„Боже Мой, Боже Мой, защо си Ме оставил?“ и тъмната нощ на душата

„А около деветия час Исус извика със силен глас и каза: Или, Или, лама савахтани? сиреч: Боже Мой, Боже Мой, защо си Ме оставил?“

Матей 27:46 и Марк 15:34

В седмицата на Страстите Христови ми се прииска да споделя своите размишления върху думите „Боже, боже, защо си ме изоставил„, които Христос казва на кръста. Причината е, че за мен те имат огромна обяснителна стойност в разбирането на ролята и мястото на т.нар. „тъмна нощ на душата“ – последната стъпка в процесите на духовна трансформация за човека.

Разбира се, за да се тълкува психологически подобно нещо, има нужда от подходящ теоретичен контекст. Защото в дадения случай нямам пред вид тълкуване на библейски текстове в духа на херменевтиката и есхатологията, където има цели книги, посветени на тълкуването само на последните седем изречения, казани от Исус преди да умре на кръста. Имам пред вид тълкуването в контекста на юнгианската аналитична психология, която единствена предлага възможност за разбиране на християнството, но не като предмет на религиозна вяра, а като живия мит, който живее Душата на човечеството. Психология, в чийто център стои понятието за индивидуацията, която се разглежда като процес, идентичен на това да заприличаш на Христос. Това означава да преживееш съдбата на Божия син с всички изпитания и превратности, които Животът ти поднася, но да не изневериш на ценностите си. Да преминеш по път, който е стръмен и трънлив, защото е път на болката от въплъщението, на страданието от несправедливостта на света и агонията на умирането, но да не загубиш упованието и вярата си в Невидимото и неговите закони, които управляват човешкия свят.

И, макар че всяко от седемте изречения, казани от Исус на кръста, заслужават психологическо тълкуване, за обяснението и разбирането на „тъмната нощ на душата“ най-важни са думите: „Боже Мой, Боже мой, защо си ме изоставил?„. Ако има израз, който с няколко думи може да опише самата сърцевина на тъмната нощ на душата, това е Изразът. Става дума за душевно състояние на дълбока откъснатост, в което човек страда вече не само от прекъснатата връзка със Земята (имам пред вид ахедонията като една от типичните черти на депресивното състояние),  той страда вече и заради прекъснатата си връзка с Небето – усеща загуба на вдъхновение и смисъл, които до този момент е продължавал да има въпреки разрушаващата се връзка със света на външното, конкретното и Земното. В тъмната нощ на душата преживяването е за отделяне от Живота, който извира отвътре. Усещането за смърт и умиране е по-осезателно от всякога и – тъй като става дума за трансперсонално преживяване, опасността от инфлация на егото и идентификация на Аза с преживявания, които не идват от него, е много голяма.

Парадоксалното е, че подобно състояние на крайна откъснатост от соковете на Източника на живот, всъщност е състояние на дълбока свързаност със същия този Живот. Просто свързаността не е по начина, по който сме свикнали да си я представяме. Ако продължа с живота на Исус – до този момент той е имал на своя страна Бога, който лично му е говорел, информирал го е за предателството на Юда, помагал му е да прави чудеса и да има ясновидски способности. Но сега къде е отишъл този Бог? Защо го е изоставил? Не е отишъл никъде. Не го е изоставил, продължава да е там. Просто сега показва и другото си лице – Тъмното. Затова връзката с него не е прекъсната – просто този път тя преминава през болката.

Добре е това да се знае от хората, които преминават през безпричинната депресия – друг начин да се назове тъмната нощ на душата като трансперсонално преживяване на колективните пластове в човешката психика. Въпреки чувството за откъснатост, връзка с душевните корени има и по някакъв начин тя дори е по-силна от всякога, защото единствено силният дух на човека му помага да продължи да участва в сценария по изкуплението, без да се отказва от ценностите си на любовта и прошката. Подобно дело е акт на върховно духовно постижение. То е духовна интелигентност в действие. И ми напомня за притчата с двете следи в пясъка. 

Добре е да се разбира депресията в подобен контекст, защото в подобни ситуации единствено разбирането помага да се премине през привидната ирационалност на подобни тежки преживявания. „Боже Мой, Боже Мой, защо си ме изоставил“ е дълбоко човешки и затова неподправено истински вопъл, който докосва, защото говори за преживяването на истината за живота в човешко тяло, който рано или късно завършва със смърт и загуба на всичко, към което си бил привързан и е било източник на смисъл, обич, радост и удоволствие. Това е същността на депресивните състояния – те са средство за диференциация, за отделяне и обособяване. В контекста на его-ориентираните психологии това е отделянето на детето от майката, но в контекста на юнгианската анализа те могат да обясняват още по-напреднали нива на съзряване – когато диференциацията вече е по отношение на колективното несъзнавано, а майката е самата Майка Природа.

Ролята на преживяванията на смърт и умиране, които са много характерни за този най-последен етап от процесите на вътрешната трансформация, е да доведат до преживяването на живота, който е вечен. Това е сърцевината на великденската литургия, където се пее „Смертю смерт поправ“. Срещата с Тъмното лице на Бога – енантиодромичният отговор на преживяванията на светлата страна на Живота, води до вътрешна цялостност, както и до светлината на съзнанието, което не се идентифицира с явленията на преходното. А това е сила. Една много специална сила – в алхимията тя се нарича „философския камък“, защото придава на човека една вътрешна стабилност безотносително на случващото се в периферията на живота. Това е силата да стоиш на собствените си крака и да издържаш на изпитания, дори когато чувстваш, че нищо друго не те подкрепя. Тя е и моралната устойчивост, която ти помага да не се откажеш от това, в което вярваш. Последните думи на Исус преди да издъхне са:

И Исус извика със силен глас и рече: Отче, в Твоите ръце предавам духа Си. И това като рече, издъхна.

Лука 23:46

В статия, посветена на тълкуването на седемте израза на Христос, казани на кръста, се цитира Хамилтън, който по отличен начин описва смисъла на този тежък момент:

„Когато изглежда, че тъмнината преобладава в живота, се изисква вярата да говориш на Бога, дори ако това означава да му се оплакваш. Тези последни думи на Исус на кръста показват абсолютното му доверие в Бога: „Отче, в твоите ръце аз предавам духа си.“ Това е модел на молитва за всеки, който се чувства уплашен, болен или среща своята собствена смърт. На практика това казва: „Аз се отдавам на теб, о, Боже. В моето живеене и в моето умиране, в добри времена и в лоши времена, когато съм и когато имам, аз се оставям в твоите ръце, о, Боже, за да ме предпазваш. „

Сякаш тук вярата е дошла до своята кулминация – превърнала се е в доверие в Източника на живот, но доверие в неговата тоталност – в добри и в лоши времена, в живота и в смъртта. Затова изразът „Смертю смерт поправ“ има такъв дълбок психологически смисъл. Той решава проблема с дуалността на живота в материята. Прилича на хомеопатично лекарство, където подобното лекува подобно. А процесите на вътрешно умиране, каквато е депресията като духовно преживяване, помагат на човек да се пробуди за вечния живот и да преживее това, което не умира.

Камелия Хаджийска