След Йеспер Юл ми се иска да представя гледната точка на един друг мъж-психолог и психотерапевт по отношение на кризата в мъжката роля в семейството – Джеймс Хилман в книгата му „Кодът на душата“.
Според Хилман проблемът с отсъстващите бащи е, че махалото се е люшнало в протипоположната посока и на мястото на недостъпния и чужд на емоциите баща, сега е дошъл слабият и смехотворен баща, който става главен герой на комедийните сериали. Според него, „зад комедийните филми по телевизията стои трудно доловим подсюжет, който има своите корени в действителността.“ И задава въпроса: „Може би истинската задача на таткото не е да разбира от кафе, белина, гаргари и от решаването на проблемите с гаджетата в пубертета. Може би непохватността му показва, че това всъщност не е неговият свят?“ С други думи, че светът на семейството за него е твърде тесен и, когато се опитва да се движи там, той тромаво се удря в стените на това, твърде ограничено за нуждите на своята душа, пространство.
Става ясно защо искам да включа и Хилман в обсъждането на темата за бащите в съвременния свят – той отива още по-надълбокото. Стига до душата и до специфичната роля на мъжа в грижата за нея:
„Вместо да виним бащите за отсъствието им и за съпътстващото го несправедливо претоварване на майките, наставниците, училищата, полицията и данъкоплатците, трябва да се запитаме къде ли е бащата, когато „не си е в къщи“. Къде ли присъства, когато отсъства? Какво го зове надалеч?
Рилке дава отговора:
„Понякога мъжът става, както вечеря,
и излиза навън, и върви, и върви,
заради църква, която се издига някъде на изток.
И децата му го изпращат с благослов,
сякаш е умрял.
А друг, който си остава у дома,
умира там сред чиниите и чашите,
и децата му трябва да тръгнат надалеч по света
към същата църква, която той е забравил.“
Това, последното, се отнася до неизживения живот на бащата. А, както знаем от Юнг, най-голямата трагедия в живота на едно дете е неизживеният живот на родителите, който не е бил изживян поради някаква форма на ограничение – физическа невъзможност, страх или ограничаващо вярване.
Когато бащата избере да присъства в семейството си, но го прави по начин, в който жертва връзката си с духа (Хилман го нарича „собствения ангел“), това отваря дупка в душата му. Затова, ако не е направено по подходящия начин, присъствието в семейството може да се може да се окаже дори по-лошо от отсъствието. Става дума за тези бащи, които в един момент стават гневни рушители на семейство, на което в началото с такава всеотдайност са се посветили.
„Рилке обяснява отсъствието на бащата. А какво да кажем за присъствието му – за гнева, за омразата? Защо бащата е такъв груб и жесток рушител на семейството? Каква е тази ярост?…
Аз се убедих, че самата заблуда за родителите е приковала духа на бащата към фалшив образ и неговият божествен дух се превръща в демон, който се бори да излезе от начертания коловоз. Той е пленник на понятието американски баща, на моралния ангажимент да играе ролята на добряка, който харесва Дисниленд, детските лакомства и джунджурийки, мнения и шегички. Този сладникав модел е предателство за неговия ангел, за образа, който носи в сърцето си…
Мъжът, загубил ангела си, става демон и отсъствието, гневът и безпомощността на кушетката в кабинета на психоаналитика са все симптоми на душата, търсеща загубеното призвание за нещо друго и отвъдно. Лутането на бащата между гнева и апатията, също като алергиите и поведенческите проблеми на неговите деца или депресиите и огорчението на жена му, са част от общ за всички тях модел – не на „семейството“, а на грабителската икономика, която насърчава всеобщото безсмислие, замествайки „отвъдното“ с „повече“.“
Джеймс Хилман, Кодът на душата, с. 109
Тук нещата отиват не само по-надълбоко, но и по-нависоко. Към позиция, вот която можем да видим Голямата картина за духа на времето, в което живеем и в което сме облъчвани от послания, според които да имаш е равно на щастие. Както и от модели за подражание, според които алтернативата на патриархалния баща е добродушният баща, който е близо до децата си.
Но отдаденият на семейството си по сантиментален начин баща също не е решение. Люшкането на махалото в другата противоположност не означава, че обратното на досегашното е правилно. Ако беше така, мъжете щяха да се чувстват добре. Вместо това, това, което често виждаме, е:
„повече работа, повече пари, повече пиене, повече килограми, повече вещи, повече телевизия и почти фанатично отдаване на зрелия му мъжки живот на децата, за да могат да израснат и да се изкачат по потребителската стълбица в преследване на собственото си щастие.“ Хилман, Кодът на душата, с. 110
А още по-лошото от килограмите, пиенето и незрялата сантименталност е зейващата дупката на празнота и безсмислие в душата му.
„Ако бремето на грижата за душата на родителя се измести към грижата за душата на детето, значи родителят пренебрегва задачата, поставена му от собствения жълъд. Детето заема мястото на жълъда. Чувствате, че детето ви е много важно и правите от грижите за него свое призвание, търсейки да осъществите жълъда чрез детето си. Тогава божественият ви дух недоволства, защото бягате от него, а детето – защото е превърнато в проекция на собственото ви призвание.“ с. 110
Аз смятам, че подобно твърдение важи с еднаква сила и за майките, не само за бащите. И двамата родители могат да проектират собствения си „жълъд“ в детето и да го натоварят с нереализираните проекции за развитие на собствената си душа. За пореден път откриваме, че пътят към ада е постлан с добри намерения и че не можем да дадем на децата си пълноценен живот, ако ние самите го нямаме.
Нещо повече. Не е наша работа да им го даваме. Щастието, пълноценният живот и смисълът, са лично постижение. То не може да се даде. Единственото, което може да се дава, е личният пример. Когато ние, родителят, следваме повелите на собствения ни жълъд, ние освобождаваме нашето дете да последва повелите на неговия си жълъд.
„От дългите години работа с пациенти в различни приюти, както и от гласа на предпазливостта, научих, че ако детето ви заеме мястото на божествения дух, във вас ще се натрупа негодувание срещу него, може дори да го намразите, въпреки добрата воля и морала… Когато децата станат смисъл на живота ви, значи сте захвърлили невидимата причина, поради която вие сте се озовали на този свят.
А каква е причината да сте тук като възрастни, като граждани, като родители? Да направите света възприемчив за божествения дух. Да поправите цивилизацията така, че детето да може да расте надолу в нея и божественият дух да живее. Това е задачата на родителя.
За да подкрепите божествения дух на детето си, първо трябва да признаете своя.“ Хилман, с. 112
Иронията е, че съвременната култура е толкова заета с това да ни учи как да създадем добро семейство, че дори не забелязваме как семейно-центричният модел ни отдалечава от вътрешния ни център. Че щастливото семейство като цел на живота е в същата категория „духовен материализъм„, както е здравословното хранене и упражненията за тялото. Чистотата на тялото не води до чистота на духа и, ако от средство се превърне в цел, връзката с духа се реализира по силно изкривен начин. Семейството, партньорът и децата не са цел, а само почвата за израстване на „жълъда“ на всички въвлечени.
Затова намерението на Джеймс Хилман със своята теория за жълъда е да помогне завръщането на махалото към центъра.
„Вместо да се учи от детето, което е живо свидетелство за невидимите неща в живота на всекиго, бащата капитулира пред него и възпрепятства израстването му надолу в цивилизацията, като му създава свят от играчки. Какъв е резултатът? Култура без бащи, в която господстват децата – объркани деца с ужасно голяма власт. Също като вампирите, които толкова ги очароват, децата в нашата култура, възприемани сантиментално заради невинността си и пренебрегвани заради трудностите, които създават, изсмукват кръвта на възрастните.“ с. 112
Харесвам провокативния и категоричен начин, по който пише Хилман. В него има емоция, страст и дух. Има сила, която е еднакво нужна, както за мъжете, така и за жените. И тази сила не е ниго мъжка, нито женска. Тя е силата да срещаш предизвикателствата по пътя си, знаейки, че само личният пример е това, което може да оставиш на децата си. Защото именно личният пример е „изживеният живот“.
Камелия Хаджийска
