„Мнозина страдат от проблема, който аз наричам „евтината прошка“. При първото си идване при терапевта заявяват: „Знам, че детството ми не беше идеално, но родителите ми направиха всичко, което им беше по силите, и аз им прощавам.“ Но когато терапевтът ги поопознае, открива, че изобщо не са простили на родителите си. Просто са си внушили, че са го сторили.
При тези хора първата част от терапията се състои в това да изправят родителите си на съд. Това изисква много труд. Изисква подготовка на обвинението, подготовка на защитата, после обжалвания и контраобжалвания, докато накрая се произнесе присъдата. Тъй като този процес е много трудоемък, повечето хора избират варианта с евтината прошка. Но работата по истинската прошка може да започне само след произнасянето на присъдата „виновен“: „Не, родителите ми не направиха всичко, което им беше по силите. Можеха да се справят по-добре. Те извършиха престъпление спрямо мен.“ Не можеш да простиш на някого за престъпление, което не е извършил. Само след като бъде обявен за виновен, може да има опрощение.“
Морган Скот Пек, „Изкуството да бъдеш Бог“, 2
Обичам „полезните разграничения„. Това много ми помага в ситуация, когато се чувствам объркана. Такъв е и случаят с евтината прошка. Тя е класически случай на объркване – хем си простил, хем не си простил. За да няма объркване, добре е да ги разделим във времето. Както пише Морган Скот Пек, разделянето става като първо се извърши истинският акт на обвинение, а едва след това се случи помилването и прошката. Едновременно им случване води до половинчатост.
Трудността с акта на обвинението е в това, че много хора не знаят как точно да го направят. Те казват: „Е, добре де – аз обвинявам баща ми, че се е държал с мен по този начин, но какво от това? С това нищо не променям нещата“. Това, което те не знаят, е, че актът на обвинението се изразява в това да си позволят дълбоките чувства, с които то е свързано, да бъдат преживени докрай. Това са чувствата на гняв, омраза, горчивина, тъга, чувство на отхвърляне, болка, безсилие. Тъй като тези чувства са не само болезнени, но нарушават и положителната ни самооценка, ние не си позволяваме да ги изпитаме докрай.
Без тях обаче не бихме могли да направим отделянето от своите родители. Благодарение на тях отрязваме „пъпната си връв“ с тях и заставаме сами на краката си. След това можем да стигнем и до прошката. Когато си отделен, вече не обвиняваш. Сам си господар на живота си. Открил си, че вътре в теб има същите черти, за които съдиш и своите родители. Опитал си се да се освободиш от тях и си разбрал колко е трудно.
Прошката, истинската прошка, е много трудно нещо. Затова повечето хора избират „евтината“. Но, както има един израз – евтиното излиза по-скъпо. Евтината прошка пречи не само да излекуваме травмите от детството си докрай, но и да развием смирението и безусловната любов, които могат да разцъфтят само върху почвата на искреното познание на себе си и на собствените ни човешки несъвършенства. И това е другата разлика между евтината и истинската прошка – при втората се научаваме да прощаваме и на себе си.
Камелия Хаджийска
