зрението си. По всички критерии за късмет и съдба, това бихме могли да го определим като човешка трагедия. Но не и според Джон Уилсън. В интервю пред лондонския вестник Таймс по-късно той споделя: „Дори и тогава не приех случилото се като катастрофа„. Вместо това продължава образованието си в училище за слепи деца, където научава брайловата азбука, а по-късно  завършва и право в Оксфорд. В книгата „Елементът“ се разказва, че докато е учел в Оксфорд, той е решил да не използва специалния бастун за слепи, а да разчита на добрия си слух и на „чувството си за препятствия“.

Това, което се случва след това в живота на Джон Уилсън е, че той открива и заживява своя Елемент. А Елементът е там, където се срещат две неща – да обичаш да правиш нещо и да бъдеш добър в същото това нещо.

„Но, както допълва Кен Робинсън, те не са достатъчни. Да стигнем до Елемента си зависи основно от виждането ни за самите себе си и от събитията в нашия живот. Елементът е и въпрос на нагласа.“

Именно нагласата на Джон Уилсън е тази, която прави от неговия живот история, която да е източник на вдъхновение за нас.

След като завършва правното си образование, той започва да работи в Националния институт за слепи. „През 1946 година той заминава на обиколка на британските територии в Африка и Близкия изток, където открива ширеща се слепота. И, за разлика от инцидента, при който той самият загубва зрението си, болестите, които покосяват хората там, могат да се предотвратят с точното лечение. За Уилсън е едно да приеме собствената си съдба и съвсем друго да позволи да продължава нещо, което може да се оправи относително лесно. Това го предизвиква към действие…“ (този и останалите цитати тук са от книгата Елементът, автор Кен Робинсън)

Следва писане на доклад от Уилсън, който води до сформиране на Британско кралско общество за слепи, което Уилсън оглавява в продължение на повече от 30 години и чиято дейност е впечатляваща.

„През 1950 година заедно със съпругата си живее в колиба в един район на Гана, наричан страната на слепите, защото болест, причинена от хапещи насекоми, водела до загуба на зрението сред 10 процента от населението. Екипът му работи за разработване на превантивно лечение за болестта, позната като речна слепота. Организацията ваксинира с мектазин децата в седем африкански страни, в които болестта е най-силно разпространена и в крайна сметка я изкоренява. В началото на 60-те години на миналия век речната слепота вече е под контрол. Няма да е преувеличено, ако кажем, че поколения африкански деца могат да благодарят на Джон Уилсън за това, че могат да виждат.

Под управлението на Уилсън организацията прави над 3 милиона операции за отстраняване на перде на очите и лекува 12 милиона, за които съществува риск да загубят зрението си. Раздават се и повече от 100 милиона дози витамин А, за да намалят слепотата след децата, и предоставят учебници за слепи на населението на Африка и Азия. Можем да обобщим, че десетки милиони хора виждат благодарение на отдадеността към работата на Джон Уилсън и на решителността му да предотврати предотвратимото… Неговата отдаденост продължава и след като се пенсионира, когато заедно със съпругата му работят към програма на Световната здравна организация за предотвратяване на всички видове болести, които водят до осакатяване.“

За своята дейност Джон Уилсън получава не само подкрепата на съмишлениците си, той получава и признание: „През 1975 година получава титлата сър, както и международната награда Хелън Келер, международната награда Алберт Швайцер и Световната награда за хуманност.“ Кен Робинсън пише, че делото на Джон Уилсън е сравнявано с делото на Майка Тереза.

Не обичам да преписвам дълги цитати от книги. Но този път го направих, защото наистина исках да споделя тази история с вас. За мен това е дълбоко трогателна история за едно малко момче, което загубва зрението си на 12 години и вместо да се изпълни с огорчение и злоба към несправедливата съдба, прави така, че други хора да могат да виждат. Милиони други хора! И това е дело на един цял живот, до самия му край.

За мен това е една история, която е подкрепа и вдъхновение за нас, останалите,така че когато се изправим пред лош късмет или несправедлива съдба да не потъваме в обвинения и горчивина, а да си зададем въпроса какво избираме да направим с това, което ни се е случило. Дори и да разберем отговора на „защо?“ , то не ни води задължително до промяна в начина, по който се чувстваме или реагираме на нещата от живота. Както казва Нийл Уолш, по-важният въпрос от „защо“ е „какво“ – или, по-точно, какво избирам да направя с това, което ми се е случило. Джон Уилсън е избрал да помага да края на живота си на хората, които могат да бъдат излекувани от това, от което той не е могъл да бъде излекуван.

„До смъртта си през 1999 година продължава да участва активно в борбата за предотвратяване на слепотата и всички лечими болести.“

Камелия