Вчера вечерта бях на гости при мои приятели и там домакинята говореше как всяка седмица й се обаждали познати да питат дали може да им съдейства за намиране на работа. Понеже тя е една от онези особено състрадателни същества, аз много ясно виждах как тя искрено се притеснява за тези свои близки и страда, че не може да им помогне в тази ситуация. Също така виждах и страха в лицето й – същият този страх, който виждах и в лицето на баба ми, когато ме съветваше „да си налягам парцалите“ и не ме разбираше как така преди години реших да напусна сигурната и престижна работа, която имах в Института по психология към МВР, само защото се чувствах недостатъчно удовлетворена.
И това не беше само баба ми, която ми изпращаше такива послания. По-голямата част от хората край мен не ме разбираха. Истината е, че щях да се поддам на тези послания и да остана да „си налягам парцалите“, ако междувременно не бях прочела за скалата на психичното здраве от Робин Скинър и не знаех, че средностатистическото мнение не е критерий за високо психично здраве. Аз обаче не само че я бях прочела – бях позволила на написаното да повлияе на мисленето ми и на начина, по който вземах решения. Затова, въпреки неразбирането на повечето от хората край мен, аз напуснах работата си с ясното съзнание, че това не е лесен избор и ще трябва да платя немалка цена, за да последвам вътрешния си глас.
Сега реших да пиша за тази тема, защото виждам много хора, които гледат със страх към икономическата криза и си налягат парцалите. Не искам да изпадам в крайности, защото знам, че има моменти, в които наистина трябва да търпим ситуацията, колкото и да не ни е приятна, но има и моменти, в които трябва да кажем край на парцаленото мислене. Вероятно по време на криза е подходящо да си налягаме парцалите. Но ако се случи така, че да ни уволнят и да останем без работа – както, по ирония на случайността на следващата сутрин разбрах, че се е случило с една моя близка, вероятно става дума за точно обратното – да се опитаме да въплътим мечтите си в реалност. За моята близка работата, от която я бяха съкратили, беше от доста време доста неудовлетворителна, но тя не я напускаше, защото имаше семейство и се чувстваше длъжна да съдейства за финансовото му благополучие. Сега съкращението правеше за нея това, което тя дълбоко искаше, но не си го позволяваше.
Известено е, че на китайски йероглифът за криза се състои от две части – едната означава опасност, а другата – възможност. И че тези части отразяват много точно противоречивата същност на кризата. Моята близка, която беше съкратена от работа, имаше възможност за избор – дали да се поддаде на страха и да се почувства безпомощна жертва на икономическата криза, или да види в това възможност да осъществи мечтата си за по-удовлетворителна и пълноценна работа. Смятам, че в подобна ситуация масовият човек реагира по-често със страх. За да видим възможността за творчество в неблагоприятната житейска ситуация и да се осмелим да я осъществим на практика, ще трябва да изоставим средностатистическото си мислене и да престанем да слушаме гласовете на нашите баби, които ни съветват да си налягаме парцалите. Никой от истински успешните хора в света не е успял, защото си е налягал парцалите. Успехът идва при тези, които правят точно обратното и се осмеляват да последват сърцето си. Историята познава много примери на хора, които не са се поддали на страха и са превърнали неблагоприятните обстоятелства в живота си в златна мина. Това е същността на истинското творчество в живота ни. За да го случим, трябва да повярваме в себе си и да се отдадем на целта целите. Парцаленото мислене води до частично отдаване на мечтите ни и именно целостта на отдаването е условието да съшием новата си дреха си без кръпки.
За мен е удоволствие да чета публикациите на www.novavizia.com , защото в тях намирам потвърждение за моята житейска философия. Авторът на този блог – Тодор Христов, описвайки впечатленията си от участието си в семинар на тема „Психология на успеха“, воден от световно известен автор на множество книги – Брайън Трейси, пише, че
„истината е проста – хората, които искат да успеят търсят активно начините за това и вероятно представляват някъде около 10% от всички хора, докато останалите 90% си търсят (и разбира се, успешно си намират) оправдания.“
Това съответства и на статистиката за скалата за психично здраве, според която по-малко от 20% са хората, които са в най-горната част на скалата и които живеят живота си в неговия максимален потенциал, следват сърцето си и поемат рискове. Знам, че този процент може да стане по-голям! Често пъти достатъчно е да не вярваме на добронамерените, но ограничаващи гласове на нашите близки, които ни съветват да заложим на сигурността. Ако решим да ги послушаме, ще сгрешим – не само защото в живота всъщност няма нищо сигурно, но и защото ще живеем средно удовлетворителен живот. Живеем във време, където е крайно време да пуснем гнета на средностатистическото мислене, да повярваме в себе си и да се осмелим да осъществим мечтите си.
Не бих мислила така, ако нямах фактите от личния ми опит. Шест години по-късно след като напуснах своята сигурна, но убиваща душата ми работа, аз работя това, което най-много обичам да правя. За да се случи това трябваше да игнорирам много „парцалени съвети“ отвън и много парцалени страхове отвътре, които ме караха да се чувствам малка и слаба. Също така това означаваше да се отдам изцяло на този процес и да съм достатъчно търпелива, докато дойдат резултатите. И най-вече да вярвам в тях, дори когато нямаше никакви изгледи за успех. Затова, сега когато прочетох в същия този пост за семинара на Брайън Трейси, че:
средно между 5 и 7 години са нужни, за „да разгърнеш в максимална степен потенциала си и да постигнеш желаните от теб (осъзнати и написани на хартия) бизнес и лични цели„,
знаех, че е така. Разбирах какво има пред вид Тодор Христов, пишейки че:
„не става дума просто за 5-7 години на работа, не! Тази работа така или иначе ще трябва да я вършим. Това, което има предвид Брайън Трейси са 5 до 7 години сериозна, упорита работа, която включва учене, усъвършенстване, усвояване на нови знания и умения, четене, посещаване на семинари и т.н. Това е равносилно на тренировките на топ спортистите, които се подготвят за олимпиади и важни състезания – ден след ден, стъпка по стъпка по пътя към големите успехи, с много по-сериозни усилия от усилията на средностатистическите спортисти (които няма да спечелят медали).“
Знам как изглежда гнетът на средностатистическото мислене. То ни прави средно удовлетворени, средно щастливи, средно успешни. То е в основата на парцалената психология. Знам и това, че времето на парцалената психология на баба ми отива все повече в миналото и навлизаме във времена, където парцалите вече не са на мода. Моделите на нашето мислене се прекрояват трудно, много трудно, но въпреки това е възможно. Можем да живеем много по-добър живот от този, който в момента живеем, и отговорността за избора е изцяло наша.
Камелия