Бърнаутът е форма на професионален стрес, който се изразява в крайни форми на изтощение и отчуждение от работата и хората.
Ако в началото човек е бил вдъхновен и е горял силно в работата си, сега се наблюдава точно обратното – пламъкът е изгаснал и на мястото на вдъхновението има умора, апатия, черногледство и дори цинизъм. Това е и значението на думата „бърнаут“ на английски – прегаряне. Въпреки че обикновено става дума за професионално прегаряне, цели социални групи и общества могат да влязат във фазата на бърнаута и да покажат симптомите на изтощението, отчуждението и загубата на идеализъм.
Защото бърнаутът – това е фазата на угасващия пламък.
За първи път по-подробно се запознах с феномена на бърнаута, когато започнах да преподавам в Полицейската академия и трябваше да подготвя семинар за стреса. Тогава бях впечатлена да разбера, че от тази форма на стрес страдат най-усърдните и най-отдадени на работата си служители; тези, които искат най-много да помагат на хората и да са им полезни; тези, които влагат най-много сърце и енергия в нещата, които вършат. Впоследствие именно се оказваха в редиците на засегнатите от бърнаута. Бяха развили негативни и дори цинични нагласи към хората и възможността да им се помогне. Бяха прегорели. Пламъкът, който е бил ярък в началото, сега беше угаснал и, вместо загриженост и отзивчивост, те показваха точно обратното – апатия, негативизъм, отчуждение.
Спомням си колко впечатлена тогава бях да прочета за начина, по който е била открита тази форма на негативен стрес, т.нар. дистрес. Екип от изследователи е бил помолен да помогне в обяснението и решаването на проблем в отделение на болница за раково болни пациенти, в което медицинските сестри, вместо очакваното мило и загрижено отношение, показвали безучастно и нелюбезно отношение към пациентите. Умиращите от рак били третирани не като хора, а като вещи. Това било парадокс, който нямал своето обяснение, и затова този екип от учени бил помолен да се намеси и да обясни какъв е проблемът.
Прегарянето се оказал проблемът. Медицинските сестри се грижели за хора, които, въпреки техните грижи, все пак умирали. Безотносително на вложените от тях усилия, тези хора си отивали. Отчуждението, апатията и незаинтересоваността били израз от стреса, породен от факта, че тяхната роля е да помагат за спасяването на човешкия живот, но поради спецификата на това отделение, това водело до чувството за безсилие.
След този случай изследванията, посветени на бърнаута, се разраснали и станало ясно, че в най-голяма степен от бърнаут страдат работещите в социалните, т.е. помагащите, професии. Тези, които се занимават с хора, и чиито резултати от труда не само че не са толкова видими, както е в производството на материални продукти, но и изискват друг вид енергия за справяне – емоционалната.
Това довело до разработването на програми за превенция на бърнаута, в чиято сърцевина е хората да бъдат информирани за този вид стрес и неговата природа, така че навреме да могат да разпознаят дали са в групата на предразположените към бърнаут работохолици. Т.нар. „скала на бърнаута“ се състои от четири фази, като първите сигнали за бърнаут са по-леките симптоми на работохолизма, а крайните форми – в четвъртата степен, са сериозни и дори необратими болести (физически болести, тежки форми на депресия и алкохолизъм, крайни форми на изолация от хората и света).
Сега, доста години по-късно, бих говорила за тази тема по един друг начин. Моят личен опит показа, че превенцията на бърнаута чрез предварителна информация е възможна само частично. Защото аз знаех тази теория отлично, но въпреки това бърнаутът не ми се размина. Ако имаше някаква полза, тя беше в това, че поне бях наясно какво ми се случва. Макар да знаех, че едно от средствата за превенция на стреса е балансът между работа и почивка, аз, като тежък камион, който се движи по нанадолнище и няма спирачки, не можех да спра да се движа по спиралата на работохолизма. Опитите ми да внеса по-балансиран начин на живот между лично време и работа постоянно се проваляха и дори ме караха да се чувствам още по-зле.
За щастие в този момент моя позната, която беше завършила наскоро „автентично лидерство“ в Харвард, ми изпрати статия за автентичните лидери. В нея, вместо за популярната концепция за баланс между работа и личен живот (work-life balance), се говореше за страстта в работата, която няма как да спре точно в 17.30 в края на работния ден, за да се разходим след това в парка. Също така пишеше, че автентичните лидери са сто-процентови работохолици, които не могат да бъдат други, но тъй като следват страстта си, това им носи по-голямо удовлетворение от премерения и балансиран живот.
В това е функцията на теориите – ако не са правилните, могат да те объркат и потиснат, но ако са правилните, носят утеха и сила. Така беше и с моя случай на работохолизма и стреса. Разбрах, че ако има пламък, аз нямам нещо напротив да изгоря в него, дори и ако това в един следващ момент ще ме доведе до фазата на прегарянето. Точно така се случи – моят „камион“ все пак спря в един момент. Горивото му най-накрая свърши. Вече нямах енергия да продължавам да правя това, което до този момент бях обичала толкова много. Пламъкът беше силно намалял, макар и не съвсем угаснал.
Интересното се случи, когато – докато лежах в пепелта на умората, изтощението, загубата на интерес и отчуждението, изведнъж си дадох сметка, че бърнаутът всъщност е нещо много ценно, но само ако успея да го възприема от духовна перспектива, т.е. като етап от алхимирането и процесите на вътрешната трансформация. Разбрах, че ако правилно използвам този вид преживявания, аз ще мога да изляза от пепелта на прегарянето като птицата Феникс – обновена и дори по-силна от преди. Успях да видя това, защото по същия начин, по който се бях посветила на страстта си – осъзнато вървейки по нанадолнището, реших да премина осъзнато и през самия бърнаут, когато той се случи.
И това, което осъзнах, е че дарът на прегарянето е да прави пламъкът на страстта по-чист.
Това, което е изгоряло, са само нечистите примеси, които и без друго е трябвало да изгорят. Такива като болни амбиции, страхове, приемане на нещата лично, липса на здравословни граници и навлизане в чужди зони на отговорност.
Пламъкът, който не идва от егото, не може да угасне.
Не може да изгори нещо, което идва от източник, който е безкраен, тъй като „горивото“ му не идва от личността. Така на мястото на идеализма идва реализъм, на мястото на прекалената въвлеченост – дистанцираната любов, на мястото на желанието да спасяваш хората и да се тревожиш за това накъде отива светът, идва осъзнаването на границите на отговорност, смирението, търпението и доверието в скритата интелигентност на живота.
На тоя етап от живота си смятам, ако бърнаутът е израз на изпепеляващата енергия на страстта, то правилната нагласа да се справим с него е като следваме естествените процеси на вдъхновението и страстта да ни преведат през процесите на трансформация на его-желанието, когато от пепелта на изгорените илюзии и амбиции излезем като птицата Феникс – обновени и по-силни от преди.
Все още ме боли, когато виждам, че бърнаутът не е само личен проблем на група ентусиазирани работохолици с идеалистични представи за живота, а обхваща големи групи от хора – цели общества. Боли ме да виждам, че зад апатията, цинизма, агресивността и отчуждението на огромна част от българите стои не нещо друго, а изгорелите надежди за по-богато и справедливо общество – стои безсилието от вложените усилия за промяна. Боли ме, когато виждам бърнаута на учителите, на полицаите, на медицинските служители и много други. Въпреки това, след като вече знам как изглежда мириса на пепелта, мога малко по-спокойно да приемам това. Малко по-спокойно. А ако не успея – вече знам, че не е страшно – има още неща вътре в мен, които да изгорят.
Сега вече ми е по-лесно да не се ядосвам на нещата, които виждам, че се случват в България. Не само защото ми е по-лесно да си спомня, че те са Божия работа, но и защото предполагам, че за нас като нация може би ще е ценно да преминем през пепелта на трансформацията. Ако използваме по предназначение тежката енергия на Сатурн (планетата, която астрологически управлява нашата страна), ние ще успеем да се възродим като нация, която е много по-зряла и духовно осъзната. Защото – ако в сърцевината си бърнаутът е резултат от безсилието (същото, което са изпитали и медицинските сестри, помагайки на своите умиращи пациенти), то неговият дар е смирението (медицинските сестри са нямали властта да определят колко дълго ще живеят хората, болни от рак, но са имали силата да им дадат подкрепата, от която те се нуждаели в последните дни от живота си).
Когато научим урока за границите на своята отговорност и престанем да се месим в чуждата и божията работа, пламъкът в живота ни се връща – по-чист и сияен отпреди. И това е най-важното, което разбрах за бърнаута от духовна перспектива – заедно с депресията, която е израз на тъмната нощ на душата, той е друг пример за това как работи принципът на енантиодромията – докато се отдалечаваме, ние всъщност се приближаваме.
И това също е начин по който да се грижим за душата си.
Камелия Хаджийска
