публикувано 04.09.2012 от Камелия Хаджийска в По Пътя на Духа
 
 

Потвърждаване на духа

Започвам да разбирам, че в целостността на нашия отговор спрямо случващото се в живота ни се крие една много важна тайна. Ако я разберем, ако наистина я разберем, нещо значимо се случва в живота ни и след това вече не сме същите.

За да обясня какво имам предвид ще започна по-отдалече – от времето, когато за първи път се запознах от различните духовни книги колко важно е да приемаме живота (и себе си) такъв, какъвто е, като откликваме с безусловна любов на всичко – добро или лошо, което срещаме по пътя си. Разбира се, опитвах се да практикувам това като постоянно си припомнях, че това е духовната ценност, която искам да въплътя в живота си. И това продължи докато един ден, след толкова много старание и усилия от моя страна да бъда приемаща и безусловно обичаща, си дадох сметка, че съм здраво затънала в депресия и мизантропия. Моята практика на приемане и на безусловна обич беше довела до създаването на огромна психична сянка в моето подсъзнание, която съдържаше точно обратното на съзнателната ми нагласа и се беше материализирала в една доброкачествена депресия (а депресията, както знаем, в същността си е неприемане на живота и себе си такива, каквито сме) и чистокръвно хейтърство. Бях се превърнала в депресиран психотерапевт-хейтър!

Бях потресена да открия как въпреки професията си (или точно заради нея:)!) бях успяла сама себе си да излъжа, че приемам и обичам безусловно нещата, такива каквито са! Бях си повтаряла толкова често, че приемам боклуците по улиците, приемам простаците и корумпираните политици, приемам собствените си ограничения и несъвършенства и така нататък, че почти бях повярвала, че съм ги приела. Докато не дойде денят на истината и тя беше, че със същата лекота, с която се разплаквах, когато виждах проявите на доброта у хората, можех и да изпитвам искрена омраза към нещата, които не харесвах. В моята депресия и моето хейтърство беше истината за моята цялостна реакция към света и към себе си. И тази истина беше, че аз всъщност не приемах, осъждах и отхвърлях толкова много неща! Че въпреки усилията ми, все пак ми беше трудно да ги приема.

След това осъзнаване реших, че прекратявам всякакви практики на насилие върху себе си с цел промяна на вътрешните ми реакции така, че да постигна безусловна любов и приемане. С това моята основна духовна ценност стана истината, а начинът, по който я практикувах, беше като съм искрена със себе си – до болка. Ако мразех някой, го мразех. Ако изпитвах обич, обичах. Ако завиждах – завиждах. Ако бях отчаяна – бях отчаяна. Ако бях гневна – бях гневна. Знаех, че ако мога да изпитвам всичките тези противоречиви чувства, значи аз не съм тях, а нещото, което има способността да ги преживява. Това ми помагаше да заемам по-лесно позицията на вътрешния наблюдател, на тази част от мен, която преживява нещата, но не се идентифицира с тях и е неутрална. Това беше крачка напред и в приемането, защото поне приемах моето неприемане, а това значително облекчи симптомите на моята депресия и хейтърството, които междувременно бях отгледала толкова старателно в подсъзнанието си. Да практикувам истината като просто съм искрена със себе си ми донесе повече живот – и смирение. Практикуването на истината ми донесе знанието, че това, което отхвърлям така яростно у другите, не е никак по-различно от това, което нося в себе си.

Практикуването на истината чрез искреност по отношение на себе си ми донесе яснота, смирение и неутралност, но не и вътрешен покой и чувство на пълнота. Нямаше как да ми го донесе, защото същата тази истина ми показваше колко много неудовлетворение има в мен поради цялото това неприемане, отхвърляне и вътрешна съпротива към нещата, в които виждам несъвършенство, болка, несправедливост или някакъв вид ограничения – както вътре в мен, така и вън от мен. Истината беше, че в мен има много съпротива и тази съпротива не ми носеше покой. Истината беше, че вътре в мен като мощно подводно течение се носи огромно латентно недоволство и неудовлетворение от живота такъв, какъвто е, но аз не знаех какво да направя, за да променя това. Чувствах се като в задънена улица, в която знаех, че хармонията и вътрешният покой идват едва когато започнем да приемаме себе си – и животът,  такива каквито сме, но същевременно знаех, че не мога насила да практикувам „приемане“, ако истината на вътрешната ми реакция е друга. Търсех решение, но не намирах такова.

Отключи го прочетеното в книгата на Майкъл Тамура „Отговорът си ти“ – в главата „Потвърждаване на духа“. Разбрах, че е вярно, защото веднага усетих покоя и приемането, които дойдоха след като позволих на прочетеното там да попие по-надълбоко в мен. След толкова много години на съпротива, бях готова да „чуя“ посланието:

„Няма нещо, което не е Бог. Така че изследването и потвърждаването на духа не е определянето на това, кое е дух и кое не е…Потвърждаването на духа означава долавяне на духа, който е това, което избере да бъде… Колкото повече започвате да се определяте с истината и целостта на духа, толкова повече ще овладеете егото и ще го научите да се предавате на единството на съществуванието…“ Майкъл Тамура, с. 129

В дадения случай да потвърдиш (от английски „to validate“) означава да „установиш истината или автентичността на нещо“. А да потвърдиш духа означава просто да признаеш случващото се в живота ти като формата, която в този момент духът е избрал да заеме. Проблемът е, че духът на Земята заема различни форми – и половината от тях съвсем не са приятни! Разбираме какво е радост, ако преди това сме преживели мъка, разбираме какво е обич, ако преди това сме преживели омраза, разбираме какво е да си отчаян, защото знаем как изглежда да имаш надежда, наричаме нещо, че е „ден“, защото познаваме неговата противоположност, която наричаме „нощ“. Здраве и болест, живот и смърт, ляво и дясно, горе и долу, вътре и вън, мъжко и женско, голямо  и малко… духът има възможност да твори на Земята именно чрез различията, които се оформят между полюсите на противоположните състояния. Именно в преживяването и преминаването през противоположните състояния, които характеризират живота ни на Земята, ние имаме възможност да опознаем различните цветове, от които тъканта на живота е изплетена, да опознаем света и така да сътворим собствената си идентичност. Без възприемането на противоположностите не съществува възможността за познание. Именно в това виждам основния смисъл на мита за изгонването на Адам и Ева от рая след като са вкусили ябълката от дървото на познанието. Това е моментът, в който нашата пра-пра-пра -… -баба и пра-пра-пра-…- дядо са пропаднали в света на дуалността и чрез преживяването на двойките противоположни състояния, са започнали да го опознават.

Проблемът е, че в своя копнеж по рая, търсейки да преживеем отново спомена за единението,безопасността, вечността и безкрайната любов, не знаем как да стигнем до там, тъй като сме в плен на дуалността – разделени сме. А когато сме разделени, ние отхвърляме противоположното на това, което искаме или ни харесва; и когато отхвърляме, ние се съпротивляваме; и когато се съпротивляваме, не сме цялостни. Тайната на връщането ни към Рая е в целостта, в приемането и на двете страни на уравнението като еднакво необходими, за да изпитаме и опознаем света в различните форми, които духът заема.

Ако има такова нещо като Дявол, вероятно това е този вътрешен глас вътре в нас, който оглавява вътрешната ни Съпротива и ни пречи да приемаме живота в цялото богатство от форми, чрез които духът се проявява. В книгата „Животът и как да успеем“ Робин Скинър, обсъждайки с Джон Клийз връзката на различните нива на психично здраве и духовните вярвания, му казва: „Не забравяй, че едно от имената на дявола е „диаболос“, което значи „разделящият“, „правещият на парчета“. Интеграцията носи просветление и разбиране. Дезинтеграцията – мрак и безсмисленост.“ (с.317) Моят собствен извървян път на Съпротивата потвърждава изцяло това. Докато животът не ни докара до точката, в която вече сме готови да валидизираме истиността на всичките негови форми като различните аспекти на Духа, вратата към Рая стои здраво залостена.

На входа на българското Народно събрание стои надписът „Съединението прави силата“. Ако приемем, че това е принцип, който е еднакво валиден както за външното, така и за вътрешното, разбираме, че съединението на всички разпокъсани части от нашата психична цялостност ни прави силни. Това е алхимичният процес в действие – в сплавта на противоположностите, от която най-накрая се образува златото на Цялостната ни личност. Това е крайният резултат на завършения индивидуационен процес, за който говори Юнг.

В целостта е тайната на връщането ни в Рая и тя се постига като кажем тотално „да“ на това, което се случва в живота ни, свободни от Съпротивата, която обхваща всички форми на неприемане и отхвърляне в нас. Когато се опитваме да казваме това „да“ на нивото на ума и отговорът не идва от нашата цялостност, промяната, за която толкова много копнеем, не се случва. Когато обаче вместо да се опитваме насила да приемаме нещата, които ни е трудно да приемаме, и просто валидизираме случващото се като една от формите, които духът заема в този момент в живота ни, за да го опознаем, нашият отговор на Живота най-накрая има възможност да бъде цялостен. Тогава нашето „да“ идва от един по-дълбок център – същият този, който знае, че ако Бог е всичко и Бог е навсякъде, това, което ни се случва в този момент от живота ни, е просто една от формите, които Той заема.

Моят дълъг опит със Съпротивата към приемането ме доведе до разбирането, че приемането зависи от въз-приемането. Когато успях да се свържа с подходящата гледна точка, от която да погледна на случващото се в живота ми през очите на духа, това ми донесе покоя на приемането, който идва от едно по-дълбоко и цялостно ниво. Това е същата тази нагласа за потвърждаването на духа, за която съм благодарна на Майкъл Тамура и която се изразява във валидизирането на истинността на всичките тези форми, които духът заема като единственият начин да преживеем играта на дуалност и от една Несъзнаваща-в началото-частица-от бога се превърнем в една Съзнаваща-себе си-негова-част. Можем да излезем от тази игра на дуалност едва когато успеем да утвърдим и двете нейни части като еднакво необходими за процесите на нашето осъзнаване. След като утвърдим и двете страни на монетата, ние за първи път постигаме вътрешна цялостност. А това е сила -сила, с която обаче не можем да злоупотребим, защото се основава на вътрешно смирение и осъзнаване.

„Потвърждаването започва, когато кажем „здравей“ на духа. Тогава той може да стане нашият духовен паспорт, с който смело да търсим нови духовни хоризонти, излизайки от овехтялото старо жилище. Потвърждението винаги води до подобрение на състоянието ви. От друга страна, ако не потвърждавате или пренебрегвате потвърждението, състоянието ви ще се влоши. Нищо във Вселената не остава на едно и също място; условието на съществуванието винаги се придвижва напред към повече цялостност или към повече разруха. Това е пътят на Живота. И потвърждението е тайния ключ към цялото учение и лечение; без него не можете да постигнете духовно израстване и осъществяване на своята цел.“ Майкъл Тамура, „Отговорът си ти“, с.114

Познавам немалък брой хора, които от много години вървят по пътя на Приемането и въпреки това Съпротивата вътре в тях е много силна. Това са хора, които преминават през период на силно отчаяние, изтощение и умора от постоянните вътрешни битки и усилията, които полагат, за да бъдат живи в свят, който не харесват. Разбирам тези хора и уважавам героизма на техните вътрешни битки, защото виждам че те се случват не защото са слаби, а защото са прекалено силни и затова толкова дълго се борят с Бога. Просто в живота си те имат късмета да са достигнали до точката, в която его-стратегиите вече не са достатъчни за получаване на щастие и удовлетвореност в живота им. Битката между егото и душата ни продължава да се води докато не достигнем до точката, в която сме готови да признаем върховенството на душата над случващото се в живота ни и можем да кажем с цялото си сърце „Да бъде твоята воля, Боже, не моята!“, най-сетне разбирайки, че няма как малката частица съзнание да знае истината за Голямата картина и смисъла на Това, което ни дава живот.

Знам, че тези битки не са никак лесни, а триковете на ума – безкрайни. Един от тези хора наскоро ми писа мейл, в който ми казваше, че е бясна на Бога и на себе си, но завършваше своето писмо с думите „Моли се за мене, Ками“. Моят отговор до нея гласеше: „На кого точно да се моля – на този, на когото си бясна ли?“ Става ясно защо молитвите ни не се чуват и защо ни се дава според вярата. Няма как да бъде иначе докато сме в тази вътрешна раздвоеност по отношение на Бога – в тази духовна шизофрения, в която с една част от себе си вярваме в Бога, който е над всичко и е във всичко, а с другата си част му се сърдим, че не ни дава това, което искаме. Коя част да слушаме всъщност?!

Точно този въпрос е изиграл решаваща роля в живота на Екхарт Тол и бил спусъкът, който отключил преживяването на тази дълбока вътрешна трансформация, която наричаме с думата „просветление“. В момент на крайно отчаяние и тотално неприемане на живота си такъв, какъвто е, той си казал, че повече не може да живее със себе си. Докато тази мисъл се повтаряла в съзнанието му, той изведнъж си дал сметка, че „Аз един човек ли съм или двама? Ако не мога да живея със себе си, трябва да съм двама: аз и този, с когото не мога да живея. Тогава само един от двамата е истински.“

„Бях така изумен от това странно откритие, че умът ми спря. Бях в пълно съзнание, но вече нямаше мисли. Тогава усетих, че ме повлича нещо като въртоп от енергия. Отначало бавно, после по-бързо. Обзе ме силен страх, тялото ми започна да трепери. Чух думите „не се съпротивлявай“, сякаш някой ги произнесе в гърдите ми. Усетих как ме засмуква празнотата…“ с. 24, от книгата „Силата на настоящето“

В началото за Екхарт Толе е бил въпросът кой е истинския Аз, след това – гласът „не се съпротивлявай“, а накрая – пробуждането за чудото на живота, в което всичко край него е същото, но начинът, по който той го възприема – тотално различен. След като е пропаднал в бездната на празнотата той се е събудил на сутринта с чувството, че светлината е жива и че тя е любов. Същото се е случило и на Байрън Кейти, която е постигнала просветление в отделението по психиатрия, където спяла на пода, защото смятала, че не заслужава дори да спи на легло. Изглежда, че това е още един от начините по които играта на дуалност понякога се случва – когато от крайните форми на отчаяние и неприемане на живота отиваме в другия полюс на преживяването на безусловната любов и тоталното приемане на живота, такъв какъвто е.

Разбира се, крайната степен на отчаяние също е начин да стигнем до крайната степен на приемане. Но тъй като духът твори по най-различни начини и това може да не е нашият начин за постигане на просветление, ние можем да започнем да внасяме осъзнато „просветляване“ в живота си като просто практикуваме потвърждаването на духа в живота ни по начинът, по който ни се случва – сега.

Един от отличителните белези на просветлените души е техният избор да потвърдят духа, независимо какви са обстоятелствата. Размерите на нашето духовно пробуждане не е това, което се случва в живота ни, а как избираме да отвърнем на всичко, което се случва. Ако останем будни, трябва да потвърдим духа в себе си и в другите; иначе ще заспим отново поради провала да подхраним душата си.“ Майкъл Тамура, „Отговорът си ти“, с. 128

Потвърждаването на духа е лечебно, защото лекува травмата от незачитането, която носим в себе си и която подхранва всички скрити или не толкова скрити форми на самоотхвърляне и неприемане на себе си. И, ако това е лечебно за нас, то това е не по-малко лечебно и за другите! Да зачетем другите означава да видим Божията искра в тях и да потвърдим човешката форма, в която тя се проявява. Често пъти, потънали в собствените си филми и неспособни да видим Голямата картина, в която всичко има смисъл и своята роля в сценария на живота, пропускаме да си спомним, че всеки един от нас носи тази Божия искра, че всички ние идваме от едно място – от Първоизточника на живота. Това, че тази искра за някои хора гори с голям пламък, а в други едва мъждука, не значи, че са различни в отношението си към Светлината. В най-синтезиран вид смисълът на потвърждаването на духа у другите е представен в поздрава „намасте“ в Индия, който означава: „Божественото в мен поздравява Божественото в теб.“

Намасте,

Камелия