Причината за саморазрушителното поведение

Човешката психика е сложно нещо. По-голямата й част се намира извън зоната, осветена от съзнатeлната ни нагласа, а именно в тъмнината на човешкото подсъзнание се намират истинските причини за нещата, които ни се случват в живота. Хората, които не са изучавали психология, няма обаче как да знаят какво има там. Затова книгите, които обясняват по достъпен начин динамиката на подсъзнанието, са безценни.

Както например прави Морган Скот Пек, обяснявайки в скритите причини за саморазрушителното поведение на своите пациенти. Например, младият мъж, който има блестящи данни да направи кариера, но винаги преди да стигне до най-високата мениджърска позиция, прави някакъв необичаен гаф и се проваля. Или младата и красива жена, която все се привлича от неподходящи партньори и въпреки явните знаци, че това ще бъде поредния неуспех, тя отново влиза във връзка с тях.

„Много хора, които започват терапия, страдат от мазохизъм. Под мазохизъм нямам предвид, че извличат сексуално удоволствие от физическата болка, а просто, че по някакъв странен начин са хронически саморазрушителни…

Хората, които следват подобни хронични саморазрушителни модели на поведение, често са жертви на евтината прошка. Те често казват: „О, детството ми не беше идеално, но родителите ми направиха всичко, което им беше по силите.“…(Но) на някакво подсъзнателно ниво те казват: „Виждаш ли как ме изпортиха родителите ми!“ (защото обикновено са родителите). Ако това е кокалът, който глозгат, най-силният им мотив е да покажат на света как тези негодници са ги изпортили…. А единственият начин да променят това е да простят, истински да простят на родителите си, което е трудна, много трудна работа.“

Морган Скот Пек, Изкуството да бъде бог, 2

Повтарянето на грешките въпреки разбирането, което имаме на нивото на съзнателната ни нагласа, винаги е знак, че проблемът е в несъзнаваното и неговата очевидно противоположна спрямо съзнанието ни нагласа. Неспособността да простим на родителите е също там – в несъзнаваното. А тя е там, защото там е и това, което много прилича на това, което осъждаме в нашите родители, но не искаме да видим и разпознаем в себе си. Ако успеем да достигнем до този момент и си кажем: „Аз започнах да правя същото, което не харесвах у майка ми/баща ми“, сме късметлии. Вече имаме шанса да разберем „отвътре“ това, което осъждаме, както и възможността да се освободим от претенциите си за морално превъзходство.

Разбираемо е защо прошката се случва толкова трудно – пътят към нея минава през безусловната любов. Саморазрушителните импулси в сърцевината си не са нищо друго освен разчистване на терена за тази най-висша форма на свързаност, както с другите хора, така и със себе си.