„Когато говорим, ключът към общуването не е какво казваме, а нагласата, която стои зад казаното. И тъй като съществува само един ум, всички ние постоянно общуваме телепатично. Всеки път избираме дали ще се свържем, или ще се отделим, и човекът, с когото говорим, усеща нашия избор независимо от думите ни. Когато изберем да се свържем, отваряме вратата на общуването, защото това е ключът към ваимността. Смисълът в разговора е не да преследваме своята цел, а да открием онова чисто състояние, от което да отправим своето съобщение. Ние не се стремим да се свържем чрез нашите думи; приемаме, че сме свързани с другия, още преди да заговорим. Това разбиране само по себе си е чудо.“
Мериън Уилямсън, „Завръщане към любовта“
Имам безкрайно много примери от личния и професионалния си опит , от които знам колко добре можем да излъжем себе си и да повярваме в истинността на думите, които изричаме. Можем да казваме, че даваме на другия свобода, а сърцето ни да се свива при идеята, че той прави неща, които не искаме да прави. Можем да казваме на партньора си, че сме му простили, но дълбоко в сърцето ни все още стоят обвинението, гневът или недоверието.
Умението да общуваме с подходящата нагласа и от пространството на вътрешния интегритет е изключително важно за пълноценните човешки взаимоотношения. И ако сега „уроците на любовта“ ви напомниха за него, вероятно знаете защо.
