„Депресията е истината на тялото, точно както смислеността е истината на духа. Едното не изключва другото. Изглежда сякаш животът, подобно на Янус, има две лица.

В духовните вярвания и дисциплини има истина. Не твърдя, че няма. Но в депресията също има истина. Подозирам, че трябва да възприемем и двете истини. В противен случай депресията е винаги плашеща – независимо дали е нашата собствена или чужда. Има истина в схващането, че животът е безсмислен и в крайна сметка всичко е тленно; факт е, че един ден всички ще умрем и досега никой не е успял да демонстрира по какъвто и да било прагматичен начин съществуването на духа след смъртта. До известна степен е вярно и това, че ние в края на краищата сме сами, затворени в отделното си тяло и психика; и преживяването на универсално единение е субективно състояние, може би дори субективна илюзия, а не физическа действителност. По подобен начин безсмъртието е субективно преживяване, а не емпиричен факт.“

Лиз Грийн, Динамики на подсъзнание, т.2

Когато прочетох по-горното, нещо в мен откликна много силно. Вероятно заради начина, по който Лиз Грийн го казва – свързвайки депресията с истината за тялото. Ендогенната депресия се разглежда като началото на духовното пробуждане, тя е нигредото на алхимиците – този тъмен облак, който обгръща посветения и отнема светлината и радостта в живота му. Представям си, че точно така се чувства и въплъщаващата се душа в света на материята – натежава. Натъжава се от раздялата с Първоизточника.

Сещам се и за думите на Юнг, че депресията е като жена в черно. „ Ако тя се появи, не я гонете. Поканете я, дайте място да седне, отнасяйте се с нея като с гост и слушайте това, което иска да ви каже.“ Думите на Лиз Грийн са думите на тази дама в черно – животът е безсмислен, защото всичко, което обичаш и с което си свързан, в един момент изчезва. Няма го. Това не е само нашето собствено тяло, което сега го има, а след това отново се връща при това, от което е направено – земя, за да участва в кръговрата на живота. Тук са и телата на любимите ни хора, които сега ги има, а след това също няма да ги има. Това е истината на земното ни тяло –  отделено, плътно, смъртно и дълбоко вътре в себе си – самотно.

Двете истини – за духа, и за тялото, са една от най-базисните противоположности, които трябва да обединяваме. И, както обикновено с обединяването на противоположностите, първо трябва да ги разграничим, да ги видим поотделно като двете страни на едно общо цяло. Това означава да вярваме, че животът има смисъл от гледна точка на вечното и развитието на това, което не умира – душата. Но също така и да признаем, че животът няма смисъл, защото всичко, което градим и се чувстваме свързани, някой ден ще бъде разрушено. И двете истини са еднакво валидни, не е само едната.

Иронията е, че колкото по-силна е  депресията, толкова по-голяма е нуждата от силата на духа, за да преминем през посвещението в дълбините на тъмната психика. Колкото по-силно чуваме натежалата истина на тялото, толкова по-силно имаме нужда от извисяващата истина на духа, за да се справим с тъгата и скърбенето. Предизвикателството тук е да избегнем духовния байпас, като поддържаме двойнствената нагласа, която едновременно вижда и двете части. Ако сме твърде едностранчиви с търсенето на смисъл, другата част от уравнението – безсмислието, умирането, ще бъде отхвърлена и невалидизирана. Сещам се за думите на Ошо, че дори вярата в Бога може да се превърне в средство за бягство от болезнените реалности на нашия живот.

И така, истината за тялото е истина, която депресира, срещайки ни с реалността на нашата нетрайност, тленност, уязвимост и крехкост. Но срещата с реалността е добро нещо, много добро, затова в теорията на Мелани Клайн депресивната позиция се разглежда като израз на психично здраве . Казват, че в очите на мъдреца винаги има и малко тъга. Ако си позволим да чуем какво има да ни каже жената в черно и преминем през чернилката на депресията осъзнато, ще успеем да я алхимираме. Ще обединим противоположностите, ще ги превърнем в нещо безценно – в любов, която е отвъд дуалността.

Защото нали именно тялото е съдът за смесването на противоположностите на Земята. То е, което създава условието да станем индивиди – отделени и едновременно свързани.

Камелия Хаджийска