Вчера бях на гости при мои приятели и домакинята говореше как всяка седмица й се обаждали познати да питат дали може да им съдейства за намиране на работа. Тя е много състрадателна и усещах как тя се притеснява за тях и страда, защото не може да им помогне. В същото време виждах и страха в лицето й – същият, който виждах и в лицето на баба ми, когато ме съветваше „да си налягам парцалите„, когато преди години реших да напусна сигурната и добре платена работа, която имах, само защото се чувствах неудовлетворена.
А не беше само баба ми, която ми казваше това. По-голямата част от хората край мен също не ме разбираха. По това време вече бях чела за скалата на психичното здраве от Робин Скинър, в която пишеше, че средностатистическото мнение не е критерий за високо психично здраве и това много ме подкрепи да не позволявам да ми добавят оше страх към решенията, които вземах. Затова въпреки своите страхове и обезкуражаващи послания на повечето от хората край мен, аз все пак напуснах тази работа с ясното съзнание, че това не е лесен избор и ще трябва да платя немалка цена, за да последвам сърцето си.
Реших да споделя този свой опит, защото виждам много хора, които гледат със страх към икономическата криза и си „налягат парцалите„, въпреки че са дълбоко неудовлетворени от това, което правят. Знам, че има моменти, в които наистина трябва да търпим ситуацията, колкото и да не ни е приятна. Но истината има две страни и другата е, че трябва да се противопоставим на манталитета на парцаленото мислене. А уволнението от работа може да се разгледа като шанс да въплътим мечтите си в реалност като се противопоставим на страховете си.
Известено е, че на китайски йероглифът за криза се състои от две части – едната означава опасност, а другата – възможност. И че тези части отразяват много точно противоречивата същност на кризата. За да видим възможността за творчество в неблагоприятна житейска ситуация и да се осмелим да я осъществим на практика, трябва да изоставим средностатистическото мислене и да престанем да слушаме гласовете на нашите баби, които ни съветват да си налягаме парцалите. Никой от истински успешните хора в света не е успял, защото е следвал подобни съвети. Успехът идва при тези, които правят точно обратното. Историята познава много примери на хора, които не са се поддали на страха и са превърнали неблагоприятните обстоятелства в живота си в златна мина. Това е същността на истинското творчество в живота ни.
За да го случим, трябва да вярваме в себе си и да се отдадем на целта – да се ангажираме с нея на сто процента. Парцаленото мислене води до частично отдаване на мечтите ни, а именно целостта на отдаването е условието да съшием новата си дреха си без кръпки. За същото пише и Тодор Христов в последната публикация от сайта си novavizia.com. В нея той описва впечатленията си от участието си в семинар на тема „Психология на успеха„, воден от световно известния Брайън Трейси. Той пише, че „истината е проста – хората, които искат да успеят, търсят активно начините за това и вероятно представляват някъде около 10% от всички хора, докато останалите 90% си търсят (и разбира се, успешно си намират) оправдания.“
Това съответства и на статистиката за скалата за психично здраве, според която по-малко от 20% са хората, които са в най-горната част на скалата. Те живеят живота си в неговия максимален потенциал, следват сърцето си и поемат рискове. Знам, че този процент може да стане по-голям. Достатъчно е да не вярваме на добронамерените, но ограничаващи гласове на нашите близки, които ни съветват да заложим на сигурността.
Не бих мислила така, ако нямах фактите от личния ми опит. Шест години по-късно след като напуснах своята сигурна, но убиваща душата ми работа, аз работя това, което най-много обичам да правя. За да се случи това трябваше да игнорирам много „парцалени съвети“ отвън и много парцалени страхове отвътре, които ме караха да се чувствам малка и слаба. Също така това означаваше да се отдам изцяло на този процес и да съм достатъчно търпелива, докато дойдат резултатите. И най-вече да вярвам в себе си, дори когато нямаше никакви изгледи за успех. Затова сега, когато прочетох в статията за семинара на Брайън Трейси, че средно между 5 и 7 години са нужни, за „да разгърнеш в максимална степен потенциала си и да постигнеш желаните от теб (осъзнати и написани на хартия) бизнес и лични цели„, знаех, че е точно така.
Знаех от личен опит какво има пред вид Тодор Христов, пишейки, че „не става дума просто за 5-7 години на работа, не! Тази работа така или иначе ще трябва да я вършим. Това, което има предвид Брайън Трейси са 5 до 7 години сериозна, упорита работа, която включва учене, усъвършенстване, усвояване на нови знания и умения, четене, посещаване на семинари и т.н. Това е равносилно на тренировките на топ спортистите, които се подготвят за олимпиади и важни състезания – ден след ден, стъпка по стъпка по пътя към големите успехи, с много по-сериозни усилия от усилията на средностатистическите спортисти (които няма да спечелят медали).“
Знам как изглежда гнетът на средностатистическото мислене. То ни прави средно удовлетворени, средно щастливи, средно успешни. То е в същността на парцалената психология на баба ми. Моделите на нашето мислене се прекрояват трудно, много трудно, но въпреки това се прекрояват. Можем да живеем много по-добър живот от този, който в момента живеем, и отговорността за избора е изцяло наша.
Камелия Хаджийска