Бърнаутът от духовна перспектива

Бърнаутът е форма на професионален стрес, който се изразява в крайни форми на изтощение и отчуждение от работата и хората.

Ако в началото човек е бил вдъхновен, ако пламъкът на страстта му е горял силно и е влагал много енергия и ентусиазъм в работата си, сега се наблюдава точно обратното – пламъкът е изгаснал и на мястото на вдъхновението има умора, апатия, черногледство и дори цинизъм. Именно това е значението на думата бърнаут  на английски – прегаряне. Въпреки че обикновено става дума за професионално прегаряне, цели социални групи и общества могат да влязат във фазата на бърнаута и да покажат симптомите на изтощението, отчуждението и загубата на идеализъм. Защото бърнаутът – това е фазата на угасващия пламък.

За първи път по-подробно се запознах с феномена на бърнаута, когато започнах да преподавам в Полицейската академия и трябваше да подготвя семинар за стреса. Тогава бях впечатлена да разбера, че от тази форма на стрес страдат най-усърдните, най-отдадените на работата служители, тези, които искат най-много да помагат на хората и да са им полезни, тези, които влагат най-много сърце и енергия в нещата, които вършат. Именно те впоследствие се оказваха  в редиците на засегнатите от бърнаута – които бяха развили негативни и дори цинични нагласи към хората и възможността да им се помогне. Те бяха прегорели. Пламъкът, който е бил ярък в началото, сега беше угаснал и, вместо загриженост и отзивчивост, те показваха апатия, негативизъм и силно отчуждение.

Спомням си колко впечатлена бях да прочета тогава за начина, по който е била открита тази форма на негативен стрес (т.нар. дистрес)). Екип от изследователи е бил помолен да помогне в обяснението и решаването на проблем в отделение на болница за раково болни пациенти, в което медицинските сестри, вместо очакваното мило и загрижено отношение, показвали отчетливо безучастно и нелюбезно отношение към пациентите. Умиращите от рак били третирани не като хора, а като вещи. Това било парадокс, който нямал своето обяснение, и затова този екип от учени бил помолен да се намеси и да каже какъв е проблемът.

Проблемът се оказал прегарянето. Тези медицински сестри се грижели за хора, които въпреки техните грижи все пак умирали. Безотносително на вложените от тях усилия, тези хора си отивали! Отчуждението, апатията и незаинтересоваността на тези медицински сестри били средството, с което те се справяли със стреса, породен от факта, че тяхната роля е била да помагат за спасяването на човешкия живот, а те – поради спецификата на това отделение, са били безсилни да я играят.

След този случай изследванията, посветени на бърнаута, се разраснали и станало ясно, че в най-голяма степен от бърнаут страдат работещите в социалните, т.е. помагащите, професии. Тези, които се занимават с хора, и чиито резултати от труда не само че не са толкова видими, както е в производството на материални продукти, но и изискват друг вид енергия за справяне – емоционалната. Това довело до разработването на програми за превенция на бърнаута, в чиято сърцевина е хората да бъдат информирани за този вид стрес и неговата природа, така че навреме да могат да разпознаят дали са в групата на предразположените към бърнаут работохолици. Т.нар. Скала на бърнаута се състои от четири фази, като първите сигнали за бърнаут са по-леките симптоми на работохолизма, а крайните форми – в четвъртата степен, са сериозни или необратими болести (физически болести, тежки форми на депресия и алкохолизъм, крайни форми на изолация от хората и света).

Доста години по-късно след като съм преподавала теорията за стреса и бърнаута сред студентите в Полицейската академия знам, че сега бих говорила по друг начин. Сега смятам, че превенцията на бърнаута чрез предварителна информация е възможна само частично. Защото аз знаех тази теория отлично, но въпреки това бърнаутът не ми се размина. Ако имаше някаква полза, тя вероятно беше в това, че поне бях наясно какво ми се случва. Макар че знаех че едно от средствата за превенция на стреса е да има баланс между работа и почивка, аз, като тежък камион, който се движи по нанадолнище и няма спирачки, не можех да спра да се движа по спиралата на работохолизма. Опитите ми да внеса по-балансиран начин на живот между личното време и работата се проваляха и ме караха да се чувствам още по-зле.

За щастие в този момент моя позната, която беше завършила наскоро „автентично лидерство“ в Харвард ми изпрати статия за автентичните лидери, в която вместо за популярната концепция за баланс между работа и личен живот (work-life balance), се говореше за страстта в работата, която няма как да спре точно в 17.30 в края на работния ден, за да се разходим след това в парка! В нея се казваше, че автентичните лидери са сто-процентови работохолици, които не могат да бъдат иначе тъй като следват страстта си, но това им носи по-голямо удовлетворение от премерения и балансиран живот.

Ето в това е функцията на теориите – ако не са правилните, могат да те объркат и потиснат, но ако са правилните, носят утеха и сила. Навремето цели поколения бебета са били травмирани от съветите, че трябва да се кърмят по точен час, докато не е дошла друга теория за храненето на кърмачетата. Така беше и с моя случай на работохолизма и стреса. Разбрах, че ако има пламък, аз нямам нещо напротив да изгоря в него дори и ако това в един следващ момент ще ме доведе до фазата на прегарянето. Точно така и се случи – моят „камион“ все пак спря в един момент. Горивото му се свърши. Вече нямах енергия да продължавам да правя това, което до този момент бях обичала толкова много. Пламъкът беше много намалял, макар и не съвсем угаснал.

Интересното се случи, когато – докато лежах в пепелта на умората, изтощението, загубата на интерес и отчуждението, изведнъж си дадох сметка, че бърнаутът всъщност е нещо много ценно, но само ако успея да го възприема от духовна перспектива, т.е. като етап от алхимирането и процесите на вътрешната трансформация. Разбрах, че ако правилно използвам този вид преживявания, аз ще мога да изляза от пепелта на прегарянето като птицата Феникс – обновена и по-силна от преди. Успях да видя това, защото по същия начин, по който се бях посветила на страстта си – съвсем осъзнато вървейки към бърнаута, реших да премина осъзнато и през самия бърнаут, когато той се случи. Защото:

Дарът на прегарянето е, че прави пламъкът на страстта по-чист.

Това, което е изгоряло, са само нечистите примеси, които и без друго е добре да изгорят. Това са болните амбиции, страховете, приемане на нещата лично и липсата на здравословни граници на отговорност между човека и другите. Пламъкът, който не идва от егото, няма как да угасне. Няма как да прегори нещо, което идва от източник, който е безкраен, тъй като „горивото“ му не идва от личността. Така на мястото на идеализма идва реализъм, на мястото на прекалената въвлеченост – дистанцираната любов, на мястото на желанието да спасяваш хората и да се тревожиш за това накъде отива света, идва осъзнаването на границите на отговорност, смирението и оставяне на грижите и в Божите ръце.

На тоя етап от живота ми смятам, ако бърнаутът е прегаряне, ако той е израз на изпепеляващата енергия на страстта, то правилната нагласа да се справим с него не е като следим къде сме по скалата на бърнаут и вземем навременни мерки, за да обърнем посоката, а като се оставим на естествените процеси на вдъхновението и страстта да ни отведат до точката, в която от пепелта на изгорените илюзии, амбиции, страхове и прекалено лично приемане на нещата да излезем като птицата Феникс – обновени и по-силни от преди.

Все още ме боли когато виждам, че бърнаутът не е само личен проблем на група ентусиазирани работохолици с идеалистични представи за живота, а обхваща големи групи от хора – цели общества. Боли ме да виждам, че зад апатията, цинизма, агресивността и отчуждението на огромна част от българите стои не нещо друго, а изгорелите надежди за по-богато и справедливо общество – стои безсилието от вложените усилия за промяна. Боли ме, когато виждам бърнаута на учителите, на полицаите, на медицинските служители и много други. Въпреки това, след като вече имам в устата си вкуса на пепелта, а в носа – мириса на изгорялото, се мисля, че мога малко по-спокойно да приема това… малко по-спокойно. Ако не успея – вече знам, че не е страшно – пепелта е символ на процесите на трансформацията.

Сега вече ми е по-лесно да не се ядосвам на нещата, които виждам, че се случват в България. Не само, защото ми е по-лесно да си спомня, че те са Божия работа, но и защото предполагам, че за нас като нация може би ще е ценно да преминем през пепелта на трансформацията. Ако използваме по предназначение тежката енергия на Сатурн (планетата, която астрологически управлява нашата страна), ние ще успеем да се възродим като нация, която е много по-зряла и духовно осъзната, с повече смирение и по-малко лично приемане на нещата. Защото – ако в сърцевината си бърнаутът е резултат от безсилието – същото онова, което са изпитали и медицинските сестри, помагайки на своите умиращи пациенти, то неговият дар е смирението – тези медицински сестри може и да са нямали властта да определят колко дълго ще живеят хората, болни от рак, но са имали силата да им дадат подкрепата, от която те се нуждаели, в последните дни от живота си).

Когато научим урока за границите на своята отговорност и престанем да се месим в Божите работи, пламъкът в живота ни се връща – по-чист и сияен отпреди. Това е още един пример за Приближаване чрез отдалечаване, както и форма на Грижа да душата.

Камелия Хаджийска