„А около деветия час Исус извика със силен глас и каза: Или, Или, лама савахтани? сиреч: Боже Мой, Боже Мой, защо си Ме оставил?“
Матей 27:46 и Марк 15:34
В седмицата на Страстите Христови ми се прииска да споделя своите размишления върху думите „Боже, боже, защо си ме изоставил„, които Христос казва на кръста преди да умре. Те ми помагат да разбера по-добре т.нар. „тъмна нощ на душата“, която е последният и най-труден етап от процесите на духовна трансформация.
В областта на херменевтиката и есхатологията има цели книги, посветени само на тълкуването на последните седем изречения, казани от Исус преди да умре на кръста. Те обаче не предоставят психологическото тълкувание, така както позволява познанието на юнгианската аналитична психология, която разглежда християнството като живия мит, който живее Душата на човечеството. В центъра на тази психология стои понятието за процеса на индивидуация, който се разглежда като идентичен на това да заприличаш на Христос. Психологически това означава да преживееш съдбата на Божия син с всички изпитания и превратности, които Животът ти поднася, без да изневериш на своите духовни ценности и вяра. Да преминеш по път, който е стръмен и трънлив, защото е път на болката от въплъщението, на страданието от несправедливостта на света и агонията на трансформацията.
Всяко от седемте изречения, казани от Исус на кръста, заслужават психологическо тълкуване, но от гледна точка на разбирането на „тъмната нощ на душата“ най-важни за мен са именно думите: „Боже Мой, Боже мой, защо си ме изоставил?„. Според мен, ако има израз, който с няколко думи може да опише самата сърцевина на тъмната нощ на душата, това е Изразът. Става дума за това специфично душевно състояние на дълбока откъснатост, както от връзката със Земята и произтичащите от това удоволствия и радости (имам пред вид ахедонията като една от типичните черти на депресивното състояние), така и от връзката с Небето. Това, което ни е носило смисъл и вдъхновение преди това, въпреки разрушаващата се връзка със света на външното, вече го няма и него. Усещането за смърт и умиране е по-осезателно от всякога, когато и последният източник на опора – връзката с Бога, вече го няма.
Ако продължа с живота на Исус, до този момент той е имал на своя страна Отеца, който лично му е говорел, информирал го е за предстоящото предателство от Юда, участвал е в правенето на неговите чудеса. Къде е отишъл Той сега? Защо го е изоставил? Не е отишъл никъде, не го е изоставил. Точно обратното – в този момент той се е въплътил в неговото тяло на сто процента. Той е вътре в него, умирайки заедно с него на кръста и в същия този момент възкръсвайки за вечен живот. В този момент процесът на духовна трансформация стига най-дълбоката си точка, когато чувствата за безсилие и самота са достигнали своите най-критични стойности.
Парадоксалното е, че подобно състояние на крайна откъснатост от Живота, всъщност е състояние на дълбока свързаност със същия този Живот. Просто свързаността не е по начина, по който сме свикнали да си я представяме. И е добре това да се знае от хората, които преминават през ендогенната депресия – медицинският термин за процесите на духовно пробуждане и трансформация. Когато те се чувстват откъснати от света повече от всякога, в същия този момент въплъщението на Духа в тялото им е стигнало своя максимум. Да се издържи на това страдание е акт на най-висока духовна интелигентност, която много ми напомня за притчата с двете следи в пясъка.
„Боже Мой, Боже Мой, защо си ме изоставил“ е дълбоко човешки вопъл и затова неподправено истински. Затова толкова много го харесвам. Той носи утеха за човешката част от нас, за която преживяването на тази болка може да бъде нечовешки силно. Другото, което носи утеха, е разбирането на смисъла на това преживяване – раждането на вечния живот, който е отразен във великденската литургия „Смертю смерт поправ„. След като умрат и последните идентификации със света на преходното и материалното, се ражда едно ново Аз. В алхимията то се нарича „философски камък“, защото е център на вътрешна стабилност и плътност, безотносително на случващото се в периферията на живота. Това ново Аз ни дава силата да стоим на собствените си крака и да издържаме на изпитанията, дори когато изглежда, че нищо не ни подкрепя.
Последните думи на Исус преди да издъхне са:
И Исус извика със силен глас и рече: Отче, в Твоите ръце предавам духа Си. И това като рече, издъхна.
Лука 23:46
В статия, посветена на тълкуването на седемте израза на Христос, казани на кръста, се цитира автор, който описва смисъла на този тежък момент:
„Когато изглежда, че тъмнината преобладава в живота, се изисква вярата да говориш на Бога, дори ако това означава да му се оплакваш. Тези последни думи на Исус на кръста показват абсолютното му доверие в Бога: „Отче, в твоите ръце аз предавам духа си.“ Това е модел на молитва за всеки, който се чувства уплашен, болен или среща своята собствена смърт. На практика това казва: „Аз се отдавам на теб, о, Боже. В моето живеене и в моето умиране, в добри времена и в лоши времена, когато съм и когато имам, аз се оставям в твоите ръце, о, Боже, за да ме предпазваш. “ Хамилтън
Сякаш тук вярата е дошла до своята кулминация – превърнала се е в доверие в Източника на живот, но доверие в неговата тоталност – в добри и в лоши времена, в живота и в смъртта. Затова изразът „Смертю смерт поправ“ има такъв дълбок психологически смисъл. Прилича на хомеопатично лекарство, където подобното лекува подобно и преживяването на умиране ни пробужда за вечния живот.
Камелия
